Господарката на Рим
Шрифт:
Маркус бързо се пресегна към перото за писане. Заостри до съвършенство края му и отпуши мастилото. Зачеркна посвещението с две прецизни линии. Без драсканици. Учените мъже не драскат. Учените мъже не драскат, а сенаторите не плачат, затова той остави свитъка настрана да съхне и скръсти ръце.
– Лепида!
– Драга Лепида!
– Вие се завърнахте!
Протегнах ръце: гостенка звезда на един от сензационните вечерни приеми на Лолия Корнелия.
– Милите ми, колко пусто ми беше без вас!
Те побързаха да ме уверят, че всъщност Рим е бил пуст без мен, а аз се носех върху вълни от ласкателства. Ох, точно това ми липсваше: приемите, ухажорите, бижутата, клюките… Уредих си три срещи тази нощ. Спазих две от тях и оставих третия да чака. Колко забавно щеше да бъде следващия път да го прилаская отново!
– Императорът отново се е върнал в Дакия – каза ми Маркус, без да си прави труда да вдигне поглед от ръкописите си. – Опасявам се, че дълго време няма да го има.
– О, не се безпокой. Ще намеря много неща, които да правя, докато се върне! – Обърнах се точно навреме, за да видя Сабина, която притича зад един стълб. Тя ме избягваше тези дни. Ако кажех нещо, просто ококорваше огромните си очи. Как изобщо съм могла да родя такова дете?!
– Тя е абсолютно слабоумна – свих рамене, докато с Емилий Гракх пиехме вино до леглото. – Също като баща си, всъщност. Каква компания!
Избухнах в смях, когато той измисли кратко импровизирано стихче за моите слабоумни съпруг и дъщеря. До края на седмицата цял Рим се смееше.
– Аз може да съм прицел на насмешките ти – каза Маркус с приятния си глас, – но не и Сабина! Само ако чуя още един стих за дъщеря си, ще те изправя пред съда, независимо какви хубави историйки заплашваш да разкажеш. Ясно ли е?!
– Ох, колко си скучен! … – отвърнах провлечено, но все пак след това държах стихоплетството на Емилий да не засяга дъщеря ми. По-добре да не злоупотребявам с търпението на Маркус.
През есента всяка седмица вечеряхме в двореца, но без могъщото присъствие на Домициан не е същото. Императрицата е твърде безупречна домакиня, за да е забавна – но въпреки това, о, как потръпвах всеки път, когато видех изумрудите . А Юлия е така тиха и плаха, точно като Сабина. Пък е и погрозняла, освен всичко останало. Отслабнала, тя прилича на дълга върлина. Не беше ли помолила веднъж чичо си за разрешение да отиде при девиците весталки? Най-доброто възможно място за нея. Що за мъж би я поискал сега? Но за весталки не приемат вдовици, дори и императорски. Жалко.
О, бях пълна с планове! Върнах се обратно в Рим и животът стана хубав, и всичко си идваше на мястото, точно както исках. За това бях родена!
Паулиний си тръгна от Брундизиум към края на октомври, без да ми каже и дума – това не беше типичното му поведение, но го приех спокойно, просто вдигнах рамене. Сигурно беше станало нещо в казармите на преторианците. Напоследък изглеждаше сякаш отнесен или разтревожен, почти не ме посещаваше. А може би имаше някакви грижи в семейството – всяко семейство с Лепида Полиа в него беше обречено на разпад. Или може би бях започнала да омръзвам на Паулиний. И така да е, приемах го напълно спокойно. Харесвах го, но имаше един-двама млади трибуни, които желаеха компанията ми. Господарят ми не можеше да го приеме.
– Ти си музикант, дете – гълчеше ме претор Ларций, – творец! Трябва да имаш публика, а не клиенти.
– Предпочитам да гледам на тях като на ухажори, доминус… – Тъй като бях работила като проститутка, и то не толкова отдавна, виждах разликата между ухажор и клиент. Пък и ако не можех да си избирам публиката, за която да пея, можех поне да си избирам мъжете, които да ме ухажват, а и това беше нещо. Робите трябва да се примиряват с избора, който им предоставя съдбата. – Че какво лошо има да забавлявам от време на време някой приятен млад центурион?
– Да, но ти ги забавляваш само ако ти правят скъпи подаръци!
– Имам син, за когото трябва да мисля… Спестявам… – свих рамене аз.
– Но подобни неща носят на един певец лошо име! – въздъхна той. – Макар и робиня, някога може да поискаш да се омъжиш.
– Не искам никога да се омъжвам!
Законът не признаваше брака между роби. Съпругът и съпругата можеха да бъдат разделени, когато господарят им почине, и да не се видят никога вече.
Големите очи на Ларций гледаха през мен:
– Колко си цинична, дете!
– Да, такава съм, доминус!
Целунах пухкавата му ръка и се почувствах малко засрамена от този мой внезапен изблик на негодувание. Защото, макар и да имаше моменти, когато не исках да пея за приятелите му, моменти, когато исках просто да се сгуша с някоя книга в ръка или да изведа сина си на разходка като обикновена жена, аз не бях обикновена жена, аз бях робиня, и то робиня с късмет да попадне на много мил господар.
– Е, може би е по-добре, че не искаш да се омъжваш – каза Ларций. – Не мога да си представя някой мъж, който да се ожени за теб с това зверче, което имаш!
– Какво е направил пък сега?
Синът ми беше на пет и беше кошмар. Същински кошмар и изглеждаше точно като… Няма значение. Твърде късно е.
Грешка, помислих за Ариус, въпреки че вече не беше толкова зле, колкото някога. Вече не беше сякаш те раздират на парчета с нажежена до бяло маша; не, машата вече бе студена. Вместо да раздира, тя просто смушкваше.
Всичко беше заради спомените, помислих раздразнена, докато се покланях на Ларций, преди да си тръгна. Заради начина, по който отказваха да избледнеят. Все още помнех загрубялата му челюст. Помнех всеки негов белег, във въображението си прокарвах пръсти по всяка линия. Ариус, който ме целува, Ариус, разкървавен и бесен на арената. Ариус, който ме изненадва с краткия си смях, идващ дълбоко от гърдите му. Ариус, запечатан в мозъка на костите ми.
През първите дни на крайбрежната улица, всичко, за което мислех, беше как да изпратя съобщение в Рим на любимия си: "Аз съм в Брундизиум; ела и ме отведи надалеч." Но нямах пари по това време. Не достатъчно, че да изпратя писмо. По-късно, когато имах пари и изпратих диво, страстно писмо по Виа Апия на север, не получих отговор. Седмици в очакване, със затаен дъх и сломено сърце. Нямаше отговор. Защо изобщо бях учудена? Ариус не можеше да чете. Галий преглеждаше цялата му кореспонденция и нямаше никаква причина да му предаде писмо от мен. Аз размеквах неговия главен гладиатор, превръщах го в човешко същество, а това увеличаваше шансовете му да загине. Галий вероятно се е посмял над писмото ми, а после го е скъсал на парченца.