Господарката на Рим
Шрифт:
Той погледна през мен, сякаш бях направена от стъкло. И не ми каза новината. Трябваше да я науча от Гней Апиций, най-новия ми любовник.
– Преториански префект?! – изправих се аз рязко в леглото. – Императорът е назначил Паулиний за преториански префект?!
– Изненадващо, нали? Момчето едва ли е много по-голямо от теб… – Гней ме ощипа по гърдата – и е служил само като трибун. Голям скок за някой толкова млад Преториански префект. Един от най-важните постове в Империята. Очите и ушите на императора. Пазител, шпионин, командир на личната армия на императора… Паулиний
– Маркус, защо не ми каза? – казах аз рязко, когато се прибрах вкъщи.
Той дори не вдигна очи от свитъка, който четеше.
– Някой от твоите любовници със сигурност щеше да ти каже новината.
Нацупих се и излязох от стаята. Как смееше да ме държи в неведение за нещо подобно? Новина като тази беше изключително важна. Не бях планирала да държа Паулиний на верижка, когато се върне в Рим, но сега нещата бяха различни. Сега той беше дясната ръка на императора. Можеше да ми осигурява покани за двореца всяка вечер! Освен ако не ме беше забравил… Но всъщност не мислех, че е възможно. А ако беше, щях бързо да го накарам да си припомни. По-добре да седна да му напиша писмо още сега, за да го подсетя.
Може би трябваше да се омъжа за него. Дали щеше да е възможно от правна гледна точка? Рим има толкова досадни закони за кръвосмешението.
"Скъпи мой Паулиний"
ЧАСТ ТРЕТА
В Храма на Веста Пламъкът на олтара е два пламъка. Очите ми са замъглени. Глад. Прави ме слаба. Разсеяна. Отдалечена. На хиляди левги от това тяло, което мразя.
– Твърде си слаба, Юлия – мръщи ми се той понякога.
Е, дори и един цезар не може да има всичко. Ям, когато ми каже, а когато си тръгне, отивам в лаваториума и повръщам всичко. От седмица не съм яла. Тялото ми ще се стопи.
Полусестра ми Флавия ми пише. Дори и от такова разстояние, на каквото е Сирия, където мъжът е наместник, тя е чула достатъчно, че да се тревожи.
"Чух някои много странни слухове, скъпа моя" – написа ми тя с бързата си непоколебима ръка. "Хората обичат да говорят, нали? Чичо ти вероятно пак е увеличил данъците, за да ги накара да си измислят такива неща. Но достатъчно за клюките. Добре ли си, Юстина? Изобщо не звучиш като себе си."
Юстина. Това беше галеното име, с което баща ни ме наричаше, когато бях малка. Юстина, защото изглеждах сериозна като съдия. Вече никой не ме нарича Юстина. Никой, освен Флавия, която е на хиляди левги далеч от тук и не бива да я тревожа.
Маркус се тревожи. Нещо го е направило нещастен, но пак намира време да се тревожи за мен. "Хапни нещо, Юлия. Пази си силите." Мисли си, че съм луда.
"За бога, дете, наистина си твърде слаба", ми каза императрицата миналата седмица. Отношението към мен не се промени: спокойно, величествено, учтиво. Ако изобщо нещо се е променило, е, че ме гледа с леко съжаление.
Заради чичо ми? Или защото съм луда?
Ядях по малко, когато замина за Германия. Но сега той
Веста, богиньо на огнището и дома, помоли орисниците на съдбата да съкратят живота ми. Отнема твърде дълго време да умра от глад.
Глава четиринайсета
90 година след Христа
– Брундизиум Господарят ми беше пълничък, плешив, усмихнат и весел човек, но две дълбоки линии се появяваха от двете страни на устата му, когато се ядосаше, и го превръщаха от безобиден претор в суров и разгневен съдник. Двете линии бяха много дълбоко врязани днес, когато влязох в слънчевия малък атриум и се изправих пред него, седнал на сребристия си лектус. Това щеше да е сериозно.
С няколко остри думи ми разказа какво е станало.
– Съжалявам, доминус! – казах покорно. – Няма да се случи отново.
– Казвала си го и друг път, Теа! Винаги се повтаря.
– Ще бъда по-внимателна този път, доминус. Обещавам.
– Доста пари изгубих. А и нещо повече от пари.
– Знам!
Никога по-рано не го бях виждала толкова ядосан. Потреперих.
– Знаеш ли колко редки са асирийските двойни флейти? – Лариций ме стрелна с поглед. – Трябваше да ги внеса чак от Тива! Купени са от най-стиснатия дърт пазарящ се арабин, който някога се е раждал на този свят! И къде са асирийските ми двойни флейти сега? Направени на парчета от това твое отвратително отроче!
– Играл си е на гладиатор – казах боязливо.
– Той ще ми "изгладиатори" цялата къща и ще ме остави без дом – каза Ларций мрачно. – И не са само флейтите. Вчера разкървави носа на едно от момчетата хористи.
– Просто се е закачал. Това е само… Е, да, игрите му са груби. – Обичта му е груба… Прогоних мисълта. – Той чака отвън, за да се извини, доминус! Много съжалява Синът ми влезе като по сценарий. Косата му беше зализана с вода, миришеше на сапун и носеше най-неунищожената от туниките си. Всъщност не изглеждаше смирен, както се надявах, но поне бе успял да постигне вида на някакво временно затишие пред буря.
– Версенжеторикс! – сръчках го аз, за да застане изправен пред Ларций. – Имаш ли нещо да казваш на господаря ни?
Викс прокара загрубелия си бос крак по мозайката.
– Съжалявам.
– За какво? – пак го сръчках.
– Не знам.
– Флейтите!
– Казах, че съжалявам.
– А сбиването с момчето от хора? – подсказах му аз.
– Хленчещ, циврещ женчо – каза той с презрение – За това не съжалявам.
– Версенжеторикс! … – изсъсках аз.
– Разбирам – каза Ларций. – Махай се, ужасно дете, и се опитай да не чупиш нищо друго до края на деня.