Господарката на Рим
Шрифт:
Още недоволно мърморене. Нещата в Сената вървяха по обичайния си начин, въстанието почти не се споменаваше. Сатурнин беше обявен за самовлюбено конте, разочарован стар войник, следван от шепа намацани със синя боя местни диваци. Но повече сенатори от обикновено продължиха да дискутират събитието, след като вече беше достигнато крайното заключение; те се скупчваха заедно по мраморните редове, докато пръстите им нервно си играеха с лилавите ръбове на тогите им.
– Ако и Египет се надигне, ще останем напълно блокирани
– … а и императорът е далеч, в Дакия Отново гласът на Скаврий – басов и с нотки на паника:
– Казвам да преговаряме със Сатурнин сега. Да го усмирим. Кой знае какво може да се случи?! Искаме ли още една година като Годината на Четиримата императори?! Тогава сенатори падаха в канавките от лявата и от дясната страна на пътя, защото са симпатизирали на грешния претендент! Искаме ли същото?
– Годината на Четиримата императори – гласът на внука на бога Август преряза суматохата като с нож. Очите се насочиха към фигурата с посивяла коса, която седеше отделена на известно разстояние и лениво чертаеше кръгове с перото си по мраморната скамейка. – Чудех се кога някой ще я спомене. Двайсет години изминаха оттогава и все още никой от вас не говори за това, без да се разтрепери от страх!
– Лесно ти е да го кажеш, Норбан! – тросна се Скаврий. – Ти не се бориш със зъби и нокти за живота си като останалите, когато главите започнат да се търкалят. Какво знаеш ти за треперенето от страх?
– Знам, че докато седим тук и си говорим, синът ми е в Долна Германия! – Маркус все още гледаше надолу към перото си. – Знам, че носи от лилавата императорска кръв във вените си, точно като мен. Знам, че наместник Лапий го е назначил за неформален командир на легионите в Долна Германия – от почит към името му. Това означава, че когато Сатурнин направи равносметка за тези, които застрашават управлението му, Паулиний ще е пръв в списъка Кратка тишина. Маркус Норбан тежко се изправи на крака, стар и изморен под тежестта на сенаторската си тога, лицето му – нашарено от бръчки и рамото му – силно изгърбено. Но въпреки това гласът му отекваше из Сената и навсякъде малките групички от изплашени мъже обърнаха поглед към него.
– Годината на Четиримата императори. Това беше годината след управлението на Нерон; годината на Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Повечето от нас си я спомнят доста ясно. Аз определено я помня. Галба конфискува семейните ни имения, Отон изпрати на баща ми учтива покана да се самоубие, а Вителий ме хвърли в тъмница, където прекарах три месеца, грижейки се за разместеното си рамо, четейки книгите, които успяваха тайно да ми донесат малкото приятели, които ми бяха останали, и чудейки се дали ще бъда екзекутиран. А когато Веспасиан дойде с боен марш и реши, че съм достатъчно безобиден, че да бъда освободен, бях въшлясал, осиротял, опърпан, осакатен и сам – тъй като повечето членове на семейството ми бяха решили да скъсат връзките си със "закрилата" на моето императорско име. – Шумолене в залата. Маркус се усмихна изморено. – Така че, да, аз помня тази година! Година на алчни узурпатори, които убиваха, бунтуваха се и влачеха Рим през тресавището. Сега поглеждаме към Сатурнин и се чудим дали той не е поредният Отон или Вителий. Взираме се към Египет и Испания и се чудим дали там някъде не се крият още Отоновци и Вителиевци, които чакат удобен миг, за да скочат. Някои от нас ще започнат да се чудят как по-бързо да се махнат от Рим. Някои от нас ще започнат да се чудят дали не могат да сключат сделка със Сатурнин. Някои от нас вече се чудят дали не можем да играем двойна игра и да излезем победители, независимо кой от двамата ще спечели. А аз ви гарантирам – очите му се плъзнаха по редовете от сенатори, – че някои от нас се чудят дали не можем просто да оставим Домициан и Сатурнин да се избият взаимно и да грабнем престола, когато те са вече мъртви!
Един-два чифта очи заблестяха.
– Но да оставим чуденето настрана, никой от нас не иска още една Година на Четиримата императори, нали? Аз не искам. Имам син, когото мога да загубя, и дъщеря, и ако тъмницата накара косата ми да посивее на трийсет и три, представете си какво може да ми причини на петдесет и три. – Нова вълна от сподавен смях. – Дори и тези от вас, които тайно си мислят, че от мен ще стане по-добър император, отколкото от Домициан или Сатурнин, наистина ли искат още една война? Не мисля. Не и когато пресметнете какво би коствало това. – Гласът на Маркус внезапно стана по-гръмък и се извиси до далечните кътчета на залата. – Но именно това ни предлагате – война – всеки път, когато се скупчвате на малки изплашени групички и си шепнете колко мъдро би било да отстъпим. Вие павирате пътя към войната, но няма да взема участие, защото аз мразя да отстъпвам. – Очите на Август Бога пронизаха всеки един от тях. – Не и пред амбициозна мижитурка като Сатурнин. Така че, докато не станете готови да дадете пълната си подкрепа на Домициан, защото пълната подкрепа е единственото, което спира амбициозните мижитурки с войска, докато не станете готови да направите това, събратя сенатори, аз си отивам вкъщи. Отивам си вкъщи, за да видя дъщеря си и да се чудя дали вашите препирни са я обрекли да бъде пронизана от германско копие!
В пълна тишина сенатор Маркус Вибий Август Норбан излезе, накуцвайки, от Сената.
– Татко! – Сабина подръпна ръката на Маркус.
– Какво има? – Палата се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата . Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.
– Защо боговете обичат повече белите бикове?
Понтифексът хвърли кръвнишки поглед, докато водеше бика напред, а Маркус сложи пръст върху устните на дъщеря си. Едвам се сдържа да не се разсмее. Бели бикове, бели лебеди, бели свине защо наистина боговете искаха жертвите им да са бели? С толкова много майки, молещи се за синовете си в Германия, били те от едната или от другата страна на бойната линия, в Рим не бяха останали почти никакви бели животни. След като си беше тръгнал, накуцвайки, от Сената, той отиде направо на пазара, за да търси жертвено животно, и плати невероятна сума за едно мършаво биче, чиито бутове не биха могли да нахранят дори и едно петчленно семейство.
– Боговете просто обичат кръв, Сабина Понтифексът отведе бика до стъпалата на храма. Още двама свещеници мънкаха молитвите си, а бикът извърна глава от нетърпимата смрад. Стъпалата бяха червенокафяви и лепкави. Сабина изглеждаше нервна, но самата тя беше помолила да дойде:
– Искам и аз да се моля за Линий!
А той позволи да скрие лицето си в диплите на тогата му, когато ножът се спусна надолу. Бикът измуча, падайки на колене, а Маркус пристъпи напред, за да потопи ръцете си в кървавата струя.
– Минерва, закриляй сина ми! – помоли той. Пред очите му се мяркаха обърканите образи на енергичното четиригодишно хлапе, което виновно признава, че е пуснало бръмбар в чашата с вино на майка си, на младежа, пръскащ се от гордост в чисто новата си преторианска ризница, на мъжа, който се гърчеше от страст под впиващите се в плътта му нокти на Лепида. – Минерва, богиньо на войниците! Хиляда бика, бели или е какъвто друг цвят поискаш, ти давам, ако върнеш сина ми невредим у дома! – Преплете алените си пръсти, докато жреците свършиха с напевите си и бикът издъхна. – Кръв за кръв!
– Направихме каквото можахме. – Командир Траян сви рамене. – Сега ще чакаме.
Паулиний погледна втория главнокомандващ: як, силен, плещест, с около дванайсет-тринайсет години по възрастен от Паулиний, който носеше ризницата си сякаш му беше втора кожа. Траян командваше най-добрите и най-свирепи легионери в Долна Германия и по право той трябваше да ръководи офанзивата срещу Сатурнин. Но братовчедът на Паулиний, наместник Лапий, истерично бе настоял Паулиний да бъде назначен за неофициален командир и на двата легиона, противно на всякакви правила за военен ранг, а той – изведнъж изтрезнял от едномесечно пиянство с вино и от мъгливо самосъжаление – не беше отказал. Не можеше да ликува, не и когато гражданската война дебнеше зад ъгъла, но не можеше и да накара пискливия гласец в главата си да спре да тананика: Командир на два легиона! Командир на два легиона! Не че Траян беше особено щастлив от този факт.
– Имам нужда от теб – беше казал Паулиний без заобикалки. – Аз не познавам тази страна, не познавам войниците ти, не познавам и терена. Ти ще си дясната ми ръка.
– Да, командире – каза Траян сковано. – Ще се радвам да служа под твоето командване.
– Глупости – беше казал Паулиний, – но все пак мога ли да разчитам на теб?
Прямият поглед на Траян го проучи щателно.
– И ти ли си конте като братовчед си? – засмя се той и двамата станаха приятели на мига.
Траян беше свършил много от работата по бързото укрепване на града, като съветваше Паулиний къде най-добре да разположи отрядите; главната заслуга на Паулиний бе, че възпираше Траян да не удуши Лапий, който дори и сега се беше сгушил в своя грубоват дворец с дървени стени и хленчеше.