Господарката на Рим
Шрифт:
Синът ми се измъкна намръщен.
– Съжалявам, доминус! – въздъхнах аз. – Обещавам да го набия.
– Не съм видял това да е довело до нещо добро, но щом настояваш. Той ти стопява наследството, да знаеш!
– Моето… наследство?
Усмивката проби през строгото изражение на Ларций и той с жест ме прикани да седна на един стол пред лектуса.
– Това е другата причина, заради която исках да те видя, дете. Промених си завещанието, за да те включа в него.
– Наистина ли?
– Ще наследиш малко пари, когато аз почина. Твоите пари – нали не си мислеше, че ще задържа за себе си всичко, което си изкарала? Аз ги инвестирах за теб. Освен тези, които ти удържах заради щетите, нанесени от твоя Викс. Той ще бъде освободен заедно с теб – добави малко колебливо Ларций, – когато умра. И съм щастлив, че няма да съм наблизо, за да видя хаоса, който ще докара на цивилизования свят.
Той се усмихна, когато се метнах напред и притиснах бузата си в пухкавата му ръка.
– Благодаря! Благодаря, благодаря – ти си най-милият господар, доминус
– Да, да. Върви да напердашиш онова ужасяващо дете, което имаш, и после да си упражняваш гласа. Все още чакам да чуя по-гладко изпълнение на последния куплет на "Сребърно море".
– Да! Да, ще се упражнявам!
Аз се поклоних и само дето не затанцувах из стаята. Свободна след смъртта му! Дано Ларций да живее дълъг живот, моля те, Господи, но един ден, когато Викс вече ще е пораснал, ние и двамата ще сме свободни! С малко пари, за да започнем свой собствен живот. Аз ще мога да работя за себе си, за разнообразие – да пея музиката, която искам, да отказвам на клиентите, които не харесвам, да си стоя вкъщи, когато не ми се излиза на сцената Къщата беше жизнерадостна сбирщина от хора: робите на Ларций, прочутите му момчета хористи, свирачите на флейта и на лира, всичките някак поставени в ред от Пенелопа, простичката освободена робиня, която го обичаше като предана съпруга. Тя сграбчи ръката ми, докато минавах покрай нея, къдриците потреперваха от гняв:
– Теа, Викс беше заловен в двора пак да играе на зарове с просяците. Викс изпищя, като го хванах за ухото и го завлякох обратно в уютната си малка стая на първия етаж.
– Ау! Нищо лошо не правех! Той беше един стар легионер и каза, че ако спечеля една игра на зарове, ще ми покаже меча си! Знаеш ли какъв вид меч наричат гладиус? Мога ли да...
– Не, не може да имаш гладиус!
Плеснах го и той заподскача пред мен по коридора, като мушкаше и финтираше към всяка една от статуите, които подминаваше по пътя си.
Пак му изкрещях:
– И това беше ужасно лошо извинение пред Ларций, Викс! Той щеше да е напълно в правото си да те продаде!
– Мислиш ли, че би ме продал на школа за гладиатори? – Викс притисна един срещу друг покритите си с белези юмруци. – Тогава ще се науча как да ги съсичам! Ще ги направя на парчета! Ще...
– Отиваш в стаята ми, не в гладиаторска школа!
Вплетох ръката си в рижавата му коса и го завлякох надолу по коридора. Той изпробва няколко нови псувни, подбрани от доковете, а аз го плеснах малко вяло, като го вкарвах в стаята. Викс беше решил тази година, че е твърде голям да спи с майка си в една стая, и се беше изнесъл на тавана при момчетата от хора. Съмнявам се, че за хористите това беше някакво подобрение на ситуацията. Синът ми беше едър за седемгодишен, а жилавото му, малко загоряло от слънцето тяло вече имаше много белези от бой с местен хулиган, от игра на "Юлий Цезар и галите", от един съдържател на таверна, който го беше пребил заради открадната бира. Моят син Викс, съкратено от Версенжеторикс. Бях мислила да го нарека другояче, но името беше заседнало в гърлото ми. И така той беше Викс.
Нямаше да мога да го задържа, ако Ларций не ме беше прибрал от бордея на крайморската улица. Проститутките не успяват да запазят децата си. Сводникът ми щеше да заповяда да го изхвърлят на хълмовете, да умре от глад заедно с всички останали нежелани бебета, независимо от мнението ми. Моят син да бъде оставен да умре на запустелия хълм, когато беше на едва няколко дни! От мисълта за това все още ме побиваха тръпки.
– Ще ме напердашиш ли? – той долови моментното размекване в очите ми.
– Не днес. Но ще стоиш тук до края на деня. И без вечеря!
Той се тръшна на леглото с широка усмивка на уста. Не знаеше кой е баща му, разбира се – малко деца на роби имаха законни бащи. Викс дори и не беше сънувал, че неговият може да е най-великият гладиатор на Рим. Това определено щеше да хареса на моя син, който мечтаеше за слава на арената и се захласваше по оръжията като пеперуда по пламъка на свещ. В Брундизиум нямаше арена, слава на бога, а синът ми горчиво съжаляваше за това. Ако бях казала на Викс, че баща му е Ариус Варварина, той щеше да се добере до Колизеума, дори и да се налагаше да пълзи до там. А не можех да причиня подобно нещо на Ариус. Нека да си мисли, че с нас е свършено. Никога нямаше да допусна да разбере, че на сто левги разстояние се намира седемгодишният му син, който израстваше като здраво рижо копие на самия него. Никога нямаше да допусна да разбере, защото знанието убива.
– Навмахия! – Галий прокара развълнуваните си пръсти по счетоводните си плочки. – Морска битка за Секуларните игри! О, това вече ще привлече тълпите! Някога виждал ли си навмахия, момче, това е морска битка. Пълнят Колизеума с вода от Тибър и докарват бойни кораби с гладиатори. Можеш ли да плуваш?
Ариус изцеди и последната капка вино от каната си.
– Да.
– Добре, добре… Виждал съм доста добри гладиатори да бъдат блъснати във водата и просто да потънат. Щеше да е жалко да те очаква подобна съдба.
Ариус го изпсува безгласно и си тръгна, поклащайки се.
– И най-добре върви да се упражняваш! – последва го гласът на Галий надолу по коридора. – Вече не си първа младост, както се сещаш. Не можеш да си позволиш да бъдеш толкова самонадеян!
На новия тренировъчен двор, който беше построен с парите от неговите награди, Ариус проведе четири двубоя. До края вече беше изморен и задъхан. Не, вече не беше млад. На трийсет и три? Трийсет и пет? Достатъчно стар, че да се буди всяка сутрин и да се чувства толкова изтощен, толкова осакатен и малтретиран до мозъка на костите си, че едвам ставаше, накуцвайки, от леглото си. Трийсет и пет години или там някъде, осем от тях прекарани на арената. Дълга кариера, три пъти по-дълга от тази на повечето гладиатори. Боевете му се планираха с месеци предварително, състоянието му – това на Галий – се беше намножило. Той беше поздравяван и следван от овации, където и да отиде, вечеряше във всички къщи на патриции, името му се знаеше от всички – и от бойци, и от зрители. Говореха, че той е най-великият гладиатор, който Рим някога е виждал.
Осем години, помисли си мрачно той. Осем години.
– Още един двубой? – попита го почтително треньорът.
– Не.
– Не можеш да издържиш още един двубой, ти, разпуснат дивако! – се чу дрезгаво тихо гласче от края на двора. – Вече си стар, Варварино!
– Но не твърде стар, че да те запратя през оградата, джудже!
– По-добре джудже, отколкото тъпак! – Херкулес направи неприличен жест. Синеок, с брада, дързък и висок само три стъпки, той се биеше в комичните прелюдии на арената преди срещите на Ариус.