Господарката на Рим

Куин Кейт

– Певицата… – гласът му внезапно проряза аплодисментите.

Поклоних се.

– Господарю и Бог наш.

– Името ти?

– Атина, цезаре.

Той впи продължителен и суров поглед в мен, както един човек с власт може да си позволи да гледа робиня. Гледа ме толкова дълго и сурово, че хората започнаха да шушукат.

Зачудих се дали не съм подписала собствената си смъртна присъда.

Той протегна ръка.

– Ела!

Отидох.

– Седни!

Седнах. На почетния лектус

точно до него. Шепотът се разнесе на талази.

Той се облегна, непроницаемите му очи не се откъсваха от мен. Черни очи, черни като стените.

– Говори!

И аз говорих.

– Пееш добре.

– Благодаря, цезаре!

– Аз не хваля теб. Хваля гласа, който боговете са сложили в гърлото ти. "Атина" – защо гръцки псевдоним за еврейка?

– Господарят ми чувстваше, че ми подхожда. Сериозно е, възвишено е

– Да, такава си.

– Благодаря.

– Не харесвам евреите.

– Не е особено оригинално, цезаре. Никой не ги харесва.

– Брат ми ги харесваше. Тит. Той си имаше еврейска любовница, Беренис – царицата на Иудея.

– А, да… "Тит Златния и неговата еврейска курва…" Или както евреите виждат нещата: "Царица Беренис и чуждестранният жребец". Винаги сме гледали на нея с презрение заради това.

– Евреите са я гледали с презрение заради Тит?

– Разбира се. Ние все пак сме Избраният Народ. Той беше просто един император.

– Той беше Златния.

– Вие ревнувахте ли заради това?

– Позволяваш си твърде много. Вино?

Той ми предложи собствената си чаша.

– Благодаря, цезаре.

***

До полунощ гостите вече бяха започнали да ни зяпат открито. Императорът не беше отправил нито думичка към никой друг, освен към мен в продължение на повече от час. Гласът му беше спокоен, дълбок. А моят бе в хладен синхрон с неговия. Почти не осъзнавах какво говоря. По време на разговора очите ни се срещаха, без да примигват.

– "Атина" – гръцката Минерва. Минерва е моята богиня покровителка.

– Богинята на мъдростта? Много мъдро. Войната винаги дебне зад ъгъла всеки император, но мъдростта се постига по-трудно, цезаре.

– Трябва да се обръщаш към мен с "Господарю и Бог наш".

– Всички ли така те наричат?

– Не и племенницата ми Юлия. Тя беше изключение. Но ти не си.

– Ще те наричам "Господарю и Бог наш", щом искаш. Но не смяташ ли, че това забавя диалога?

– Един император никога не бърза.

– Както желаеш, Господарю и Бог наш!

– Подиграваш ли ми се?

– О, не, Господарю и Бог наш!

– Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш "цезаре". Ще се справиш ли, без да се кикотиш?

– Да, цезаре.

Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на

сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.

– Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?

– Това плаши гостите ми.

– Искаш да изплашиш гостите си?

– Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.

– Но всички се боят от императора.

– Не и ти.

– Значи издържах изпита?

– Засега. Дали да те възнаградя?

– Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута

– Аз не подарявам бижута на жените!

– А аз и не искам бижута.

– Какво искаш тогава?

– Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.

– Ще ти изпратя утре.

– Благодаря, цезаре!

– За пръв път подарявам на жена черва от бик.

– Е, поне е оригинално!

***

Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.

– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ?

– Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.

– Не ми пробутвай банални фрази.

– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.

– Кога си я виждала?

– На сватбата . Аз бях на петнайсет.

– Аз не помня сватбата .

– Е, и бездруго бракът беше кратък.

– Тя беше много… Смехът беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.

– Говори се, че е искала да стане весталка.

– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.

– Може би.

– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.

– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?

– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?