Господарката на Рим
Шрифт:
– Певицата… – гласът му внезапно проряза аплодисментите.
Поклоних се.
– Господарю и Бог наш.
– Името ти?
– Атина, цезаре.
Той впи продължителен и суров поглед в мен, както един човек с власт може да си позволи да гледа робиня. Гледа ме толкова дълго и сурово, че хората започнаха да шушукат.
Зачудих се дали не съм подписала собствената си смъртна присъда.
Той протегна ръка.
– Ела!
Отидох.
– Седни!
Седнах. На почетния лектус точно до него. Шепотът се разнесе на талази.
Той се облегна, непроницаемите му очи не се откъсваха от мен. Черни очи, черни като стените.
– Говори!
И аз говорих.
– Пееш добре.
– Благодаря, цезаре!
– Аз не хваля теб. Хваля гласа, който боговете са сложили в гърлото ти. "Атина" – защо гръцки псевдоним за еврейка?
– Господарят ми чувстваше, че ми подхожда. Сериозно е, възвишено е
– Да, такава си.
– Благодаря.
– Не харесвам евреите.
– Не е особено оригинално, цезаре. Никой не ги харесва.
– Брат ми ги харесваше. Тит. Той си имаше еврейска любовница, Беренис – царицата на Иудея.
– А, да… "Тит Златния и неговата еврейска курва…" Или както евреите виждат нещата: "Царица Беренис и чуждестранният жребец". Винаги сме гледали на нея с презрение заради това.
– Евреите са я гледали с презрение заради Тит?
– Разбира се. Ние все пак сме Избраният Народ. Той беше просто един император.
– Той беше Златния.
– Вие ревнувахте ли заради това?
– Позволяваш си твърде много. Вино?
Той ми предложи собствената си чаша.
– Благодаря, цезаре.
До полунощ гостите вече бяха започнали да ни зяпат открито. Императорът не беше отправил нито думичка към никой друг, освен към мен в продължение на повече от час. Гласът му беше спокоен, дълбок. А моят бе в хладен синхрон с неговия. Почти не осъзнавах какво говоря. По време на разговора очите ни се срещаха, без да примигват.
– "Атина" – гръцката Минерва. Минерва е моята богиня покровителка.
– Богинята на мъдростта? Много мъдро. Войната винаги дебне зад ъгъла всеки император, но мъдростта се постига по-трудно, цезаре.
– Трябва да се обръщаш към мен с "Господарю и Бог наш".
– Всички ли така те наричат?
– Не и племенницата ми Юлия. Тя беше изключение. Но ти не си.
– Ще те наричам "Господарю и Бог наш", щом искаш. Но не смяташ ли, че това забавя диалога?
– Един император никога не бърза.
– Както желаеш, Господарю и Бог наш!
– Подиграваш ли ми се?
– О, не, Господарю и Бог наш!
– Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш "цезаре". Ще се справиш ли, без да се кикотиш?
– Да, цезаре.
Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.
– Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?
– Това плаши гостите ми.
– Искаш да изплашиш гостите си?
– Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.
– Но всички се боят от императора.
– Не и ти.
– Значи издържах изпита?
– Засега. Дали да те възнаградя?
– Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута
– Аз не подарявам бижута на жените!
– А аз и не искам бижута.
– Какво искаш тогава?
– Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.
– Ще ти изпратя утре.
– Благодаря, цезаре!
– За пръв път подарявам на жена черва от бик.
– Е, поне е оригинално!
Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.
– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ?
– Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.
– Не ми пробутвай банални фрази.
– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.
– Кога си я виждала?
– На сватбата . Аз бях на петнайсет.
– Аз не помня сватбата .
– Е, и бездруго бракът беше кратък.
– Тя беше много… Смехът беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.
– Говори се, че е искала да стане весталка.
– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.
– Може би.
– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.
– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?
– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?