Господарката на Рим
Шрифт:
Робът издаде успокоителни звуци и направи жест към празната тераса. Имаше само един лектус, само една чиния и само един бокал на масата. Под мраморния ръб мъглата се издигаше от сребърната река – Юпитер идва при Даная! Красота!
Закрих лицето си с длани.
Усетих как големият роб ме сложи на лектуса. Той събра мократа ми коса с ръце и аз усетих зъбците на гребенчето, с което захвана влажните кичури.
Поклащах се напред-назад под топлото майско слънце, с очи затворени и закрити с дланите ми.
– Здравей, скъпа.
Вдигнах поглед толкова рязко, че за малко да се строполя от лектуса. Но не беше Домициан. Беше дребен тантурест мъж на около трийсет, с овално лице с бретон от неподвижни къдрици над челото.
– Аз съм Несий – каза той сияещ, – астрологът на императора. Ти трябва да си новата любовница? Много ми е приятно да се запознаем. И не, императорът го няма. Отиде по някаква държавна работа, мисля. Би трябвало да не се прибере цял ден.
Кимнах в мълчалив поздрав. Не можех да изрека и дума, но Несий сякаш не забеляза и се разположи лежерно върху един стол с изваяни орнаменти точно срещу мен, опъвайки дебеличките си, обути в сандали крака.
– Атина, нали? Знаех си, че беше някаква богиня. Вече си се запознала с Ганимед, както виждам. Той ти среса косата. Подходящо име, нали?
Погледнах нагоре към роба, който се усмихваше над рамото ми. Ганимед – "хубав младеж" – да, подхождаше му. Той имаше тъмносини очи и коса с цвета на пшеница, и тяло като на златен Аполон. Ръцете му бяха много нежни.
– Благодаря – казах аз с дрезгав глас.
– Той е ням по рождение – каза Несий. – Така се е случило, въпреки че едва ли има някакво значение, щом на всички други роби в тази вила са им отрязани езиците.
Погледнах към дребния астролог.
– Вие не сте ням.
– Да, ама аз не съм роб. Но разликата не е голяма – никой не се нуждае от астролог в наше време, така че аз изцяло завися от императорската си пенсия. Ще ядеш ли тези кифлички?
Побутнах храната към него.
– Защо… защо никой не иска астролог?
– Защото е в разрез със закона, разбира се. Императорът официално прогони астролозите в изгнание. Но въпреки това сметна, че услугите ми са му от полза – съвсем естествено. Аз съм най-добрият, така че му се стори уместно да ме държи подръка. Добра професия, както се очертава: храната е вкусна, виното изобилно, а заплащането редовно. – Той намаза с мед една кифличка. – А сега твоята история… Гложди ме любопитство.
– Аз съм певица. Той ме видя, хареса ме и ме доведе тук. Това е всичко.
– Трябва да се научиш да добавяш малко тръпка в историите си, скъпа моя. Не се страхувай да се хвалиш. Аз самият съм непоправим самохвалко. Трябва да има нещо особено в теб или той изобщо не би те избрал от първото виждане. Каква е тайната ти?
– Тайната ми ли? – Прокарах ръка по шията си. – Не му напомням за Юлия.
– А – светлите очи на Несий проблеснаха от съчувствие заради натъртванията ми. – Странно момиче бе Юлия. Толкова крехко същество, но издържа осем години на неговите… – Той се прокашля. – Така де. Не беше чак толкова крехка, колкото изглеждаше. Направо ме изуми, когато се спомина. Можех да се закълна, че не беше време да си отиде. Бях разчел хороскопа , искам да кажа. Е, тя взе съдбата си в свои ръце… Точно така направи. Някои хора го умеят.
Той въздъхна и отхапа от една праскова.
– Разчел си хороскопа ?
– Да. И ръката също. Да ти кажа право, предпочитам дланите пред звездите. По-малко математика.
– Можеш ли да разчетеш и моята? Искам да знам колко скоро ще му омръзна.
Погледът му потрепна от хладния ми глас. Протегна пълната си малка ръка, а аз му подадох своята.
– Ще прескоча мистичните напеви и размахването на ръце, които обикновено правя в такива случаи… – Очите на Несий се плъзнаха по дланта ми делово, сякаш бе държавен служител, четящ документ. – Първо, миналото… горещо място, горещо и сухо. Звезда с шест лъча – а, от народа на Давид! Значи мястото трябва да е Иудея. Град, пълен със смърт, тела, скупчени по три-четири едно върху друго – да, историята на Иудея има своите страшни моменти. Да прескочим тази част. След това, нови градове и нови хора; ново име. Музика; това е постоянно. Пресича дланта ти като златна нишка. Няколко стари вражди. И стара любов също, о, богове! Войн, както разбирам – дълбока следа е оставил върху тази твоя малка ръчичка. Аплодисментите го следват навсякъде като облак, това говори ли ти нещо?
– Прескочи го – казах аз грубо.
– Следва, дете… О, спокойно, не се плаши, няма да те издам. Още деца, но това вече е в бъдещето. Да, цяла тълпа деца.
– Чии деца?
Не и на Домициан! Не и негови! О, Господи, само не негови! Сетих се за египетската каша с връхчета от акация, която може да предотврати зачеване; тинктурите от джоджен и седефче, които могат да прекъснат бременността, ако кашата не подейства. Трикове на проститутките, които бях научила през времето, прекарано на крайморската улица, а сега бих ги използвала с удоволствие. Никое мое дете нямаше да бъде от Домициан!
– Не се знае чии деца. Това е длан, а не родословно дърво. Има и златен венец в основата на пръста. И двамата знаем кой е това. Линиите се пресичат – предстоят ти изпитания!
– Колко дълго? – прошепнах.
– Не знам. Известно време, мисля. Период на трудности с неясен изход. Нещо повече… – Той сгъна пръстите ми върху дланта и бутна ръката ми към мен. – Тежко минало, скъпа моя, и тежко бъдеще. Съжалявам.
– Известно време? – повторих аз.
Колко дълго е това известно време? Колко дълго?
Ганимед ме помилва по главата.
– В такива случаи мразя да гледам в бъдещето! – Несий бутна чинията обратно към мен. – Ето. Ето, вземи си кифла.
Глава деветнайсета
Ганимед ме накара да отидем на пазар. Посетих по-модния от пазарите на Тиволи и дори със забулено лице всички ме разпознаваха.
– Малко парфюм?
– Руж от Индия?
– Коприна, която ще направи кожата ви сияйна!
Вървях тромаво из форума и посочвах всичко, което исках. Избирах неща, които щяха да запазят стойността си – златни статуетки и украшения от слонова кост, неща, които бяха достатъчно малки, че да мога да ги взема със себе си в случай на бягство. Ганимед вървеше по петите ми като послушно кученце и носеше нарастващата купчина покупки. Жени плебейки шепнеха, прикривайки уста с длан, когато ме видеха; патрицианки повдигаха оскубаните си вежди; двама легионери се смушкаха с лакти. Всички се отдръпваха, за да ми направят път.