Господарката на Рим
Шрифт:
– Ще вечеряме на терасата! – заповяда ми той. – След един час.
Облякох се с особено внимание в стаята от розов мрамор, която може би някога е била на Юлия. Спрях се на семпла бяла роба със сребърен пояс под гърдите, косата ми – свободно пусната по гърба, и без бижута, освен медния пръстен на Ларций на едната ми ръка и един с голяма перла на другата. Колко беше хубаво да си почина от внимателния подбор на тоалети за представленията. Бутнах настрана кутийките с руж и боя за нокти и се плъзнах на терасата боса. Два украсени със сребро лектуса бяха поставени под сянката на една върба, чуваше се ромолящият звук на реката долу.
Императорът вече чакаше, облегнат на един лакът на своя лектус, когато вдигна поглед от купчината документи.
– Девица весталка… – отбеляза той заради бялата ми роба.
– Не, просто момиче на почивка.
Седнах със свити крака върху лектуса си и се насладих на ястията, които тихите роби изнасяха в безмълвен поток. Щраусови яйца, езичета от фламинго, сърнешко в розмарин, захаросани лешникови сладкиши в сметана, старо червено вино в украсена със скъпоценни камъни бутилка – доста драстична разлика от обичайните за Домициан говеждо с хляб и бира. Имаше и други промени, както забелязах. Копринени възглавнички по лектусите, като се има предвид, че обикновено той ненавиждаше коприната… солидни сребърни чинии, макар че обикновено ядеше в глинени… и вместо обичайната вълнена туника носеше роба във варварско ярки цветове от някаква екзотична източна коприна.
Тогава вдигна очи и хвана погледа ми.
– Любуваш ли ми се?
– Да – усмихнах се аз.
– Да – той почувства вкуса на думата. – Би го казала на всеки мъж. Колко си имала?
– Моля?
– Колко? – Погледът му ме обезпокои: не твърде безизразен, не твърде незаинтересуван. – Хайде, Атина, приблизително? Сто?
– Не знам – отвърнах с равен глас. – Сега имам само теб.
– Отличен отговор. Своевременен, убедителен и необвързващ. Можеше да станеш сенатор, ако не беше курва.
– Аз?
– На колко си, на двайсет и четири? Трябва да си започнала отрано.
– Цезаре!
– На колко? Дванайсет? Тринайсет? Кога се научи да лъжеш така изкусно?
Оставих чашата си.
– Колко красив изглед има тук! Може ли да погледна?
Отидох до ръба на терасата, без да чакам отговор. Имаше една навъсена червена резка в небето, само това беше останало от залеза, а луната се показваше иззад покрива на вилата. Погледнах надолу, покрай босите си крака. Терасата нямаше парапет, само отвесен мраморен ръб, надвесен на двайсет или повече крачки над спокойно течащата река.
– Опасно – каза Домициан зад гърба ми. – Нали?
– Да – обърнах се и го погледнах, – но аз добре пазя равновесие.
Той погледна назад за момент, след това стана и прекоси терасата до мястото, където стоях, а варварската му роба шумолеше.
– Прекрасен изглед! – каза той. – Сутрин мъглата се издига от реката на талази, като Юпитер, когато идва за Даная! Много красиво!
Той прокара пръсти през косата ми.
– Често ли идвахте тук с Юлия? – попитах, без да мисля.
– Юлия? – изрече името, сякаш никога не го беше чувал преди. – Не, тя не харесваше терасата – боеше се да не падне. Не като теб.
Той усука косата ми като въже около ръката си.
– Но ти не си Юлия, нали? – Докато гледах разсеяно над реката, той дръпна главата ми назад толкова рязко, че от очите ми изхвръкнаха сълзи. – Юлия не би стояла на ръба.
Дърпането намаля, когато ръката му отпусна косата ми. Стоях вцепенена, докато той прокара пръсти по извивката на шията ми, почти галейки я… Този мъж, който никога не ме докосваше случайно… Почувствах как ръката му обхваща врата ми, усетих дишането му зад себе си и все пак останах глупаво изненадана, когато ме сграбчи за врата и го стисна.
– Страх ли те е? – попита той, а очите му бяха като на любопитно дете.
Пръстите на краката ми се вкопчиха в голия ръб на терасата.
– Не.
– Лъжеш! – Ръцете му се впиваха по-силно в гърлото ми.
– Може би.
– Ужасена си.
– Не.
– Знаеш ли какво правя с лъжците?
Бях започнала да придобивам относително ясна представа. Ние се полюлявахме на ръба над пропаст, дълбока двайсет крачки. Щях да падна. Паднах – на длани и колене, върху твърдия мрамор, когато той ме дръпна настрани от ръба. Поех въздух през насиненото си гърло с хрипливо вдишване. Вдигнах поглед към него.
Той се загледа в мен за момент. След това се усмихна с онази очарователна флавиевска усмивка, която смекчаваше суровото му лице.
– Ще си признаеш – каза той весело. – Ще си признаеш, че те е страх. Време е за леглото.
Той ме прегърна и ме вдигна със здравата си войнишка ръка.
Събудих се бавно. Натъртвания. Болка. Мъжка ръка на рамото ми.
Изплъзнах се, като за малко щях да падна от леглото. Но мъжът беше русокос грък с груба робска туника и ми се усмихна някак дружелюбно. Императорът не беше наблизо.
– Кой си ти? – гласът ми дращеше собствения ми слух.
Той просто се усмихна отново и започна да оправя стаята, като подреждаше възглавниците и изпъваше чаршафите. Спря, вдигна туниката ми от пода и сбръчка нос при вида на петната по нея.
– Изхвърли я – казах аз.
Погледна ме с такова безмерно съчувствие, застанал там със съсипаната туника в големите си ръце, че аз извърнах лице. Вероятно беше виждал това и преди. Не се възпротивих, когато ме взе на ръце. Съмнявам се, че бях в състояние да ходя сама.
Занесе ме в малката зелена мраморна баня до спалнята ми. От басейна вече излизаше гореща пара; някой беше запалил въглищата. Потопи ме в топлата вода и започна да ме къпе като бебе, изтърка ме с меко парче плат и вчеса масло от камелия в косата ми. Пръстите му бяха нежни върху ожулванията ми.
– Как се казваш? – попитах го аз.
Той се усмихна и ме извади от басейна. Попи ме с хавлия, нахлузи ми роба и ме изнесе навън. Аз поклатих глава.
– Не, не искам да ходя там – не на терасата! Знаеш ли къде е императорът?