Господарката на Рим
Шрифт:
– Въздържай се, моля те, да имитираш екстаз. Намирам го за разсейващо.
Той имаше масивно тяло, но беше подвижен, с посивели къдрави косъмчета по гърдите – пращящ от сила четирийсетгодишен мъж. В леглото повечето мъже ми изглеждаха като глупаци, но Домициан не беше глупак.
Когато свърши, аз се протегнах за робата си.
– Вече почти съмна – казах, – трябва да тръгвам.
Той лежеше на възглавницата, очите му бяха непроницаеми.
– Да, трябва.
Аз бях певица и знаех как да чета мислите на публиката. Бях работила като проститутка и знаех как да чета мислите на мъжете. Но поглеждах Домициан и никога не знаех какво мисли. Бях го виждала да подписва смъртни присъди с нехайна жизнерадост, бях го виждала най-неочаквано да отмята главата си назад и да избухва в смях от някоя шега; делях едно легло с него, взирах се в черните му очи – а изобщо не го познавах.
Завързах сандалите си, взех си лирата и се измъкнах в коридора. Зад мен светлината от лампата очертаваше строгия нос на императора, притворените му клепачи, които скриваха проницателния му флавиевски поглед. "Боричкането в леглото", както той го наричаше, когато беше в по-весело настроение, бе приключило. Вече се беше съсредоточил върху документите.
Приятен мъж? Не. Привлекателен мъж? Дори и това не.
Но със сигурност не и скучен мъж.
Рядко ме викаха в двореца сутрин, но когато един императорски освободен роб почука на вратата ми след закуска, аз не се възпротивих. За мое изумление ме заведоха не в спалнята, а в таблинума, където моят любовник, императорът, седеше наполовина скрит зад купищата пергаменти.
– Влез – каза той, докато подпечатваше с пръстена си някакви документи. – Затвори вратата!
Разговорът ни, когато получих първия шок за деня, беше кратък и делови. Иронична усмивка трепна на устните на освободения роб, когато ме изпращаше от двореца, и аз знаех, че скоро всички в Брундизиум щяха да говорят, че императорът най-сетне е платил на курвата си и я е отпратил, а и какво друго може да очаква една обикновена пееща еврейка. Издърпах края на воала си и си покрих лицето, докато бързах през атриума, промъквайки се през тълпата от роби и прислуга. И внезапно се натъкнах на втория шок за деня – шок, облечен в рубиненочервена стола и ухаещ на мускус.
– Гледай къде ходиш! – сопна се тя и ме блъсна, когато минаваше покрай мен.
– Лепида? – казах аз.
– Да, какво?
Тя се завъртя и ме погледна за пръв път. Дръпнах воала от лицето си и тъй като бузите се покриха с червени петна, аз почувствах някакво скрито задоволство, че носех новата си лъскава коприна с кехлибарен цвят със златни ширити.
– Теа? – Очите се стрелнаха към кехлибарените огърлици около врата ми и накитите от топаз на ушите ми, златната диадема, която повдигаше косата ми… – Какво правиш тук?
Видях как мислите се завъртяха бързо, като колелата на каляска с коне, препускащи из арената.
– Работя – направих небрежен жест, който да разкрие златните ми пръстени. – А ти какво правиш тук, в Брундизиум?
– На посещение съм на доведения си син – той току-що се завърна от Германия, не че е твоя работа
– О, но Паулиний не е тук точно сега! – Накарах обеците ми да затанцуват, леко отмятайки глава, и почувствах необуздан наплив на задоволство дълбоко в себе си. – Някакви задачи в преторианските казарми, вероятно. Връща се утре.
– Ти от къде знаеш? Какво правиш в двореца, Атина? – Лепида ме гледаше злобно, опитвайки се да запази самообладание. Хората наоколо започнаха да ни зяпат с почуда и тя сниши глас: – Префект Норбан е близък личен приятел на императора и ако чуе как ми говориш.
– Е, Паулиний е и мой близък личен приятел. Сигурна съм, че ще ми прости! – Използвах това, че съм по-висока от нея, за да я изгледам отвисоко – трик, който подейства безотказно, също както някога. Може би дори малко по-успешно, тъй като сега моята туника беше точно толкова изтънчена, колкото и нейната, а бижутата ми – по-скъпи от нейните. – А императорът, е, той напоследък е склонен да ми прощава всичко, което правя. Ти да не би да се надяваше да го видиш? Точно в момента е много е зает с плановете за пристанището. Бремето на поста му е огромно! – въздъхнах аз, като се вживях в ролята си. Една едра матрона във виолетова копринена стола ни погледна и прошепна нещо на мъжа си зад отрупаната си с пръстени ръка. – Огромно бреме, но миличкият ми се справя с всичко толкова добре. Пожелавам ти по-голям късмет утре!
Аз се завъртях на петата на украсения ми със злато сандал, сякаш бях готова да профуча покрай нея.
Малката ръка с остри нокти се впи в рамото ми.
– Какво искаш да кажеш? Ти не познаваш императора!
– О, напротив! Той е доста всеотдаен към мен – усмихнах се аз, като забивах всяка дума като стрела и издигах отработения си глас, за да я изстрелям по-силно. Група ликтори, които стояха наблизо, ни изгледаха. – Нима не знаеше? Атина – новата пойна птичка на императора! Новата му любовница! – Завъртях се и всичките ми воали зашумоляха около мен. – Аз! – Лицето позеленя. Никога преди не бях виждала нечие лице да позеленява и наблюдавах с интерес. Точно като неузряло сирене. Лепида отвори устата си, затвори я, отвори я отново… Довърших я, като пуснах последната си, най-точна стрела. Всички в атриума се бяха вторачили в нас. – Всъщност, когато императорът се оттегли във вилата си в Тиволи за лятото, ще ме вземе със себе си. Само мен! – Усмихнах се отново, лъчезарно, срещу зяпналото в недоумение лице. – Може да наминеш, преди да тръгна за Тиволи. Имаме толкова много неща да си кажем. О, и не се срамувай, че ще идваш при една обикновена певица. Напоследък имам толкова много видни посетители… Приятен ден, Лепида Полиа!
Красив миг! О, колко красив, съвършен миг! Но като продължих извън двореца надолу по улицата, ликуването ми отстъпи място на недоумението… Императорът щеше да ме води в Тиволи… Където не водеше никого Защо?
– Време да ми се отплатиш и да се сбогуваме ли? – бях попитала аз дръзко, докато си проправях път през обичайната суматоха от роби, писари и помощници в таблинума. Може би прощалният му подарък щеше да е достатъчно щедър, че да мога да откупя свободата си от Ларций.
– Няма да те отпращам, все още – каза той равнодушно, като подпечата някакъв документ и го подаде на един роб. – Ще те водя в Тиволи за през лятото. Тръгваме след пет дни.
Вероятно съм изглеждала доста смешно – да стоя там със зяпнала уста. Той ме погледна с известно раздразнение, но след това стана, заобиколи писалището си и тръгна към мен, а на устните му трептеше една от неговите редки очарователни усмивки.
– Не, Атина, аз рядко се шегувам. – Той взе ръката ми, което ме изненада отново. Извън "боричкането в леглото" той почти никога не ме докосваше. Повдигна пръстите ми към устните си, сякаш да целуне ръката ми, но внезапно се наведе и ме ухапа по възглавничката на дланта.
– Не взимай много багаж.
Веднага след това продължи да диктува на един от писарите си, който ме погледна със страхопочитание, когато излизах от стаята зашеметена и се сблъсках с Лепида.
Прогоних образа и погледнах малката дъга от розови следи от зъби на дланта ми. Почти не се забелязваше на слънчева светлина.
Е… Наистина трябваше да се прибирам. Ако щях да заминавам за Тиволи след пет дни, ме чакаха много приготовления.
Глава осемнайсета