Господарката на Рим
Шрифт:
– И така, защо високопоставено лице като преторианския префект Норбан ескортира любовницата на господаря си? – задяваше се с него Атина. – Надявам се, че не са те понижили. Паулиний се изсмя.
– Мисля, че съм единственият човек, на когото императорът има доверие, че може да те доведе, без да се опита да те съблазни – каза той весело.
В сивкавосиня стола, с гребенчета от лазурит, придържащи тъмната коса, излегната в императорска носилка със завеси от лилава коприна, носена от шестима безмълвни нубийци. Атина изглеждаше като любовница на императора от глава до пети. Паулиний за миг изпита лека завист – той се
– След като вече не съм залък за твоята уста, можеш да ми викаш Теа – каза тя, докато отвяваше праха от лицето си с ветрило. – Всъщност това е истинското ми име.
Паулиний примигна.
– Не знаех.
– Разбира се, че не знаеш. Мъжете не говорят с любовниците си. Само с приятелите.
– Значи императорът не говори с теб?
– Е, той – да! – Атина – Теа звучеше замислено. – Но той е различен, нали?
– Така е – съгласи се Паулиний.
– И те цени много. – Теа облегна лакътя си на лилавата копринена възглавница. – Не си излизал от Дакия през последните години, нали?
Паулиний сви рамене и почувства как червените пера се разлюляха на шлема му.
– Аз съм просто пазач.
Теа се усмихна, обеците от лапис лазули се полюляваха.
– Той те използва много, нали?
– Да – каза Паулиний сериозно. – Но и ми гласува голямо доверие.
– Предполагам, че е така. Поверява ти войните и жените си… Човек си мисли, че императорите нямат приятели, но теб те е превърнал в приятел, нали?
– Не. – Паулиний се усмихна, поглеждайки надолу към пъстрия врат на коня си. – Не можеш да станеш приятел с човек като него
– Защо? – любопитно запита тя.
– Ами той е просто… – Паулиний търсеше думи. – Ако можеше да го видиш в битка, щеше да разбереш. Той не е като онези военачалници, които разказват за героизма над чаша греяно вино, но никога не се доближават достатъчно до сърцето на боя, че да усетят истинския му аромат. Той е точно там, в разгара на събитията. Легионерите биха направили всичко за него. Той е един от тях. Войн.
Теа подаде главата си.
– Хората казват, че е бог.
– Може и да е. Ако има човек на земята, който да е бог, то това е той! – Паулиний я погледна. – А ти какво мислиш?
– О, аз съм еврейка – каза небрежно тя, докато си вееше с ветрилото. – Ние вярваме само в единствения Господ. Както и да е, странно е да си помислиш, че можеш да делиш едно легло с бог, като Леда или Европа.
– Аз, ами може би не е моя работа, но… – Паулиний усети, че се изчервява и погледна надолу към гривата на коня си.
– Паулиний – плътният богат глас звучеше развеселено. – Никога няма да кажа на императора, че си ме посещавал за нещо друго, освен заради музиката ми.
– Не за това си мислех… – каза той, въпреки че безспорно почувства облекчение. – Слуховете за него… Не вярвай на всичко, което чуваш.
– Разбирам.
– Слуховете за племенницата му! – Паулиний избухна. – Долни слухове, а той просто изсумтява и казва, че клюките продължават да живеят, независимо колко човека ще екзекутира. Но хората не бива да говорят за императора си по този начин. Просто защото той
– Ти някога срещал ли си Юлия?
– Не и откакто бяхме деца. Когато получих поста си на префект, тя вече живееше в Кремона заради здравето си. Тя беше луда, нали разбираш – видях докладите от предишния префект, който е водил прилежно досиета на всеки в двореца. Тя е сновяла безцелно, мърморейки разни безсмислици, отказвала е да се храни, измъквала се е до Храма на Веста, за да се опита да спи под олтара… Дори и когато аз я познавах като дете, си беше странна. Плашеше се до смърт от неща, които сама си въобразяваше. Тя не беше… не беше нормална, въпреки че никога не бих го казал на императора. Не иска да чуе и дума срещу нея. Той няма собствени деца, нали разбираш, затова за него тя бе като дъщеря.
– Но е умряла при аборт, нали?
– Не! – Паулиний си припомни частния доклад, който беше прочел, описанието на лекаря от Кремона, който после избягал от страх за живота си. – Било е самоубийство – пробола се е в корема. Умряла е бавно, от инфекцията… След това хората започнаха да говорят, че е некадърно направен аборт. Баща ми беше там; той се опита да извади истината наяве, но кой ти слуша истината, когато лъжите са по-интересни.
Последва доста конфузна тишина. Атина се надигна на възглавниците си, пооправи лилавите копринени завеси така, че да прикрие лицето си от слънцето. – Паулиний, видях доведената ти майка в двореца преди няколко дни Тя се бе помъчила да намери по-малко неудобна тема. Не го направи нарочно, но едва ли можеше да попадне на по-неудобна от тази.
– Лепида?
– Да, каза, че била дошла, за да те види.
– Е, не дойде… – Паулиний се наведе, за да изтрие мръсно петно от прасеца си. – Тя… Ние не сме в добри отношения. Виждам я понякога, но… – Той поизостана от носилката.
– Лично аз – каза направо Теа – по-скоро бих поддържала добри отношения с усойница, отколкото с Лепида Полиа.
Миля или две мълчание. Цветното ветрило на Теа се движеше напред-назад.
– Атина – Теа… – Паулиний усети как гласът му трепери, – някога била ли си… ами… искам да кажа… някога желала ли си някого истински? Да го желаеш като вода в пустинята – въпреки че знаеш всичките му недостатъци, всеки един от тях – и това да няма значение?
Той видя как дълбока вълна на съчувствие се надига в очите и извърна поглед.
– Да – каза тя, – да, желала съм някого по този начин!
– … колко време ти отне да забравиш?
Тя бавно поклати глава, ветрилото спря да се полюлява.
– Не съм го забравила
– Не си ли?
– Не… Може би, ако се бях омъжила, но… – Тя сви рамене. – Трябва да се ожениш, Паулиний!
– О, ама аз не за себе си… За един приятел – Траян се казва, той е в Иудея.–
Разбира се. След това му беше по-лесно да язди пред носилката, отколкото отново да срещне очите .
– Добре ли пътува, цезаре?
– Нормално. Ти настани ли се?
– Да. Вилата е хубава.
Дори всъщност много хубава. Бижу от бял мрамор: алеи с колонади и терасирани градини, урни с лилии и езерца с тиха вода, вълнисти мозайки и сребърни нимфи в ниши. Луксозно и усамотено убежище на около миля от прелестния град Тиволи; място, където човек, който няма право на личен живот, може да остане сам. За пръв път тук нямаше тълпи от придворни, заети писари или суетящи се роби. Като изключим мълчаливите роби, императорът на Рим и аз бяхме съвсем сами. Странно.