Господарката на Рим
Шрифт:
Почувствах грубите ръце на ковача върху врата си, закрепващи сребърната лента.
– Но, но ти каза...
– Арестувах претор Ларций за държавна измяна – каза безгрижно Домициан. – Беше му разрешено да извърши самоубийство след делото. Собствеността на изменниците се конфискува в полза на империята, разбира се. Сега ти ми принадлежиш.
– Ларций?! – думите излизаха насила от изтръпналите ми устни. – О, не! Не!
– Да. Не мислех, че ще ми бъдеш толкова интересна, не и след три месеца. Но в теб има нещо, което явно ми харесва, а и в дългосрочен план предпочитам да притежавам, вместо да взимам назаем. Ще се върнеш в Рим с мен след седмица.
Усещах среброто горещо на врата си, как се размеква, споява. Почти не усетих
О, Господи, ами Викс!
– Знаеш, че построих нов дворец, нали? Почти е завършен. Ще го използвам за обществени дела… и за покои на императрицата. Ти ще се нанесеш в нейните стаи, точно до моите в Домус Августана – това е личният ми дворец. Знаеш ли, че поръчах статуя на Минерва с твоето лице за новия си храм? Може би наистина си богиня. Би било глупаво да оставя съвсем личната си богиня да ми се изплъзне, нали? А аз никога не съм бил глупак.
Викс. Къде ли беше Викс сега? Къде беше синът ми?
Домициан прокара ръка по шията ми, очите му станаха празни и отнесени.
– Обичам да играя игри, нали знаеш. С икономите си, със сенаторите си, със стражите си. Лесно е да ги накарам да се страхуват от мен. Дори и жена ми се страхува под онова нейно каменно лице. Но не и ти. Ти и още един човек – знаеш ли кой? Той не е дори човешко същество. Просто роб, друго животно като теб. Гладиатор. Онзи, когото наричат Варварина. Не е възможно да е бог, каквото и да говорят. Просто варварин. Но и той не се страхува от мен, знаеш ли. И оцелява – оцелява от всичко. Стои на ръба и гледа – гледа нагоре към мен, стои и гледа, но ще се погрижа аз за него! Ще се погрижа, като се върнем, още на първите игри за сезона – и това ще е краят! Само един Господар и Бог на Рим има. И една богиня – с толкова мога да се примиря, Атина.
Имаше още болка, още болка, която почти не забелязвах, защото ковачът си беше тръгнал и среброто беше изстинало. Изстинало в твърд обръч около врата ми, който никога, никога нямаше да мога да сваля.
Глава двайсета
– Значи ще бъде семеен парад – измърмори Флавия. – Което означава връчване на почести и листенца от рози, и тръби, и тези отвратителни игри. Императорът ме викна обратно в града – обясни тя, докато аз я гледах с празен поглед. – Мен, съпруга ми и момчетата. Чичо ми вероятно чувства, че масите имат нужда от малко разкош и показност. Може би протестират твърде много срещу последните такси.
– Но Паулиний казва, че е много популярен.
– О, сред войниците да; те го обожават. Но римският плебс иска просто намаляване на таксите и много състезания с колесници. Така че ако някой повиши данъците, ще се наложи да харчи за нещо друго. Обикновено за разкош и показност – усмихна се сухо Флавия. – Аз може и да съм само една празноглава християнка, скъпа моя, но знам как стават тези неща.
И аз самата бях започнала да разбирам.
– Е, момчетата ще се радват – каза Флавия. – Опасявам се, че те направо обожават Колизеума. Може би ще мога да ги оставя на баща им и да кажа, че имам главоболие, преди кръвта да започне наистина да се лее. С Юлия винаги така правехме. О, боже, липсва ми! – Флавия въздъхна доста тъжно. Но вдигна погледа си към мен и пак се усмихна. – И ти ще ми липсваш, Атина. Беше чудесна компания.
– Защо не ме наричаш Теа, домина? – Ръката ми неволно се плъзна към черния камък – окото на Домициан, което висеше на врата ми. – Аз също ще ходя в Рим. И аз щях да гледам игрите.
Рим Под Колизеума. Ариус вече чуваше тълпата.
– Много са ентусиазирани днес, нали? – забеляза Херкулес.
Кучето, свито на кравайче върху наметалото на Ариус, дъвчеше усърдно един сандал.
Ариус методично се разсъблече и започна да се приготвя. Синята препаска. Протекторите за краката. Предпазната
– Време е.
Херкулес посегна за своя меч, миниатюрно копие на този на Ариус.
Ариус метна колана си на пода, за да има какво да дъвче кучето.
– Стой тук!
Овациите ставаха все по-силни. Прах се сипеше от тавана като завиваха по мрачните коридорчета. Галий ги засече точно пред клетките на обречените християни.
– О, толкова се радвам, че те хванах! Успех днес, успех. Знаеш, че имаш две срещи днес, нали, скъпо момче? Да, само исках да се уверя. И в случай че има други изненади, е, ами просто не се изненадвай!
Галий потупа Херкулес по дребната главичка, прокара ръка по голата ръка на Ариус и изчезна сред блясък от бижута.
Херкулес погледна след него.
– На мен ли ми се струва, или този гад е замислил нещо?
– Струва ти се.
Ариус погледна нагоре и отново се заслуша в звука от аплодисментите. В клетката зад него християните стенеха и се кръстеха.
Днес, помисли си той, днес е важен ден – и се зачуди защо.
Великолепен парад. И как да не бъде? Аз седях отзад, в прикритата ми със завеси носилка, но въпреки това виждах всичко, като надзъртах иззад черните копринени пердета.
Листенца от рози. Знамена. Тръбачи – скромен брой, защото не чествахме военна победа, а просто Волтурналиите. Преторианци в редици, облечени в червено и златно. Паулиний, който се беше върнал от германския фронт и изглеждаше много благородно на черния си кон, всички го поздравяваха. Флавия и съпругът , в носилки, се усмихваха и поздравяваха, както умеят само особи от висока класа. Самият император Домициан в златна каляска, а от двете му страни гордо седяха синовете на Флавия. По-малкото момче беше на възрастта на Викс. След това бях аз, в сребърна носилка със завеси, които потрепваха само колкото да позволят да се зърнат лилавата копринена туника, проблясък от сребро и аметисти, гол глезен върху черни кадифени възглавнички. Болеше ме главата.
Продължавах да виждам Ларций, както го бях видяла за последно. Целувка на привързаност за сбогом, когато потеглях към Тиволи. Никога не бих си помислила, че императорът ще го убие като муха само за да ме притежава. Защо? Дори не беше нужно; можеше просто да ме купи – но мъж като Домициан винаги би предпочел да убие, отколкото да купи. Изпратих писмо на един друг претор в Брундизиум, който някога много ценеше музиката ми, и го помолих да ми разкаже повече подробности за смъртта на Ларций, а той ми отговори с кратко студено писмо. Ларций е бил осъден за измяна с дело, което е било същински фарс, но както беше казал Домициан, била му е дадена възможност да се самоубие. Ларций е организирал последна гощавка за онези приятели, които не са се страхували, че ще бъдат дискредитирани от връзката си с него, но всъщност е искал да си вземе сбогом с музикантите си. Лесно можех да си го представя: Ларций на почетното място, с Пенелопа до него, слушат хора на момчетата, свирачите на лютня, певците – за последен път. Той щеше да отдели нужното внимание на всяко изпълнение, да спре след края за последна насърчителна дума, няколко монети, може би последна критика. Зад завесите всички роби щяха да плачат от отчаяние, но на сцената щяха да дадат най-доброто от себе си за него. След като се е сбогувал с гостите, той явно се е оттеглил в спалнята си, където е влязъл в ароматната вана и е прерязал вените си.