Господарката на Рим
Шрифт:
– Аз определено знаех, че е голяма чест да бъда избрана да служа на Веста. И в известен смисъл това ми дава повече власт, отколкото на теб.
– Защо? – Той подпря брадичката си с длан и я погледна.
– Каквото и да кажа, хората ми вярват напълно и безрезервно, защото като жрица думата ми е свещена. Ти можеш ли да кажеш същото?
– Не – призна той, – независимо какво кажа, хората допускат, че имам подмолни мисли.
– Аз съм в безопасност където и да пътувам, защото който нападне жрица, рискува да си навлече гнева на богинята . Ти можеш ли да кажеш същото?
– Определено не! Само тази година вече има два опита за покушение срещу живота ми. Много врагове си създадох, когато императорът ме повиши и прескочих толкова други в йерархията.
– Ако срещна осъден затворник по пътя му за екзекуция, мога да му дам божествено опрощение, което дори и императорът не може да отхвърли. Ти можеш ли да кажеш същото?
– Наистина ли? – попита Паулиний, отклонявайки се от темата. – Можеш да дадеш опрощение на престъпник ей така, по прищявка?
– Не по прищявка! Заради божествена вяра. Ако Веста ми прошепне, че е невинен!
– Тя често ли ти шепне?
– Понякога.
Юстина скръсти ръцете си в наистина божествено спокойна поза, но лека усмивка играеше по устните .
– Е, предполагам, че ти печелиш! – Паулиний се облегна назад. – Освен… А можеш ли да яздиш кон в галоп към орда от крещящи, намацани със синя боя диваци?
– Не – каза сериозно тя. – Воалът ми ще се изцапа.
– Тогава да кажем, че сме наравно.
Паулиний сложи длани зад тила си.
– Паулиний
– Какво?
– Ти се хвалиш
– Може би да.
– Защо си правиш труда да се хвалиш пред жена, която е дала обет за непорочност?
– Защото искам да имаш добро мнение за мен.
– Вече имам такова мнение, Паулиний Норбан! Няма нужда да се хвалиш.
– Добре. Мога ли да те питам само още едно нещо?
– Разбира се.
– Успях ли да те впечатля?
Тя избухна в смях.
Той се ухили и заби поглед в земята, като разчорли косата си.
– Успях ли? – настоя той.
– Невероятно много.
– Наистина ли? – Отново се почувства като малко момче.
– Аз съм весталка, Паулиний – засмя се тя отново, – думата ми е свещена!
Мечът на Ариус изхвръкна от ръката му, очерта изящна дъга и се приземи в пролетната кал.
За миг Викс се загледа в него. После замахна със своя меч високо във въздуха.
– ДА! Аз обезоръжих Варварина! Да, аз съм БОГ!
Той нададе боен вик и трикракото куче се сгуши на сянка върху наметалото на Ариус и започна да гризе още по-усърдно един от сандалите му.
– Късмет – Ариус беше доволен, но не искаше да се издаде. – Опитай пак!
Ухилен, Викс се наклони назад в нападателна поза в готовност с меча. Ариус го нападна отстрани. Викс го блокира, приклекна и отвърна на удара; тренираните му мускули грациозно преливаха един в друг при всяко замахване. Той се биеше разумно, не се приближаваше прекалено до Ариус и така избягваше сблъсъка с по-силното тяло на противника си. Разчиташе на ловкостта си – вече беше станал много бърз.
Едва когато размитата пролетна слънчева светлина затрептя и се изгуби зад лозята, те забиха мечовете си в земята и седнаха изморени до тях.
– От утре започваме работа с щита. – Ариус му подаде кана с вода. – Отнема време да свикнеш с тежестта.
– С какъв щит?
Щитовете определяха класа на гладиатора: голям продълговат щит за mirmilliones с меч – гладиус; квадратен щит за thraces с извит меч. Без щитове се биеха retiarius – мъже, въоръжени с тризъбци, кама и мрежа, които според Викс бяха най-долни сред долните.
– С голям щит. Ще си с тежко въоръжение.
Ариус погледна към ученика си с преценяващи очи. Беше израснал като лоза – вече достигаше до рамото на Ариус и дори на единайсет тялото му беше мускулесто като на конче. Някой ден щеше да стане едър мъж.
Викс потопи лице в каната с вода и избърса челото си с опакото на ръката, жест, който беше усвоил от Ариус. Освен това си беше подстригал косата късо, като на Ариус, и беше започнал да иска виното си неразредено, както го пиеше Ариус. Ариус беше странно озадачен. Много неща е бил той в този живот: варварин, каторжник, гладиатор, роб, развлечение за публиката, чудовище… Но никога преди не е бил нечий герой.
– Знаеш ли, майка ми ще идва да ни посети – каза Викс. – Домина Флавия е получила писмо.
– Кога ще дойде? – Ариус наведе каната с вода, за да може и кучето да пие.
– Следващия месец. В края на май. Ти не си виждал майка ми, нали?
– Не.
– Тя е ужасна – каза Викс мрачно. – Строга е. Ще ти хареса. Хей, може ли още един двубой, преди да се стъмни?
– Защо не?
– Пак ще те обезоръжа!
– Не се пъчи толкова – усмихна се Ариус и перна момчето по врата.
Маркус тъкмо беше спрял пред стълбите на Капитолийската библиотека, когато Калпурния Сулпиция извика името му.
– Маркус, ти ли си?
– Калпурния! – Той се отдръпна от взета под наем носилка, край която се беше спрял за малко, за да размени с човека в нея няколко думи, и се усмихна на бъдещата си снаха. Синя пала покриваше раменете , двама роби вървяха след нея с ветрило и пазеха сянка от слънцето, а тя носеше кошница в едната си ръка като всяка порядъчна домакиня. – Колко се радвам!
– Да не те прекъснах? – Калпурния направи жест към наетата носилка. Бледа женска ръка, отрупана със смарагди, току-що беше дръпнала сивите завеси, а носачите се отдалечаваха забързано.