Господарката на Рим
Шрифт:
Най-сетне вратите се отвориха широко, но не моят величествен любовник излезе от там. Беше момиче със златна коса и глупава усмивка; някоя си Аурелия Руфина, сенаторска съпруга, станала обект на много клюки заради красотата си. Седемнайсетгодишно момиче, което елегантно си вееше с ветрило, докато лежерно излизаше от частните покои на Домициан. Седемнайсетгодишно момиче, което си позволи, докато минаваше покрай мен, да ми се подсмихне самодоволно.
Разтеглих устните си в усмивка и дръзко отворих вратата на императорския таблинум, преди икономът да успее да възрази:
– Лепида Полиа!
Домициан едва повдигна поглед, докато коригираше послеписа на някакво писмо. Един писар стоеше надвесен над рамото му с плочка, а друг носеше цяла купчина нови пера за писане, двама придворни връхлетяха в стаята с още свитъци, а после изхвърчаха навън с току-що подпечатани императорски декрети, а един центурион пристъпваше от крак на крак в очакване да докладва.
– Помислих си, че вероятно ще се появиш.
– Как бих могла да издържа без теб толкова дълго време, Господарю и Бог наш?! – Положих усилия да прикрия усмивката си. Безспорно изпитваше лоялността ми, за да провери дали ще направя на въпрос малката му недискретност. – Защо не отпратиш писарите? Не мислиш ли, че работи достатъчно за днес?
– Зает съм. – Той запечата един пакет с писма и го подхвърли на някакъв роб.
Аз прокарах пръстите си по ръката на Домициан.
– Тогава ще се видим на игрите утре сутрин, нали? – Щях да седя в императорската ложа за игрите Секуларии – най-зрелищните игри за цялата година. Имах нова пламтящочервена стола, специално ушита, за да си подхожда с цвета на огърлицата от огнени опали, които Домициан ми подари миналия месец.
– Няма да си ми нужна по време на игрите утре.
Той щракна с пръсти и един мазен освободен роб ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата. Няколко души незабавно се втурнаха към мен и започнаха да се кланят и да изливат молбите си. Но повечето придворни с медени езици и завистливи очи в същото време се бяха скупчили около онова високомерно русо същество, Аврелия Руфина!
– Много жалко, Лепида! – Омразният глас на отрочето на Теа изтръби до лакътя ми. – Омръзна вече на императора, нали? Казах ти, че късметът ти не работи!
– Млъквай! – изсъсках аз. – Млъквай! Ти и бездруго ще си мъртъв до вечерта. Ще умреш на арената също като баща си, така че какво разбираш ти от късмет! – Зашлевих с всичка сила ухиленото му лице.
– Сигурно! Може и да съм мъртъв! – Той затанцува по коридора, като смешно потриваше бузата си. – Но никой не забравя мъртвия гладиатор – те си отиват от този свят като герои! А как си отиват старите курви?
– Ти не си гладиатор, ти си една нищожна гад! – Протегнах ръка да го хвана, но той се измъкна, хилейки се. – Предишния път спечели само защото хвърли пясък в лицето на гала! Баща ти може и да е бил истински мъж, но ти си просто един бъзлив роб сополанко!
Той направи неприличен жест и спокойно се отдалечи по коридора. Малко чудовище! Аз пригладих един кичур от косата си, отмахвайки го от челото, изтрих намръщеното изражение от лицето си и напълно пренебрегнах думите на това изчадие. Със сигурност не бях загубила императора! Той просто имаше нужда да задоволи прищевките си и ще се върне при мен, когато се насити. Какво пък, и друг път го е правил! Просто не трябва да изглеждам притеснена.
Тръгнах за игрите в чест на Аполон на следващата сутрин, като отвръщах с щедра усмивка на всеки изучаващ поглед по пътя си, с пламенночервената си туника и огнените опали, безсмислено похабени за Маркус. Влязох в ложата на семейство Норбан, хванала съпруга си под ръка, като изместих простоватата Калпурния, облечена в кафява коприна – наистина не разбирам защо продължава да е толкова редовна гостенка. Скоро след като весталката беше зазидана, Паулиний беше попитал Домициан, доста боязливо, дали може да развали годежа. "Не! " – беше се троснал Домициан и с това свърши всичко. И все пак тя трябваше да знае, че не е желана. Избутах я от ръката на Маркус и започнах да се смея по-силно от нея на глуповатите му шеги. Никой не биваше да ме види притеснена.
– Май преиграваш малко, не мислиш ли? – измърмори съпругът ми.
– Просто се усмихвай и ме целуни, скъпи – наредих му аз, прикрита зад пауновото си ветрило, докато се настанявахме по местата си. – Ако, разбира се, знаеш какво е добро за теб. Виж, там има парад.
Отправих ведър поглед към арената, пренебрегвайки сухата усмивка на мъжа си, пренебрегвайки как дъщеря ми се отдръпна от мен и най-вече пренебрегвайки презрителните погледи, които ми хвърляха околните, когато императорът се появи в ложата си. Защо да се тревожа? Аз бях най-красивата, най-съблазнителната и изкусителна жена в Рим! Никоя надута мърла с жълта коса не можеше да се мери с мен! Домициан със сигурност ще ме извика обратно в леглото си до края на седмицата Гледах боя между диви животни за откриването, комичните сцени, белите бикове да минават тромаво покрай гирляндите от цветя. Протегнах се, за да напълня отново бокала си с вино, и погледът ми се спря върху Паулиний. Изглеждаше доста добре напоследък – във форма и със загар от слънцето, дори се усмихваше от време на време. Може би вече е преодолял трогателната си малка забежка с вече мъртвата весталка. Паулиний и весталка – колко абсолютно, абсолютно типично.
Приятелят му – Маян или Траян, или нещо подобно, който беше станал редовен посетител в нашата ложа, откакто Маркус бе научил, че му е някакъв далечен братовчед – се наведе към него, за да го смушка подканващо с лакът, и Паулиний послушно се обърна към годеницата си.
– Надявам се, че се наслаждаваш на парада, Калпурния?
– Наистина е великолепен.
– Напоследък те виждам много рядко. Задълженията ми ме притискат. Може би ще искаш да ме придружиш на един императорски прием следващата седмица?
– Първия път, когато отидох на императорски прием, видях оргия – каза без заобикалки Калпурния. – А втория път, когато отидох – видях опит за покушение, арест и убийство. Не мисля, че искам да опитам трети път.
Паулиний не можа да потули усмивката си и белите му зъби засияха на загорялото му лице:
– Мисля, че не мога да те виня.
– Ходих при авгурите, Паулиний – каза Калпурния, – за датата на сватбата ни.
– О? – възкликна Паулиний предпазливо.
– Изглежда, че няма нищо подходящо – обясни Калпурния. – Не и в близките месеци.
– О! – отново възкликна Паулиний.
Те размениха погледи и после се обърнаха – той към Траян, а тя към Маркус. Изпратих на Паулиний ленивата си усмивка, от която винаги му омекваха краката. Той ми кимна отсечено и извърна поглед. Преструва се на недостъпен пред приятеля си и годеницата си, разбира се. Ще видим колко е недостъпен, като го спипам насаме. Наистина, ако Домициан може да се забавлява, защо не и аз?
Обедните екзекуции минаха ужасно бавно, а после гладиаторите влязоха в боен ред през Портата на живота, облечени в пурпурните си наметала и започнаха да загряват за предварителните двубои. Дъщеря ми се наведе напред с поглед, насочен към мускулестите въоръжени фигури. Аз я изгледах с раздразнение.