Господарката на Рим
Шрифт:
Можех да усетя как Домициан се усмихва над главата ми. Блесналите му очи, руменината, обагрила страните му, и устните му, разтворени в онази флавиевска усмивка, която можеше да омае дори боговете. Ръката му небрежно се спря на врата ми, а косата ми обгръщаше ходилото му, както стоях свита на пода.
– Поздрави сина си, Атина! – каза императорът, докато галеше шията ми.
– Здравей, Викс – промълвих иззад завесата от косата ми и видях как шокът, изписан на лицето му, отстъпи място на същински ужас.
– Кажи "здравей", Версенжеторикс! Като добре момче.
– Ти… – Викс звучеше сякаш беше ял пясък от арената. – Ти каза, че ще я оставиш на мира!
– О, но тя сама дойде при мен. За да моли за живота ти, разбира се. Което естествено изисква голяма храброст, защото… Кажи му защо, Атина Аз направих гласа си нисък и треперлив. Най-доброто представление, което трябваше да изиграя през живота си, а дори нямаше музика.
– Защото се страхувам от теб!
Домициан притисна стъпалото си към рамото ми и ме бутна на пода.
– Накарай сина си да го повярва. Накарай го да види.
– Добре! – Изправих се на колене, докато хапех силно устните си, за да накарам сълзите да бликнат от очите ми. – Добре, ужасена съм! Това ли искаш да чуеш? Всеки път, когато ме докоснеш, всеки път, когато ме погледнеш – не мога да мисля, не мога да дишам! И те мразя! Мразя те! Мразя те! … – Започнах да хлипам, но очите ми горяха сухи, скрити в дланите ми.
Домициан отметна глава назад и се изсмя, сякаш беше чул някаква шега. Видях как Викс се спусна към него, но императорът просто щракна с пръсти, без да спира да се кикоти, и двама преторианци сграбчиха сина ми за лактите.
– Не си ли същински пример за предан син, Версенжеторикс?
Викс се гърчеше, за да се освободи, мускулите му се издуваха като змии под кожата и… И изведнъж спря… Защото аз го стрелнах с поглед между разперените си пръсти – поглед от чисто желязо! Викс, ти никога не си ми се подчинявал, през целия си живот, молех се аз. Подчини ми се сега!
– Ти се страхуваш от мен! … – Домициан ме погали по косата, както се гали куче.
– Да, Господарю и Бог наш – казах и веднага скрих лице в дланите си.
– Долу лапите от нея! – изрева Викс.
Домициан се намръщи. Пусна косата ми, пресече стаята и удари Викс два пъти в лицето. Юмруците му паднаха тежки, като чуковете на Вулкан.
– Мълчи сега! – каза той. – Ще се заема с теб по-късно… Какво?
Императорът се обърна и проследи проблесналия поглед на Викс, но единственото, което видя, бях аз, тресяща се до леглото. Беше ми отнело само миг, докато Домициан беше обърнат с гръб, а стражите се бореха да удържат Викс – само миг, за да плъзна ръка под възглавницата и да взема камата му. Още един миг, за да я запратя под леглото и после да продължа да плача – непредставляваща заплаха за никого.
Домициан прекоси стаята отново и се спря до мен.
– И така… Докъде бяхме стигнали, Атина?
Стражите удряха Викс, за да го усмирят, а аз копнеех да скоча и да грабна камата. Не още! Наведох се напред и заплаках, когато синът ми увисна безпомощно между двамата преторианци, а императорът ме придърпа в скута си на леглото
– Плачеш? – каза той. – Ти никога не си се разплаквала лесно Сега ми се струваше доста лесно.
– Може би ще те направя пак моя още веднъж – заради добрите стари времена, така да се каже. Синът ти може да гледа. Но след това, скъпа, не мисля, че ще си направя труда да гледам как умираш. Една мъртва еврейка не е много по-различна от всички останали, нали така?
– Цезаре – два пъти почукване на вратата и гласът на Паулиний. Никога през живота си не бях чувала нищо, което да е толкова добре дошло! – Може ли за момент?
– Влез!
Паулиний отдаде чест официално, стараейки се да не ме поглежда. Домициан ме бутна настрани и отвърна на поздрава с усмивка. Зачудих се с някакво налудничаво спокойствие дали не беше дал нареждания за убийството на Паулиний, след като настъпи неговият час. Най-добрият приятел на един бог със сигурност не биваше да надживее Самия Бог.
– Пристигна един роб, цезаре – каза Паулиний, – който твърди, че знае за подготвен заговор.
– Заговор ли? – Домициан се изправи стреснат. – О, богове, колко е часът?
Аз му отговорих, като приглуших гласа си от ъгъла на леглото:
– Малко след шест. – Вдигнах очи, почервенели от тайно търкане. – В крайна сметка успя да надхитриш смъртта, цезаре! Проклет да си!
– Шестият час? – очите на Домициан се насочиха към големия прозорец, през който слънцето още се виждаше над Тибър.
– Шестият – Паулиний звучеше смутен. – Мислех, че следиш...
– Ами… разсеях се – усмивката на Домициан стана широка. – Най-сетне и Несий да сбърка! Той и неговите звезди! – Господарят и Бог на Рим се надигна от леглото. – Пак се чувствам млад! Сякаш мога да завладея Персия! Може би ще го направя! Наметалото ми, Паулиний! Днес ще вечерям добре!
– Робът, цезаре? – попита Паулиний. – Казва, че има важни сведения Домициан се поколеба, после сви рамене.
– Доведи го!
Паулиний освободи стражите, а Домициан се настани на края на леглото.
– Влез, робе. Ти си?
– Стефанус, Господарю и Бог наш – гласът боботеше в ушите ми, – бивш градинар на Флавия Домицила.
Насочих погледа си към изваяните сребристи перила на леглото, като продължавах да плача тихичко, всеки нерв от тялото ми беше опънат като струна на арфа… Единственото, което виждах от Ариус, беше бялата лента, опасваща ръката му.
Домициан се намръщи.
– Имал си някакви сведения?
– Открих едни свитъци… Сториха ми се съмнителни… – Мускулестата кафява ръка, която обичах толкова много, му подаде списък с имена, написани близко едно под друго.