Господин Никой
Шрифт:
— Какъв разговор?
— От любовен характер.
— Умирам за такива разговори.
— Няма да ти създаде удоволствие, защото ще се води на български.
— Къде?
— В хотел „Сен Лазар“.
— Кога.
— Днес, утре, други ден — не знам точно.
— По кое време?
— Вероятно следобед, някъде към пет или шест часа.
— Добре. Ще екипираме още днес стаята. Друго?
— Емблемата „скорпион“. С целия комплект.
— Готова е. Ще я получиш. Друго?
— Да вървим да обядваме.
— На тебе човек нищо не може да откаже —
— На разходка ли сме тръгнали, или се надбягваме? — промърморва недоволно Младенов, като хвърля поглед към циферблата за скоростта.
Ние летим по авеню дьо женерал Льоклер с малко повече от сто и тридесет километра в час, а един политически лидер е длъжен да мисли за живота си.
— Струва ми се, че ни следят — обяснявам аз, без да вдигам крак от педала на газта.
— Не е възможно. Младенов не може да бъде следен!
— Може — възразявам кротко. — Също както и всеки друг. Тия типове не си поплюват.
До този момент аз още не съм сигурен, че ни следят. Но когато поглеждам в ретровизьора, откривам, че черният ситроен, набрал скорост, наново се показва далеч назад при кръстопътя на Алезиа. Намалявам малко, за да пресека булеварда Брюн, минавам Порт д’Орлеан и натискам до края педала на газта.
— Ако наистина ни следят и ако така ще препускаме, по-добре да се върнем — забелязва нервно старецът.
Но след като едва съм успял да го изведа от дома му, аз не мисля да го изтървавам тъкмо сега.
— Не бой се, няма да препускаме. Ще вървим на мач. Потрай още няколко минути само.
Обещанието, че ще вървим на мач, не предизвиква никакъв ентусиазъм у Младенов, но това за него е все пак по-добро от перспективата да бъде обезобразен или убит при най-малко трепване на ръката ми върху кормилото. Всъщност сто и четиридесет километра не е някаква фантастична скорост за един ягуар, но когато този ягуар е с разнебитена и вибрираща каросерия като моята, скоростта става доста осезателна.
Поглеждам пак ретровизьора и в момента, в който черният ситроен наново се показва в далечината, завивам рязко към стадиона „Буфало“. Три минути по-късно вече гарирам бракмата си сред множеството коли и подбутвайки леко Младенов, го въвеждам в тътнещия от виковете на продавачите стадион. Който иска, може да ни потърси тука, в компания на двадесет хиляди души.
Разходката със стареца бе предварително добре обмислена и аз бях имал идеята за в случай, че ни преследват, да взема два билета за „Буфало“, защото твърде много държах разговорът ми с Младенов да се състои още днеска. Предварително купените билети са ни осигурили места в добър сектор — близо до пистата и далече от входовете. Ако някому би хрумнало да се присламчи към нас, той ще бъде забелязан още отдалеч, без да говорим за стотиците ругатни, които ще пожъне, додето ни наближи.
Стадионът е претъпкан с народ. Десетки продавачи звънко и напевно рекламират своите ментови бонбони и замразени шоколади. Микрофоните леят върху множеството някакъв
— Това май не е футболен мач — произнася Младенов с тон на познавач, когато заемаме местата си.
Мисълта, че все пак е оживял при такова бясно каране, е създала у стареца приятно оживление.
— Стоккар — обяснявам късо. — Международен мач Франция-Белгия. — И за да се отърва от добавъчни обяснения, запитвам:
— Лида май не беше в къщи, а?
— Излезе с Кралев. Това момиче още не може да се аклиматизира. Само ядове бера с него.
— Че какви ядове?
— Как какви? Бях я поверил на тебе, отскубна се… Е, това как да е: ти още своите дертове не си оправил, не ти е до женитба. После уж нещо с Милко се сдружи, но оня си беше хапльо и добре, че беше хапльо, та нищо не излезе. Сега пък се дърпа и от Кралев. Ти можеш да мислиш каквото си щеш за Кралев, но това е сериозен човек и намеренията му са сериозни, а моята така се държи с него, като че ли не е мъж, а ламя стоглава.
— Е, нали излизат заедно? Какво искаш повече?
— Излизат… Трябва аз да кресна, та да излязат. И то след плачове и сцени в кухнята. Като че е решила цял живот да лежи на гърба ми!
Старецът замълчава и поглежда разсеяно към плаца. Огромното място е обиколено от широка удобна писта, но днес, изглежда, тая писта няма да бъде използувана тъкмо защото е прекалено удобна и твърде близо до амфитеатрите. Следва втора вътрешна писта, неравна и разкаляна, заградена тук-там от бариери — празни бензинови варели, автомобилни гуми, купища пръст… В тоя момент на плаца в две дълги редици излизат с пукот и трясък състезателите.
— А, това май ще бъде автомобилно надбягване — промърморва Младенов. — Надбягване на таратайки.
— Нещо от тоя род — отвръщам късо, защото нито знам, нито се интересувам особено какво е това „стоккар“.
Навлезлите в стадиона коли са наистина таратайки в точния смисъл на думата. Това са ветерани от всякакви марки — пежо, рено, ситроен, олдсмобил, шевролет и дори един огромен допотопен пакард. Макар очукани и разбити до невъзможност, те имат празничен вид, защото наскоро, вероятно вчера или тази заран, са баданосани с обикновен бояджийски лак. Колите на единия тим са небесносини, а на другия бели.
— 3начи, такива работи — казвам аз неопределено, додето колите на двата екипа се групират от двете страни на централните трибуни. — Ами какво се установи по убийството на Милко?
— Какво има да се установява? — вдига вежди Младенов. — Комунистите са го пречукали, ясно е. Решили са, изглежда, да пристъпят към разгромяване на Центъра. Тия хода не подбират средствата.
— Ти това вярваш ли го, или го разправяш само тъй, за пропаганда?
— На теб ще седна да правя пропаганда! Не усещаш ли накъде вървят работите?