Господин Никой
Шрифт:
— Какво ще пиете?
— Нищо… каквото и да е…
Но понеже не може да се поръчва каквото и да е, аз отивам до тезгяха и вземам две големи кафета.
— Е? — извиквам на Лида, като й поднасям заедно с кафето и една от моите „зелени“.
Девойката машинално запалва и машинално отпива от чашата си.
— Искам да се върна в България — произнася тя, сякаш внезапно сепнала се от унеса. — Вие трябва да ми помогнете! Искам да се върна!
— По-полека — казвам. — Аз не съм консул в легацията.
— Не я знам къде е легацията… Нито той ще ми позволи да припаря до нея… Още утре заранта ще дойде… Цяла вечер ме е убеждавал… Цяла вечер ме е заплашвал… Боже, с какво ли само не ме заплашваше… Иска утре да сключим граждански брак…
— Ами сключете го — предлагам, като си мисля, че напоследък човек не може да си отдъхне от сватби и от убийства.
— Няма да го сключа — извиква Лида с упорство, което вече ми е смътно познато. — Няма да му отстъпя. Вие трябва да ми помогнете.
— По-тихо — мърморя аз, като я хващам успокоително за ръката. — Собствено казано, вие за какъв ме вземате? Аз не съм нито туристически агент, нито обществен спасител.
— Не бойте се, нямам никакви илюзии по отношение на вас. Вие достатъчно ми продемонстрирахте цинизма си. И все пак вие сте единственият, на когото мога да разчитам. Вие поне не сте такъв сметкаджия като баща ми, нито тъй отвратителен като Кралев. У вас все пак има нещо, което… не знам… нещо, което ме кара да разчитам на вас… някакъв остатък от човещина…
— Мерси — казвам. — А не смятате ли, че този остатък е твърде незначителен, за да се осланяте на мене?
— Не знам. Вие единствен можете да ми помогнете. Иначе онзи ще ме ликвидира или ще ме прати на пиацата, или… той ме обсипа с толкова заплахи, че вече не ги и помня. Но аз няма да му отстъпя… Познавам се добре и знам, че няма да му отстъпя… И ще ме ликвидира…
— Това ще бъде неприятно — съгласявам се. — Но от моя гледна точка ще бъде още по-неприятно, ако ликвидира мене. Вие знаете какво се случи на Милко, нали?
— Бедното момче… Тия политически борби…
— Никакви политически борби. Милко беше очистен от вашия Кралев. А Тони, както навярно ви е известно, беше премахнат от Димов. И сега вие идвате при мене и ми предлагате същата участ само защото Кралев не ви е симпатичен…
— Но Кралев няма да знае. Обещавам ви, че дори да ме залови, няма никога да ви издам!
— Добре — прекъсвам я. — Да си представим, че съм готов да ви помогна. Но вие имате ли изобщо понятие как може да стане това? С какъв акъл очаквате един емигрант като мене да ви осигури виза за България?
— Не го и очаквам. Скрийте ме. Скрийте ме за няколко дни, после аз сама ще се оправя.
— Това е вече друг разговор. Бих могъл да ви направя подобна услуга, стига и вие да се покажете мила към мене.
— Хубаво. Ще бъда мила. Въпреки обидните ви пазарлъци.
— Не ме разбрахте. Услугата, която искам от вас, е от друг характер.
Лида ме поглежда малко сконфузено:
— От какъв характер?
— Касае се за живота на баща ви. Макар че вие не държите твърде на баща си, но аз лично изпитвам известна привързаност към него и ако щете, имам интерес да запазя живота му. Тия дни над стария е надвиснала опасност. Трябва да бъда близо до дома му, без той да подозира това. Затуй ми е нужен ключът от таванското помещение.
— В кухнята има, мисля, някакви ключове — спомня си Лида.
— Чудесно. Ще ми донесете тия ключове.
— Но разберете, че не мога да се прибера! — почти извиква тя. — Кралев ще дойде утре заранта и ще ме помъкне към кметството.
— До утре заранта остава маса време. Нали имате ключ от квартирата?
— Имам, разбира се.
— Значи, всичко е наред. Ще ви заведа до вас, ще вземете ключовете, без да вдигате излишен шум, и ще ми ги донесете. Подир това ще прескочим до друго едно място, за да подготвя някои подробности по заминаването ви, а призори ще ви кача на влака и ще ви връча адреса, където ще чакате да ви потърся. Ясно ли е?
Тя кимна покорно.
— Как сте с парите?
— Нямам ни сантим.
— Добре, и това ще се уреди. Да тръгваме.
Тя става мълчаливо и ние излизаме. Лида се движи като автомат, изпаднала отново в унеса си, и аз трябва да я побутвам леко, за да я насочвам към изхода.
— Вие оня ден бяхте прав — произнася тя с безцветен глас. — Имам чувството, че наистина се движа в тоя живот без цел и без посока.
— Защо без посока? — питам. — Нали отиваме за ключовете?
СЕДМА ГЛАВА
Мери Ламур е напълно права: една среща в седем часа заранта не е особено съблазнителна. А когато отиваш на такава среща, без да си мигнал изобщо през нощта, рандевуто става съвсем непривлекателно.
Отключвам квартирата на фобур Монмартър, като машинално отбелязвам в ума си, че напоследък ключовете в джоба ми прекалено са се умножили, нещо доста абсурдно за бездомник като мене. Намирам в кухнята кафе и се опитвам да си спомня уроците на Франсоаз относно приготвянето на тая настойка. Кафето се получава поносимо за невзискателния ми вкус. Тъкмо го опитвам, когато на входа се позвънява.
Мери Ламур е в ослепителен пролетно-летен тоалет — оранжева рокля с огромни червени цветя. Един пищен мак е разцъфнал на корема й, а втори подобен — върху обратната страна на медала.
— Как ме намираш? — пита тя, — като върти доволно големите си бутове. — Трябваше съвсем набързо да се приготвя…
— Ужасно съблазнителна и облечена тъкмо за случая — казвам аз. — Скъпа Мери, имам чувството, че днес е денят на твоята сватба.
Жената ме поглежда с нещо средно между плахо сепване и радостно оживление: