Господин Никой
Шрифт:
Нашето ненадейно появяване иззад ъгъла на сградата оживява стареца и усилва добавъчно смущението му. Той се чуди какво държане да възприеме, но Мери го избавя от колебанията му, като фамилиарно го хваща подръка. В преддверието артистката поставя булото си, додето аз държа пред лицето й малко огледалце, а Младенов най-сетне се окуражава да закичи карамфила на бутониерата си. После тримата се отправяме към залата за церемонии, където в резултат на едно обаждане от страна на Франсоаз всичко е вече готово.
Процедурата е делова и свободна от сантиментални напътствия. Понеже аз съм единственият близък на младоженците, един от чиновниците подписва като втори свидетел, а подир малко Младенов получава препис от акта, докато аз се задоволявам да запаметя за всеки случай номера.
Излизаме навън и Мери по мое настояване, макар и не без съжаление, прибира воала обратно в плика от „Лафайет“. Подир което, понеже съм нещо като кум, аз отвеждам двойката до близкото кафене и поръчвам бутилка шампанско.
— За здравето на двама ви — вдигам чашата.
— За здравето на трима ни! — поправя Мери, като ми хвърля многозначителен поглед.
— Точно така: за трима ни! — присъединява се добродушно Младенов, решил очевидно, че щом в семейството трябва да има трети, то по-добре е този трети да бъде свой човек като мене.
И понеже никой не се интересува за моето собствено мнение по въпроса, аз също се примирявам и вдигам чашата.
— Сега засега, както се разбрахме, бракът остава в пълна тайна — напомням аз. — Даже няма да е зле да повериш воала си на мене, скъпа Мери.
— Не се безпокой. Няма да го оставя да се подмята из къщата. Мери Ламур не е вчерашна! — възпротивява се жената, очевидно нежелаеща да се раздели с украшението си.
— Ще се прибереш при Димов, все едно че нищо не е станало. Трябва да се пази пълен секрет — настоявам аз.
— Че той, тоя секрет, може да трае до безкрай — обажда се кисело старецът.
— Ще трае, додето компрометираме Димов и го обезвредим. А това ще стане най-късно в два дни. За целта обаче аз трябва да получа възможност за едно малко претърсване. Димов държи у себе си секретни документи и ако ние ги набараме, ще го опозорим завинаги пред шефовете му и той ще бъде направо изхвърлен.
Младенов заинтригувано протяга напред дългия си жилест врат. Но Мери Ламур забелязва скептично:
— Нищо не можем да набараме. Той държи стаята са винаги заключена и даже мене не ме пуска там, представяте ли си?
— Какво пие той преди лягане? — любопитствувам аз.
— Само чаша мляко. Грижи се за младостта си! То у него една младост! — подхвърля хапливо Мери, но спира, като се сеща, че нейният нов съпруг също не е юноша.
— Чудесно! Чаша мляко ще свърши добра работа — преценявам аз. — Сложи му тая вечер три-четири таблетки приспивателно в млякото. Имаш ли нещо подходящо?
— Имам някакъв „сонерил“ или „сандаптал“.
— Добре, разтвори четири хапчета и му ги налей. После ще чакаш да ти позвъня. Ако е заспал, ще кажеш само „всичко е в ред, обади се утре“.
— Че до утре той ще се събуди!
— Това е парола — обяснявам търпеливо аз. — Като ми кажеш „обади се утре“, това ще означава всъщност „ела веднага“. Ще дойда за по-малко от пет минути, ще почукам тихичко и ти ще ми отвориш.
Мери слуша и кима с участие. Завързаните работи явно я забавляват.
— Виж преди това да подразбереш нещо за операцията „Теменуга“ — намесва се и Младенов с указанията си.
— Не „Теменуга“, а „Незабравка“ — напомням му аз. — И понеже става дума за незабравка, недейте забравя, че е нужна крайна предпазливост. Никакви въпроси за никакви операции. Животът на всички ни виси на косъм.
Наливам остатъка от шампанското в чашите и отново се чукаме, този път без наздравица.
— А сега — казвам — да се пръскаме един по един, всеки по пътя си. Гарсон, сметката!
Пристигам в Центъра с известно закъснение, което не е голяма беда, тъй като изобщо няма какво да правя. Малко по-късно чувам в коридора тръбния глас на Кралев:
— Къде е Лида?
— Не знам. Когато излизах, още спеше — отвръща Младенов, който вероятно току-що е дошъл.
— А сега я няма. И сам ходих, и по телефона я търсих. Изчезнала.
— Не се притеснявай бе, джанъм! Няма къде да изчезне — успокоява го добродушно старецът.
— Ама тя трябваше да ме чака. Работа имаше да вършим.
Кралев замълчава. После казва по-тихо:
— Трябваше да ходим в кметството: решили сме днес да се женим.
— Я гледай ти! А бащата никой го не пита… Аз, разбира се, нямам нищо против, дори, право казано, се радвам, но все пак обичаят си е такъв…
— Нали знаеш, обичаите са други сега… Въпросът е как да намерим Лида.
— Че как няма да я намерим! Ела да телефонираме още веднъж. В най-лошия случай ще се върне за обед.
Разговорът затихва. Стъпките се отдалечават към кабинета на Младенов. Изваждам от джоба си „Фигаро“ и го разтварям на външните новини, тъй като информациите за курса на акциите и за цената на млякото не ме интересуват особено. Десетина минути по-късно в стаята без чукане влиза Кралев. Ако се съди по израза на лицето му, той не е успял да намери Лида.
— Какво става с новата книжка? — пита той навъсено. — Докога изобщо смяташ да я протакаш?
В тоя момент почти съжалявам, че не е открил изгората си. Додето се мъкнеше по нея, поне бе забравил за съществуването ми.
— Книжката излиза утре — отвръщам сухо и отново зачитам вестника.
— Най-после. Значи, и ти излизаш утре. Както сме се разбрали.
— Пригответе ми сметката — казвам аз, като го поглеждам нахално над ръба на вестника.
— Не бой се. Ще си получиш каквото ти се полага! — отвръща натъртено Кралев.