Господин Никой
Шрифт:
— Да, но някого в рокля, а не такъв като тебе.
— Я виж ти! Че къде пък баш тук намери да чакаш!
— Защо „баш тук“?
Гарвана замълчава, като се опитва да смеле отговора си. Значи, допуска, че може да съм спрял тук случайно. Значи, не ме е следил, а сега ме открива.
— Не е ли доста далечко от твоя квартал? — скалъпва той най-после въпроса си.
— Затова пък е близо квартала на приятелката ми.
— Знам я къде живее приятелката ти.
— Знаеш едната. А тая е другата.
— Тогава заедно ще почакаме.
Нова дълга сянка пада върху колата. На ъгъла се е появил и Смока. Той бавно идва насам и спира до Гарвана.
— Какво търси тоя тук? — пита без дипломация Смока.
— И аз същия въпрос му задавам — отвръща Гарвана. — А той ми разправя, че чакал някоя си.
Понеже двамата говорят помежду си, не намирам за нужно да смущавам разговора им.
— Виж кво, Смок! — подхваща отново Гарвана. — Мястото тук е тихичко. Да го пречукаме, а? Да свършим с него, и край!
Смока поглежда в краката си и пристъпва на място. Той не е твърде силен в мисленето.
— А бе, ако питаш мене, аз тъй ще река. Ама нали ни е казано да не пречукваме без нареждане. Не искам да си имам неприятности…
— Какви неприятности бе! Само мерси ще ни кажат…
По насрещната пресечка се задава неясна женска фигура.
— Ето я и моята приятелка — измърморвам аз, като в същия миг запалвам и внезапно потеглям.
Излизам на пресечката, завивам вляво, после вдясно, озовавам се на авеню Фош и подир малко се смесвам с потока коли на Етоал. Едва сега се сещам, че още не съм вечерял, и за да съчетая приятното с полезното, отивам чак в Монмартър в забутаното евтино ресторантче, където е слабо вероятно да бъда открит. Когато обаче към полунощ излизам от ресторантчето, установявам, че пежото на Гарвана е гарирано плътно до моя ягуар. Вероятно тия типове са ме настигнали още на Етоал или направо са забили към Етоал, разсъждавайки примитивно, но вярно, че рано или късно ще изплувам сред водовъртежа около арката. Вероятно е и това, че те вече са се свързали по телефона с шефовете си и са получили инструкции да ме следят, без да ме закачат, защото не слизат от пежото, а само наблюдават нахално действията ми.
Тая среща, макар и малко ненадейна, е вече предвидена мислено и аз извършвам това, което предварително съм решил да извърша при подобен обрат. Подкарвам спокойно и бавно към къщи, защото играта на гоненица при наличността на апаратура в колата е опасна. Двамата могат да се вбесят и да ме спрат насилствено, а тогава нещата съвсем ще се усложнят.
Четвърт час по-късно стигам пред къщи, загасям мотора, вземам от седалката шлифера си с поставената по пътя апаратура под него и без бързане се отправям към входа. Един съвсем бегъл поглед преди влизане ме уверява, че обитателите на пежото кротуват. Значи, дадено им е нареждане само да ме наблюдават, за което вероятно трябва да благодаря на човека с неприятния акцент.
Първата ми работа, след като влизам в студиото, е да прикрия апаратурата в едно скривалище под газовата печка в кухнята, предварително изработено за целта. Поставям едва забележим знак, за в случай че печката бъде поместена от някого в мое отсъствие, като следвам известни съвети, получени още във вилата при Фонтенбло, подир което запалвам цигара.
Едната задача за тая вечер е изпълнена, но това затруднява изпълнението на втората. Трябва на всяка цена да телефонирам на Мери Ламур, макар че ония долу още караулят.
Пускам радиото на станция Монте Карло достатъчно силно, за да се чува от този, който евентуално би подслушвал на вратата. Запалвам и всички налични лампи в студиото, за да се вижда добре илюминацията от онзи, който би наблюдавал от улицата, след което отварям безшумно вратичката на кухнята към черното стълбище, слизам на двора, прекачвам се през оградата, минавам в другия двор и през изхода на съседната сграда се озовавам на срещуположната улица.
Мадлената е само на десет минути път. Стигам площада, отбивам се в едно още отворено кафене и влизам в телефонната кабина. Набирам номера и миг по-късно чувам гласа на артистката, но вместо очакваната парола тя произнася едно глупаво „Ало, кой там?“
„Мери — питам. — Всичко в ред ли е?“
Вместо отговор прозвучава някакво непонятно междуметие.
„Мери — настоявам аз отново, като се опитвам да й внуша паролата. — Всичко в ред ли е? Да дойда ли утре?“
„Какво ще идваш утре — чува се най-сетне гласът на артистката. — Ела веднага! Случи се нещо ужасно!“
Закачам слушалката и съобразявам една минута. При други обстоятелства би следвало да оставя без последствие подобна съмнителна покана. Но като се има предвид колко е акълът на Мери…
Излизам бързо, проверявам бегло с поглед нощната улица и също тъй бързо свивам в първата пресечка. Наоколо няма жива душа, но видимостта не винаги съвпада с истинското положение. Влизам за всеки случай в една сграда, чийто заден вход ми е добре известен, но пак за всеки случай прониквам в дома на Димов по начина, по който съм се измъкнал от къщи, тоест през оградата на съседния двор.
При тихото ми почукване вратата тутакси се отваря и пред мен изпъква уплашеното лице на артистката, което тъкмо защото е уплашено, изведнаж ме успокоява.
— Какво се е случило? — питам, след като затварям вратата подире си.
— Димов е мъртъв…
— От четири хапчета?
— Не от хапчетата… От кристалния пепелник…
Тук Мери внезапно захлипва, не толкова от скръб, колкото от нерви, с почти сухи очи, които ме гледат отчаяно, но и с някаква далечна надежда.
— А кой го удари с пепелника? Ти ли?
Тя мълчи. Впрочем отговорът е ясен.
— Къде е?
Жената посочва с поглед вратата пред нас. Влизам, но вътре е тъмно. Тя е загасила вероятно с глупавата надежда, че мракът ще изтрие станалото и всичко ще отмине като нелепа фантазия.
— Къде е ключът?
— До вратата.
Напипвам ключа и щраквам. Димов е рухнал от едната страна на голямата полирана маса, символ на еснафско охолство. Навеждам се. Смъртта е причинена действително от тежкия кристален пепелник с остри ръбове, който се търкаля на килима близо до тялото. Един от ръбовете на пепелника е пробил дълбоко дясното слепоочие. В момента на хвърлянето на тежкия предмет Димов навярно е обърнал инстинктивно глава настрани, за да се спаси от удара, и тъкмо по този начин ударът е станал смъртоносен.