Господин Никой
Шрифт:
— Ела и ми разкажи всичко — казвам, като се изправям.
Жената продължава да стои навън, до самата врата, свела очи, сякаш се бои да не набара с погледа си тялото.
— Добре, да идем оттатък…
Мери пресича гостната-хол, все тъй навела поглед, и ме въвежда в една от съседните стаи. В стаята има голямо тоалетно огледало, а пред огледалото се въргаля булчинският воал, разкъсан и смачкан на топка. Разказът вече ми се струваше излишен, освен може би в някои подробности.
— Беше казал, че ще се върне късно… — започва с хлипане жената, така че едва разбирам думите й.
— Виж какво, Мери — прекъсвам я. — Разбери, че няма време за плачове. Минутите ни са броени. Ако искаш да те спася, успокой се и ми разкажи късо и точно
Мери поема дълбоко въздух и опитва да се успокои, като слага ръце на едрите си гърди.
— Беше казал, че ще се върне късно… и понеже скучаех, извадих булото и отново си го сложих…
— За какъв дявол си го сложи? — запитвам аз машинално.
— Ами просто така… Представях си как се венчавам, ама не в кметството и не с Младенов, а в някаква голяма църква, където има музика, и… Изобщо, представях си… Бях сама в къщи и не ме беше страх, че някой може да ме изненада, понеже щях да чуя още когато се отваря външната врата. И както стоях пред огледалото с булото на глава, изведнаж видях Димов… в огледалото… застанал зад мене. И изкрещях от страх.
Мери затваря очи и замълчава за миг.
— После почна скандалът, също както друг път, само че още по-ужасно от друг път. За Тони ли, вика, беше приготвила този тоалет или тепърва се киприш за някой друг? За никого не е, казвам, взех си го така, на шега… Аха, вика, на шега… А защо изкрещя, като ме видя в огледалото? И къде беше изчезнала рано-рано тази заран? Вече не можеш да дочакаш даже да съмне, толкова гориш от нетърпение да тръгнеш да миткаш! Ами че ти не можеш ли да разбереш ма, че това було не е направено за пачаври като тебе! И се хвърли върху ми, и смъкна воала и го накъса, и почна да ме нарича с най-мръсни имена. Престани, викам, с тия мръсотии. Не те ли е срам, възрастен човек си. А той: Мръсотия, а? А мръсотиите, дето ги дрънкаш е Тони, забрави ли ги? Или мислиш, че хабер си нямам? Искаш ли, вика да ти ги пусна, та да си ги припомниш? Трябва, вика, да те пратя и тебе при Тони, само че не ща да ти правя такова милосърдие. Ще те накарам да се мъчиш години наред. Можеш да кажеш на тоя, дето кроите нещо с него, че паричките ми няма да ги пипне. Още утре, вика, променям завещанието, а тебе, вика, ще те джиросам на някое макро при Халите, хем да си върна малко от похарченото, хем да те пратя да се продаваш на тротоара, защото твоят занаят, вика, е само да се продаваш. Още утре ще те пратя, вика, и всеки ден ще минавам да гледам как все повече заприличваш на пачавра, каквато си била винаги в душата си. Ще видиш ти тогава един възрастен човек, когато почнат да те изтезават хамалите и месарите. И още цял куп такива гадости ми крещеше, додето и аз не издържах и му ги надрънках всякакви, че е мръсник и човешка развалина и ме кара нощем да му играя гола, ама аз не съм от дърво и само с игри не мога да живея, а той е един изстискан лимон и даже не едно, а пет убийства да извърши, пак ще си остане това, което е… И тука той скочи и грабна стола и аз се уплаших, че ще ми разбие главата, и сигурно съм пипнала пепелника… и…
— И ти разби неговата глава — довършвам аз, понеже паузата става твърде тягостна. — Намери ми някакви ръкавици на Димов или по-добре гумени, ако имаш.
Мери вдига неразбиращи очи, сякаш още не може да дойде на себе си, после се спуска към съседното помещение да търси ръкавици.
— И някакъв парцал или голяма кърпа — извиквам подире й.
Тя донася след малко едни оранжеви ръкавици от тънък каучук, каквито жените употребяват за миене на съдове, и една зелена кърпа за глава. Отивам оттатък, навличам ръкавиците и правя бърз обиск на покойника. От намереното задържам само един малък виненочервен бележник. Бележникът на един убит е опасна вещ, тъй като е прекомерно отличителна, но този бележник съдържа такива данни и имена, че не мога да го оставя на произвола. После изваждам моя „скорпион“ и го заменям с автентичния, като прибирам моя в джоба си.
С намерения в джобчето на
После вземам от хола-гостна кристалния пепелник и се връщам в стаята с огледалото. Всъщност би трябвало може би просто да си отида и да оставя жената на съдбата й, но не мога да си наложа да го сторя.
— Тая заран, като се връщаше, видя ли те някой? — питам.
— Портиерът ме видя.
— Това не е много хубаво. А после излизала ли си?
— Никъде не съм излизала.
— А някой да е идвал при тебе или при Димов?
— Никой.
— Съседи, инкасатори — никой?
— Абсолютно никой.
— А да си се обаждала или някой да ти се е обаждал по телефона?
— Само ти.
— Добре — казвам. — В такъв случай запомни добре версията и ако те питат, все нея ще повтаряш: тази заран сте се венчали с Младенов. Това може да се установи. След туй си наминала тук да си вземеш някои дрехи и на обяд си отишла у Младенов и тоя ден повече не си излизала оттам. Ясно е, нали?
Тя кима с искра на надежда в уморените си и уплашени очи.
— Сега вземи си в едно куфарче някои най-необходими работи.
Мери отваря съседната спалня и почва да рови в гардероба.
— Ами на мене всичко това ми е необходимо…
— „Всичко това“ няма кой да ти го вземе. Въпросът е да инсценираме преселването у Младенов. Вземи една рокля и малко бельо и ги наблъскай ей в онова куфарче.
Додето Мери нарежда куфарчето, аз обикалям и хубаво изтривам с кърпата за глава електрическите ключове и бравите, които сме пипали. После вземам пепелника, увивам го в злополучното було, за да бъдат причината и следствието заедно, и го пъхам в куфарчето между дрехите.
— Значи, тръгваме — казвам. — Няма да пипаш нищо повече с ръце. Аз ще отварям вратите и ще гася. И моли се да не ни срещне някой, поне тук наоколо. Когато отидем у Младенов, аз ще му обясня всичко и ще уредя въпроса с него, а ти ще измиеш хубаво пепелника и ще изгориш булото без остатък. После лягай и забравяй.
Вземам куфарчето и тръгвам, последван от жената. Угасям навсякъде освен в гостната-хол и в антрето. Когато излизаме на стълбището, смъквам гумените ръкавици и ги поставям в джоба си с умората и облекчението на хирург, току-що приключил една сложна операция.
— Да тръгваме — казвам. — И по-малко тропай с тия високи токове.
Когато излизам от Младенов, вече е твърде късно и това е втората ми безсънна нощ, но аз не мога да си легна, преди да изпълня третата си и последна задача. Налага се все пак да се отбия до къщи, за да взема ягуара. Нощта е тиха, като се изключи тътенът на мотори, който все още долита от булевардите. Нощта е свежа, ако се остави без внимание бензиновият мирис, пропил въздуха, асфалта и стените на сградите. Нощта е моя освен с тая подробност, че нямам възможност да я използувам за сън.
Завивам край ортопедическия магазин на ъгъла, чиято витрина самотно свети в мрака, предлагаща на незнайния минувач скърцащите си прашни протези. Но когато поглеждам към дома си, изведнаж изпитвам едно мъчително усещане, сякаш някой е стиснал с жестоки пръсти стомаха ми. Ягуарът е изчезнал.
ОСМА ГЛАВА
Излегнал съм се в едно от бледорозовите кресла и съм вперил очи в картината насреща, като се пазя да не ги затварям, защото знам, че тутакси ще заспя. Картината насреща е една „Къпеща се“ от Реноар — репродукция, разбира се. Подозирам, че Франсоаз я е избрала само защото подхожда по розовия си цвят на общия тон на интериора. Къпещата се, както става обикновено по картините, не се къпе, а само дава вид, че изтрива едрите си червеникави телеса. Тя е изписана преливно и замъглено, по реноаровски, но аз я виждам още по-замъглена, само като смътно розово петно върху благородно сивия фон на тапетите.