Господин Никой

Райнов Богомил Николаев

Вместо отговор аз отново потъвам в новините, защото знам, че така най-силно ще го вбеся, и защото не ми се водят спорове с простаци. Кралев ме фиксира злобно в продължение на няколко секунди, но понеже не благоволявам да го погледна, излиза разярен.

Малко по-късно чувам гласа на Димов в коридора. Шефът току-що е пристигнал и поръчва на Гарвана да направи кафе. Почаквам Димов да влезе в стаята си и се измъквам. Ягуарът ми е гариран на няколко метра от Центъра. Отключвам отделението, което тук е прието да се нарича кутия за ръкавици, макар че никой не държи в него ръкавиците си. Аз лично съм поставил вътре доставения ми в къщи апарат, наподобяващ радио за кола. Завъртвам бутона. Чува се леко пращене, после отваряне на врата,

после гласът на Димов: „Какво ново?“, и гласът на Кралев: „Нищо особено.“ Следват още няколко реплики без значение, подир което Кралев, изглежда, напуска стаята.

Колата ми е гарирана на твърде видно и неудобно място, защото наблизо няма други свободни места, а апаратурата действува само на около петнадесет метра. При това денят е такъв, че е невероятно да дойде някой от американските посетители, които обикновено минават само в събота. Едва ли ще чуя нещо важно. Значи, излишно е да поемам напразни рискове. Затварям кутията за ръкавици и прибирам акуратно секретния ключ, след което запалвам мотора и потеглям.

Подир дълги и на пръв поглед безцелни обиколки гарирам към един час ягуара в малка уличка до Мадлената на десетина метра от дома, в който Димов заема белетажа. Уличката е доста оживена, така че дори да ме открият, бих могъл да измисля поне пет правдоподобни обяснения. Не ме открива никой, но и аз не научавам нищо особено, освен че отношенията между Димов и Мери Ламур са сведени до ледено мълчание, като се изключат редките делови реплики от домакински характер.

За да намаля рисковете, гарирам ягуара една пресечка по-далеч и карауля вън от него — ту в близкия пасаж, ту в отсрещното кафене, ту край витрините на ъгъла на фобур Сент Оноре. Времето тече досадно и мудно до призляване. Понякога ме спохожда неприятната мисъл, че Димов се е измъкнал през черния вход, като е оставил само за примамка ситроена си на улицата пред фасадата.

Часът наближава осем и вече се мръква, когато зървам през витрината на кафенето как Димов излиза, оглежда се безразлично и сяда в ситроена си. Плащам недопитото кафе, не знам вече кое по ред, и забързвам към ягуара. Димов потегля бавно и внимателно, както правят хората над средната възраст, излиза на Мадлената, обикаля площада, после пак се връща на изходния пункт и поема по булевардите. Пред Операта той ненадейно завива в рю дьо ла Пе, а когато стига Плас Вандом, отново прави една съвсем излишна обиколка на целия площад. Човекът очевидно си извършва проверките, без дори да се опитва да го крие. Аз, разбира се, го следя съвсем отдалеч, защото движението не е прекалено оживено и защото моята таратайка има недостатъка да е лесно разпознаваема въпреки черния си цвят. На Вандом се въздържам да се покажа наяве, гарирам предпазливо на рю дьо ла Пе и сподирвам бавно ситроена едва когато той се понася по посока към Риволи. На ъгъла на Риволи и рю Роял, точно до светофара, колата спира за няколко секунди и в нея се качва мъж, напомнящ твърде на Кралев.

Върнал се отново на няколко крачки от дома си, Димов пресича Конкорд, завива и поема по Шанзелизе, стига до Триумфалната арка, обикаля я и влиза в авеню Виктор Юго. През цялото туй време аз се държа възможно по-далеч, като се пазя еднакво от това да загубя ситроена и да бъда открит.

На Виктор Юго в тоя час движението е значително намаляло и аз оставям Димов да мине твърде напред. Предпазливостта ми се оказва съвсем уместна, защото ситроенът ненадейно се долепя до десния тротоар и спира. Тъкмо съм наближил една пресечка и това ми дава възможност да завия бързо, да заобиколя блока от сгради и отново да изляза на авенюто. Когато поглеждам пред себе си, установявам, че ситроенът е изчезнал. Значи, не само моята маневра е сполучлива, но и тяхната.

Единствената ми надежда е, че номерът с внезапното спиране е направен недалеч от местоназначението. Подир, дълго лавиране из околните паралелни улички и пресечки най-сетне откривам ситроена,

оставен пред внушителна двуетажна постройка, заобиколена с градина и висока желязна ограда. Сградата е ъглова. Вмъквам таратайката си в съседната улица, като се настанявам достатъчно далеч от светещата на ъгъла лампа. Тротоарите са безлюдни. Гарираните наоколо коли — също. Отключвам кутията за ръкавици и завъртам бутона. Чува се някакво кашляне, което, както по-късно се досещам, е смехът на Кралев. Той се смее дрезгаво и несигурно, като че ли за пръв път в живота си опитва как се прави тази работа. После прозвучава един непознат глас, чийто акцент обаче е достатъчно характерен:

„Да, да. Смъртността в Центъра ви застрашително се увеличава.“

И отново кашлицата-смях на Кралев, тоя път придружена с мекото хихикане на Димов.

„Тони Тенев, ако се не лъжа, беше ваш човек, господин Кралев.“

„Той можеше да бъде и човек на всеки друг — възразява Кралев. — Нашият занаят все някак си се кара с един порок, но Тони имаше два.“

„Чудесно. В такъв случай вие само печелите, като се освобождавате от тия трима души.“

„От третия още не сме се освободили“ — напомня Кралев.

„Не се безпокойте. Това е наша работа — прекъсва го човекът с акцента. — За вас е достатъчно, че той напуска Центъра.“

„Понеже и така сме почнали да се чистим от двуличници…“ — подхваща отново Кралев.

„Това е наша работа — отсича онзи сухо. — Вашата задача се състои в туй да намерите нови хора, по-сигурни и по-полезни от предишните. Разбира се, няма да правите никакви назначения без наше съгласие.“

„Какво става по другия въпрос?“ — обажда се за пръв път Димов.

„По другия въпрос мога само да ви поздравя с успех. Планът ви е приет. Смята се, че той е напълно в духа на избраната от нас тактика — чрез ефикасни и драстични удари да се предизвикват вълни на недоволство и хаос в живота на страните от източния блок…“

Гласът с акцента произнася още няколко високопарни политически фрази, подир което следва нещо по-съществено:

„За операцията «Незабравка» е изработен препарат с органичен състав, та да излезе, че отравянето на водата в язовира е станало чрез замърсяване и вината да падне върху властите… Всъщност това беше пак ваша идея, господин Димов. Една доста хитра идея или както вие се изразявате, с един куршум два заека.“

„Това беше отчасти идея и на Кралев“ — напомня тактично Димов.

„Да, да. Но сега не сме се събрали да делим лаври. И във връзка с лаврите трябва да ви кажа, че вие държите прекалено настрана господин Младенов. Ние разчитаме на господин Младенов, на неговия политически авторитет.“

„Младенов е прекалено свързан с Бобев“ — изръмжава Кралев.

„Това не е беда. Ще го отвържем. Човек като Младенов не бива да се елиминира, освен ако започне да работи против нас.“

„Тъкмо от това се боим“ — забелязва Димов.

„Бойте се, но не го предизвиквайте съзнателно“ — произнася малко хапливо гласът с акцента.

Следват още няколко реплики без значение, примесени със звън на чаши.

„Ние ли ще ръководим операцията?“ — пита ненадейно Димов.

„Един от вас. Кой точно, и аз не знам. Този, който бъде натоварен с тая задача, ще получи още тия дни подробни инструкции с имената на хората. Операцията, разбира се, ще се ръководи от съвсем близък до границата пункт. При действия от такова значение…“

Една дълга сянка пада върху мене откъм ъгъла на улицата. Някой минава между снопа светлина от лампата и ягуара ми. Угасям апарата, заключвам кутията и без да вдигам очи, почвам да бъркам в джоба си за цигари. Чувам няколко едва доловими дебнещи стъпки и под носа ми щраква запалка. Вдигам спокойно очи. Пред мене е Гарвана, оголил в усмивка всичките си жълти зъби. Поднасям цигарата си към пламъчето на запалката и кимам в смисъл „мерси“.

— Чакаш ли някого? — пита Гарвана, леко разочарован, че стресването не се е състояло.