Господин Никой
Шрифт:
— Как така?
— Ами така: той е приготвил завещание, с което оставя всичко на Мери Ламур. Така че парите му ще идат у Мери Ламур, а тя, както знаеш, слабо се интересува от нашето дело и от Центъра. Ние не можем да й позволим да пропилее едно такова огромно състояние с разни мошеници.
— Че как ще й попречим?
— Един от нас трябва да се ожени за нея и да прибере сумите на сигурно място. Отначало аз мислех ти да сториш това, но ако ти категорично отказваш…
— Чакай — спира се старецът. — Ако работата стои така и ако наистина се касае за делото, аз може би ще приема една подобна жертва. Младенов,
— Това го остави на мене. Няма да се съгласи! Как така няма да се съгласи? Че за нея ще бъде чест и удоволствие да има Марин Младенов за съпруг.
— Колкото за удоволствието, там не знам — промърморва старецът. — Понеже сме свои хора, Емиле, Трябва да ти кажа, че за мене жените от доста време са загубили всякакъв интерес. Не знам дали ме разбираш.
— Това не е важно. Бракът ще има чисто символично значение. Освен по материалната част.
— А материалната част?
— Много просто: ще накараме Мери да изтегли сумите и да ти ги повери за доходни операции. Ти си човек с неопетнена репутация, а Мери няма хабер от тия работи, изобщо остави тоя въпрос изцяло на мене. До няколко дни парите ще бъдат прехвърлени на твое име.
— Хубаво, на теб ще разчитам. И още нещо: аз съм, както знаеш, човек с широки разбирания, но ако тая приятелка го удари съвсем през просото, това ще повреди на името ми, да не говорим за разноските. Така че трябва да поприказваш с нея и по тия неща. Няма да й се бъркам, но да спазва известно приличие…
— Не се безпокой. Мери съвсем не е такава, каквато някои искат да я изкарат. Има простаци, за които, щом една жена е била кабаретна артистка, значи, без друго е курва.
Здрачевината се сгъстява. Дърветата край кея стават сиви и неясни. Дългата фасада на Лувъра отсреща тъмнее като черна стена, а отвъд нея трепти в мътно сияние пропитото с електрически светлини небе. Художникът прибира боите си и се запилява нанякъде с мокрото си платно. Младежите са си отишли. Мостът е пуст и пред нас се простира тъмната повърхност на Сена чак до Карусел, избродиран със сребристите ореоли на лампите си.
— А какво става с операцията „Незабравка“? — питам аз небрежно.
— Каква незабравка?
— Значи, не си в течение. Сега ясно ли ти е докъде са я докарали ония двамата: не само прибират парите, но те държат настрана и от проектите на Центъра…
— Ами чакай бе, човек! Какви са тия незабравки?
— И това ще ти кажа, но след като сам го проуча. А сега да си гледаме най-близките задачи. Утре заран трябва да се видим точно в осем и половина пред кметството на Девети арондисман. Аз ще имам грижа за булката.
— Добре. Ами я ме заведи ти някъде да хапна, че ми призлява от глад.
— Лида няма ли да те чака? — питам с надежда да се отскубна.
— Тя тази вечер е с Кралев.
— Значи, потръгна работата…
— Нищо не е потръгнало. Но Кралев така е лапнал, че просто не я оставя.
— Съветвам те да не я тикаш в ръцете на Кралев. Не я прави нещастна.
— А бе нали ти казвам, че той сам напира? Полудял е просто! На теб разчитах аз, ако искаш да знаеш, но ти не ми оправда надеждите.
— Сега не ми е до тия работи, бай Марине. Центъра трябва да спасяваме.
Ставаме от скамейката и тръгваме
— Тук някъде имаше български ресторант — напомня ми старецът. — Един шишкебап и един стар фасул ще ни свършат добра работа. Каквото и да правя, не мога да се пофренча. Така съм си възпитан, родното винаги ме влече.
— Родното ще го оставим за друг път — прекъсвам го. — Тия дни стой по-далеч от българските ресторанти.
— Добре де, ще минем и с един френски стек — отстъпва старецът. — Щом конспирацията го изисква.
Оказва се, че конспирацията изисква не само по един френски стек, но и голямо количество елзаска бира. Затова, като се връщам в къщи, вече минава полунощ.
Възлизам по моите деветдесет и две стъпала, но понеже електрическият автомат е регулиран вероятно от техници като Младенов, лампите на стълбището угасват някъде към осемдесетото стъпало. Продължавам в тъмното, и тъкмо преди да изляза на моята площадка, кракът ми се спъва в някакво неподвижно меко тяло.
„Следващият поред“ — мярва се в ума ми. Драсвам клечка кибрит и виждам Лида, свита на стъпалото и облегната на перилата. Разтърсвам я за рамото. Тя отваря големите си кафяви очи, леко потъмнели от съня.
— Станете! Какво правите тук?
— Вас чаках — обяснява девойката, като поема ръката ми и се изправя.
— Само не казвайте, че сме имали среща и аз съм забравил да дойда.
— Оставете заяжданията — промърморва тя уморено. — Трябва да говоря с вас. Трябва да ми помогнете…
— Добре, ще говорим — въздъхвам и я повеждам надолу по стълбата.
— Къде ме дърпате? Аз едва се държа на краката си.
— Също и аз. Но в къщи не може да се разговаря. Съседите са страшно любопитни хора. Постоянно подслушват.
Качваме се на ягуара и аз се насочвам към квартала на халите като най-близък и най-подходящ за нощни беседи.
Тоя квартал, безлюден и мъртъв през деня, се събужда едва привечер, за да оживее истински чак през нощта. Гарирам колата на кея и влизаме пеша в лабиринта на тесните улички. В проходите между старите сгради е светло и шумно. Гъста навалица се движи сякаш безцелно по всички посоки между бучащите на първа скорост камиони и ловко циркулиращите електрокари. Носачи товарят и разтоварват чували и сандъци пред широко отворените, блеснали в светлина магазини и складове. Всички се движат тъй трескаво и хаотично, сякаш кварталът се евакуира, заплашен от някаква неминуема и близка катастрофа. Бръмтят мотори, носят се трясъци на варели и каси, чуват се викове и ругатни и сред мрачините на сенките в електрическото сияние на нощния ден плуват тъмночервени меса, оранжеви плодове, бледозелени зелки, призрачносини риби, жълти лимони, белезникави оскубани птици.
Наоколо има много нещо за гледане, особено ако си нямаш друга работа, но момичето до мене се движи с празен поглед, сякаш без дори да съзнава къде точно сме попаднали. Влизаме в малко бистро с потъмняла мебелировка от 20-те години и една-единствена флуоресцентна тръба, монтирана над тезгяха. В бистрото има само три маси, но и трите са празни, защото всички клиенти — носачи и дребни търговци — са стълпени пред контоара, заети с чашите си и с разговорите си. Сядаме на една от масите и девойката уморено се облакътява върху студената мраморна плоча.