Господин Никой
Шрифт:
— Хубав ден, нали? — казва възрастният шофьор и подкарва с трясък старото купе.
Този е от приказливите.
— Чудесен! — избъбрям, като мисля обратното.
Ключът издайнически изскърцва в ръждивата брава, но по стълбището за щастие няма жива душа. Влизам в тъмното помещение и заключвам отвътре. В дъното има една друга врата — вероятно за черната стълба. Натискам за всеки случай бравата и установявам, че и тази врата е заключена. Наблизо има електрически бутон, но аз не се
Трябва да побързам, защото вече почва да се здрачава и светлината на прозореца скоро ще угасне. При това всяко забавяне намалява шансовете ми да чуя онуй, което бих чул, ако пипам по-чевръсто, в случай че долу наистина стане някаква среща и че тя още не е станала.
Помещението вероятно от години не е използувано, защото е цялото в паяжина. В единия край са наблъскани два стари шкафа, няколко изпочупени стола и купчина книги и вестници, потънали в такъв прах, че дори и антикварят от пасаж Вивиен едва ли би им обърнал внимание. Моето собствено внимание в момента е насочено към няколко комина, долепени до стените на таванското помещение. Възстановявам мислено устройството на Младеновия апартамент и решавам, че коминът, свързан с камината в хола, е вторият отдясно.
С помощта на джебния си нож и с известно количество търпение успявам да освободя от градежа на комина една тухла, а после и още една, като се пазя да не вдигам излишен шум. Скачвам на единия край на жицата микрофона и го спускам в отвора дотолкова, че да не се появи издайнически през камината. После го закрепям, като го връзвам за едно от креслата ветерани, а на другия му край закачам слушалката-усилвател. След което се инсталирам сам върху прашния ветеран, нагласям слушалката на главата си и предпазливо запалвам цигара. Дори не съм сънувал, че таванската ми мисия ще протече при такива удобства.
Известно време не долавям нищо. После се чува отваряне и затваряне на врата, а после други шумове без значение. Подир туй следва едва различим звън, ново отваряне на вратата и след малко шум на няколко чифта стъпки.
— Тия двамата защо ми ги водиш? — раздава се недоволният глас на Младенов.
— За охрана — прозвучава и тръбестият глас на Кралев.
От което следва да се заключи, че „тия двамата“ са Гарвана и Смока.
Чува се тътрене на столове. Новодошлите вероятно се разполагат.
— Уилямс още го няма… — казва след малко старецът.
— Уилямс няма да дойде — отвръща сухо Кралев.
— Как така няма да дойде? Нали трябваше да уговорим подробностите по операцията?
— Всичко е вече уговорено. Операцията се възлага на мене.
— Че как така изведнаж?
— Ей така изведнаж. Не можем да си играем на разговори. Още утре трябва да замина.
— Е, добре де. А аз нямам ли думата? И защо тогава ми уреждате тая среща?
— За
— Слушай, Кралев: ако смяташ да я караш както преди, трябва да ти кажа, че много се лъжеш. Ти сам чу тази заран лично от Уилямс, че шеф на Центъра ставам аз. Ръководител в пълния смисъл на думата, разбра ли? Тая практика, ти да разговаряш с Уилямс, а мене само да ме информираш, трябва веднаж завинаги да я оставиш.
— Ще видим това — отвръща сухо Кралев.
— Как тъй „ще видим“? Не чу ли какво каза Уилямс тая заран?
— Това беше тая заран. А сега сме тая вечер. И междувременно се изясниха маса неща.
— Какво се е изяснило? — повишава тон Младенов. — Какво пак се опитваш да интригантствуваш? Ако на Димов тия мурафети минаваха, на мене няма да минат, добре го запомни! На тия твои маниери трябва да се сложи край, разбра ли?
— Аз тъкмо затова съм дошъл, за да сложим край — казва все тъй спокойно Кралев. — Ти си пред края, Младенов. Тази вечер ти е краят!
— Какъв е този театър? — извиква старецът с възмущение, примесено с нотки на инстинктивен страх.
— Не сме дошли за театър — отвръща мрачно Кралев. — Дошли сме да ти изпълним присъдата. Други са я издали, ние само ще я изпълним.
— Присъда за какво? — пита старецът и гласът му звучи вече съвсем уплашено.
— За убийството на Димов. Ти си убил Димов, за да заемеш мястото му. А преди това си се оженил за наследницата му, та да пипнеш и парите.
— Тук има грешка…
— Грешка има, само че твоя. Но прошка няма да има — пуска Кралев хумора си в ход.
— Казвам ти: грешка има — настоява вече в паника старецът. — Димов го уби Мери Ламур.
— Мери Ламур няма нито акъл, нито кураж да свърши такава работа. Мери няма какво да спечели от брака си с тебе.
— Ама не е тъй бе, човек!…
— Убийството на Димов е само едното ти престъпление — продължава чернокосият, без да го слуша. — Другото е още по-тежко: ти вмъкна в Центъра Бобев!…
— Че нали Бобев тая заран го изхвърлих. Аз го изхвърлих…
— Да, но след като го вмъкна. И след като той направи маса поразии и тепърва щеше да направи други, ако аз не бях се намесил.
Кралев навярно в тоя момент е станал или се готви да става, защото чувам стареца да казва:
— Седни, Кралев. Седни да се разберем.
И тутакси след това прозвучава гласът на Кралев, но вече не към Младенов, а към някой друг:
— Хайде бе! Какво чакаш? Да почне да вика ли?
— Стойте… — изкрещява Младенов.
Но в тоя миг се чуват четири тъпи изстрела на пистолет, снабден със заглушител. И подир туй дрезгавият глас на Гарвана:
— Всичко ще се изпоплеска. Другаде май трябваше да свършим тая работа. Тук няма как да я прикрием.
— Какво ще я прикриваш бе, ще я джиросаме на оня мръсник Бобев — обажда се Смока.