Господин Никой
Шрифт:
— Абдал! — изръмжава през зъби Кралев. — Намерил с какво да ме плаши. Че аз не Милко и тебе, ами една дузина такива като вас да пречукам, пак никой няма да ме пипне с пръст бе, абдал! Ти не разбра ли, че комунистите тук не ги броят за хора? Едно куче да ритнеш е по-опасно, отколкото да очистиш един комунист. Намерил и той с какво да ме плаши, абдалът му с абдал! — измърморва Кралев, сякаш се обръща към някой невидим свидетел. — Не мърдай! — изревава внезапно той.
Аз само съм понечил да сложа ръка на очите си, за да си отпочинат от ослепяващата светлина.
— Чувай,
„Значи, наистина се касае до игра — мисля аз, като се опитвам да гледам през мигли, колкото да не изпускам движенията на чернокосия. — Затова Кралев е толкова речовит. Нищо. Играта в момента все пак обещава известна отсрочка.“
— Добре де — измърморвам. — Кажи ти какво предлагаш. И махни тоя фенер от очите ми.
Кралев великодушно откланя на няколко сантиметра снопа светлина, така че сега поне едното ми око е в полусянка.
— Къде е Лида? — запитва чернокосият.
— Това ли ще е пазарът?
— Това. Казвай къде е Лида и ми се махай от очите.
— Чакай, така не става! — спирам го аз. — Казвай къде е Лида и получавай един пълнител в гърба. В корема или в гърба — резултатът е все същият, Кралев.
— Давам ти дума, че няма да стрелям!
— Че какво ще я правя аз твоята дума? Не ми давай дума, гаранции ми дай!
— Какви гаранции? Да не искаш да ти връча пистолета си?
— Не съм толкова жаден — отвръщам. — Достатъчно е да го поделим: на тебе пистолета, на мене — пълнителя. И то след като покажеш, че нямаш друг в джобовете.
— Почваш много да капризничиш! — изръмжава Кралев. — Ще ме накараш да се откажа от всякакъв пазар.
— Виж какво, Кралев: може да се мислиш за хитър, но недей си въобразява, че ще успееш с хитростите си да откриеш Лида. Девойката е на такова място, че и дяволът не може я откри. На всичко отгоре тя до два-три дни ще изчезне и от това място. Окончателно и безследно. Така че ако наистина държиш на нея, недей да изпускаш единствения си шанс.
— Че ти можеш да ме пратиш на баня, както тази заран с хотелите около Етоал.
— А пък ти можеш да провериш. Мястото, където е Лида, има телефонна връзка. Пет минути след като ти го посоча, ти вече ще знаеш там ли е Лида, или не.
Кралев ме гледа пронизително, като преценява думите ми. После, без да изпуска пистолета, поставя фенера между краката си и с лявата ръка набързо ми показва съдържанието на джобовете си.
— И задните джобове! — подканям го аз.
Той неохотно се извръща леко наляво, като изтегля вътрешността на единия джоб, после надясно, като бърка в другия джоб. Там наистина се оказва един резервен пълнител.
— Хитруваш, значи? Тогава какъв пазар ще правим?
— Не хитрувам! Забравил бях, тарикатче такова!
— Хвърли го насам!
Кралев ми подхвърля пълнителя и аз го улавям във въздуха.
— Сега хвърли и другия!
Чернокосият вади пълнителя от
— А куршумът в цевта?
Кралев ме поглежда, като едва се сдържа да не ме прати по дяволите, после с нервен жест дърпа затвора и куршумът изхвръква встрани и се търкулва в тъмното.
— Хайде, казвай! — подканя ме той.
Чернокосият в момента е без оръжие. Бих могъл да скоча върху него и да си поопитам силите, но ще се вдигне шум, а ония двамата сигурно дебнат до вратата. Ще ме надупчат, преди да съм преброил до пет. По-добре е да му кажа. Той ще бъде принуден да излезе, за да провери сведението, а това ще ми даде няколко минути отсрочка и една-две нови възможности за измъкване.
— Казвай де! — повтаря Кралев. — Ако мислиш, че си ме изиграл, имаш много здраве. Моите хора са на линия ей там, до вратата.
И той маха небрежно към вратичката за черната стълба.
— Знам — кимам. — Знам също и това, че като съобщя адреса, веднага ще ги пуснеш да ме очистят.
— Точно така ще стане… ако продължаваш да шикалкавиш. Ключът ти е там, на другата врата. Давай адреса и се измитай!
— Лида е в Марсилия… — казвам.
За по-малко от секунда виждам момичето само в безличната сива хотелска стая, изправено до прозореца и загледано към улицата с мъртвешки бяла светлина на флуоресцентните лампи, с посивялата от прах листовина на дърветата и с олющените фасади на тъжните провинциални къщи. То чака някакво съмнително спасение. То чака мене. А аз в същия миг му изпращам човека, от когото то е избягало.
— Къде точно? Марсилия е голяма! — подканя Кралев.
Още за една част от секундата аз помислям да дам някой фалшив адрес. Но фалшивостта на адреса ще бъде установена тутакси. Единственият ми шанс е да кажа истината. Иначе всичко отива по дяволите.
— Хотел „Терминюс“.
— Телефон?
Съобщавам и телефона.
Едвам съм произнесъл цифрата, и Кралев е вече при вратичката за задната стълба.
— Вземи си слушалката — нарежда ми той. — Така ще чуеш със собствените си уши проверката по телефона. Ако проверката е в твоя полза, ще кажа: „Готово, Бобев“, и можеш да се пръждосваш. Ако не, ясно ти е какво те чака. Във всеки случай съветвам те да не тръгваш, преди да съм казал „готово“. Иначе не отговарям.
Той излиза и затваря бързо подире си, В ключалката щраква ключ, но ключът остава отвън на вратата.
Аз, разбира се, нямам намерение да взимам слушалката, нито да чакам Кралевото „готово“. Въпросът е да използувам няколкото минути живот, които ми остават, додето се извърши проверката. Чернокосият няма да ми види сметката, преди да се е уверил, че е открил скривалището на Лида.
В тавана е тъмно, а на мене ми се струва още по-тъмно след ослепяващия блясък на електрическия фенер. Намирам пипнешком бутона и го натискам. Помещението се изпълва с мъртвешка жълтозелена светлина. Може би предишният наемател се е занимавал с невинна фотография — такива крушки се използуват за фотолаборатории, — но тая светлина при дадените обстоятелства изглежда доста злокобна.