Господин Никой
Шрифт:
— А пари?
— Мога да ти дам до петстотин франка. Стигат ли?
— И артисват. Скъпа Мери, твоето спасение вече изгрява. Впрочем къде е ситроенът?
— Гарирала съм го долу, при другия вход.
— Дай ми ключовете.
— Ами че така ли ще си тръгнеш? Толкова време съм те чакала…
— Именно затова ще намериш сили да ме почакаш още малко. Всяка минутка е ценна за нас.
Артистката вади от чантата си ключа, все още украсен с емблемата на скорпиона, и ми го подава с глезено намусено лице:
— Ти си лош…
— Но ефикасен. Впрочем да не забравиш петстотинте франка…
Изтърпявам как да е прощалната прегръдка, гарнирана с няколко влажни меки целувки, махам с ръка за сбогом и се спускам стремглаво по стълбата.
Гаражистът отвинтва капачката на резервоара, вкарва тръбата на помпата и почва да пълни. Жълтата неонова раковина на „Шел“ блести над главата му като ореол на светец. Аз следя машинално движението на цифрите върху брояча и съобразявам не съм ли постъпил малко лекомислено, като съм заменил бързия влак с леката кола.
Ситроенът е чудесна машина, но и най-чудесната машина на дълъг път дори при лудо каране далеч не може да реализира максималната си скорост. Надуваш уж със сто и тридесет, а не успяваш да стигнеш средно и деветдесет: населени места, завои, разминавания, железопътни прелези, задръстено тук и там движение, без да говорим за засадите на пътната полиция, която дебне нарушителите на правилника. А влакът всеки час отхвърля по сто и двадесет километра зад гърба си с точността на хронометър. Френските железничари са прочути. За разлика от френските шофьори, които са калпави като събратята си по целия свят.
— Готово! — произнася гаражистът, завинтва капачката и грижливо обърсва предното стъкло.
Подавам му съответната сума плюс съответната прибавка и заминавам. До Марсилия ситроенът ще бъде само в мой минус, но оттам нататък ще се превърне в плюс. Не бих могъл да се справя с Кралев, без да разполагам с кола, а да задигам чужди коли би значило само да увеличавам рисковете. Изобщо жребият е хвърлен и сега задачата ми е да натискам по-силно газта, без страх, че кракът ми може да изтръпне от напрежение.
Ситроенът е хубава и силна кола. При голяма скорост прилепва към асфалта и няма риск да изхвръкне от някой завой като американските купета. Само че не мога да развия скорост. Тия предградия траят ужасно дълго с всичките си кръстопътища, измъкващи се от гаражите камиони, спиращи ненадейно автобуси и всякакви други препятствия.
Когато излизам на широкия път, поглеждам светещия циферблат на колата: единадесет без десет. Стрелката на километража тутакси скача на сто и двадесет. Запалвам силните фарове и нахълтвам в нощта срещу нощния вятър, който бие в стъклото и свири край смъкнатия прозорец.
Шосето е още доста оживено, но всички останали бързат също като мене и аз само се забавлявам да им показвам, че мога да бързам повече от тях, като ги задминавам, святкайки предупредително с късите и дългите фарове, и често прелитам тъй близо до тях, че те страхливо отбиват встрани. Единствената кола, която успява да поддържа моето темпо, е сивият ситроен, дето ме следи още от рю Сент Оноре. После ненадейно сивият ситроен изчезва, някъде към тридесетия километър. Отначало се мъча да установя кой го е заместил. Подир туй разбирам, че никой. Франсоаз все пак е изпълнила полуобещанието си: проследяването засега е прекратено.
Да, Франсоаз, без да иска, бе улучила, като ме бе нарекла господин Никой. Аз съм точно такова нещо, ако се изключи само титлата „господин“, защото от едно подхвърлено дете без баща и без майка не става господин. Всичко най-ранно в спомена ми е свързано със сиропиталището, с тесния тъмен коридор на сиропиталището, с голата казармена спалня на сиропиталището, наблъскана с три реда войнишки кревати със сиви одеяла и твърди като зебло жълтеникави чаршафи. Влажният, постлан с плочи двор, миризмата на прокиснало зеле, идваща от кухнята в дъното на двора, миризмата на нечистия мокър парцал, с който миехме дъските всяка вечер, монотонното мърморене на молитвите пред бедняшката постна чорба и клисавото парче чер хляб — това бе все сиропиталището.
И острият като скърцане на врата глас на възпитателката, когато ме биеше с костеливите си плесници: „Върви да се оплачеш на баща си и на майка си!“
Другите деца знаеха поне имената на бащите и на майките си, които ги бяха захвърлили или бяха умрели. Аз не знаех и това. Аз знаех само, че съм бил донесен тук от някакъв непознат, който ме бил намерил пред вратата си. Наричаха ме Найден, но това име ми беше дадено пак тук, също както и презимето Найденов, защото човек все трябва да има някакво име и презиме.
Спомням си, когато бащата на Петко дойде да прибере сина си. Майката на Петко бе умряла, а баща му го бяха прибрали в затвора за нещо си, но сега той беше излязъл от затвора и бе дошъл да прибере сина си. И додето Петко се преобличаше трескаво в спалнята с донесените му дрехи, ние, натрупани по прозорците, гледахме баща му, застанал долу в двора. Панталоните му бяха доста изпомачкани и главата му беше остригана до дъно, но това беше истински баща и ние го гледахме натрупани на прозорците.
Спомням си, защото оттогава винаги когато се случеше възпитателната да ме набие здравата или да ме нащипе с твърдите си като клещи пръсти и когато си лягах и се завивах презглава с бодливото одеяло, за да не се чува хълцането ми, аз си представях как на другия ден в сиропиталището идва един човек, едър като бащата на Петко, и казва строго на възпитателната: „Доведете веднага Найден Найденов. Аз съм баща му. Дойдох да си го взема!“
Двата бляскави снопа на фаровете ми се блъскат в туловището на огромен товарен камион, накичен с предупредителни червени и зелени светлини като новогодишна елха. Насреща една след друга изскачат коли и аз съм принуден да следвам бавното движение на товарното чудовище, което ми заприщва пътя. Оттук нататък сигурно ще настигам все повече такива камиони, защото превозването на стоките по шосетата става главно нощем.