Господин Никой
Шрифт:
Към шест и десет стигам Валанс. Макар да продължавам да се удивявам на факта, че едва ли някога съм бил тъй бодър, както в тоя миг, усещам, че рискът да заспя на кормилото застрашително нараства. Спирам на още пустия площад, влизам в кафенето и изпивам едно двойно еспресо, като похарчвам за тоя отдих точно осем минути. После наново потеглям, повтаряйки си, че сега — вече няма лъжа — наистина просто ще се пръсна от бодрост.
Очаква ме предпоследният голям преход — сто двадесет и четири километра до Авиньон. Вече е съвсем светло. Сивосиньото небе постепенно добива звучен син цвят, слънцето позлатява хребетите на височините, но аз съм напълно безучастен към тия природни особености, защото вниманието ми е съсредоточено в летящата лента на пътя. От Кралев все
В тоя момент, колкото и да е невероятно, мисълта ми не е насочена нито към Кралев, нито към Лида, нито към възможностите и опасностите на предстоящето. Тия неща вече са достатъчно премислени и съвсем безполезно е да ги преобръщам наново в главата си. Затова аз мисля по нещо друго, по нещо, което също тъй неведнъж съм премислял и към което все пак неизменно отново се връщам.
Това бе се случило на Девети септември, на първия девети септември. Бях разбрал, че бай Павел е станал някакъв шеф в Дирекцията на милицията, и успях да се добера до него. Заварих го в неприветлива канцелария с един гражданин, седнал зад бюрото.
— Здрасти. Какво има? — запита бай Павел, който очевидно бързаше да ме отпрати и да продължи разговора си.
Тоя ден всички навсякъде бързаха.
— Искам да постъпя в милицията — отвърнах аз също делово.
— Глупости. Малък си още — отряза ме бай Павел.
— Не съм малък. Осемнайсетата година вече карам — рекох нахално, защото едва бях почнал седемнадесетата.
Бай Павел ме погледна замислено, сякаш едва сега напълно осъзнаваше присъствието ми. После се обърна към човека зад бюрото:
— Па да го вземем, а?
— Познаваш ли го добре? — запита онзи.
— Разбира се. Наше момче. Сираче.
Това беше цялата ми кадрова характеристика. Къса и при туй неточна, защото бай Павел от деликатност бе казал „сираче“ вместо „копеле“. Човекът зад бюрото взе един натракан на машина милиционерски лист.
— Как се казваш?
— Емил.
— Какъв Емил? — намеси се бай Павел. — Нали си Найден?
— Емил съм! — настоях аз. — Найден ме кръстиха в сиропиталището, но аз съм Емил.
Двамата мъже бегло се спогледаха.
— Добре — кимна онзи зад бюрото. — Ще пишем „Емил“. Ти по-добре си знаеш името. Презиме?
— Боев.
— Така. Емил Боев…
Той написа името, подписа се отдолу и сложи печата. После ми подаде листа:
— Иди долу при другаря Савов. Той ще ти определи задача.
Така бях кръстен. Не в църковен купел и доста години след обичайния срок. Но затова пък получих име, което сам си бях избрал.
Бях си го избрал още в сиропиталището, додето четях една книжка без корици и без начални страници. Всички книжки за четене в сиропиталището бяха винаги или без начални страници, или без край. Разбира се, ние винаги предпочитахме да вземаме тия, на които липсваше само началото, защото началото се отгатва лесно, докато краят често е съвсем неочакван. Приключенията в разкъсаната книжка с годините съвсем са избледнели в паметта ми. Това бяха впрочем някакви съвсем невероятни пиратски истории. Емил бе скрит в завзетия от пиратите кораб и накрая постепенно успяваше да изтреби цялата банда и да освободи пленените, между които, разбира се, фигурираше и една девойка с райска красота. Запомнил съм само фразата: „Макар и с пронизана от кинжала десница, Емил не изпусна оръжието. Той пое пистолета в лявата ръка и свали с един смъртоносен изстрел Едноокия.“
Влизам в дълъг завой, като намалявам
Додето четях оръфаната книжка, аз умирах от копнеж да се казвам Емил. А по-късно, когато Бобев ми говореше за осиновяване, си мислех, че бих приел може би това име, но ако се махне средното б, защото Бобев звучи глупаво и напомня на боб, докато Боев звучи героично и напълно подходящо на Емил. Всичко това, разбира се, бяха само празни мечти и аз съвсем не очаквах, че един ден в някаква сива и мрачна канцелария на милицията ще получа даром желаното име заедно с една нова професия.
Наближавам Авиньон. Ситроенът лети край зелените правоъгълници на лозята, край сребристите маслинови горички, край тъмните високи стени на кипарисите, издигнати срещу пристъпите на мистрала. Ситроенът лети и задминава товарни камиони и леки коли, но пежото на Кралев го няма. В далечината се изрязва суровият силует на папския дворец, после отново блясват жълтите води на Рона с някакъв полуразрушен мост, може би същият онзи мост от детската песен, върху който „се танцува, се танцува“, а после отново кипариси и маслини, и лозя, и сред тях летящата все тъй безкрайна и бяла лента на шосето.
Часът е осем. До Марсилия остават по-малко от сто километра. Стъклото отново е осеяно с точиците на премазани от скоростта насекоми. Стрелката на скоростта трепти между 120 и 130. Това не е малко, като се вземе под внимание, че движението по шосето все повече се увеличава. Колите, край които прелитам, ме здрависват зарад лудото каране с онова продължително изсвирване на клаксона, което в шофьорската сигнализация играе ролята на псувня.
Задминавам едно черно, опръскано с кал пежо, но то не е пежото на Кралев. Струва ми се невероятно чернокосият да се е изплъзнал, освен ако по някакви неизвестни съображения е взел влака. В такъв случай всичко отива по дяволите. Грижливо изработената легенда за моята буржоазна биография. Постъпването ми в Радиото и инсценирането на уволнението ми. Продължителните и предпазливи маневри за спечелване доверието на Младенов. Измислянето на пиеската „Спасяване на границата“ с предварително подготвената намеса на граничния пост и моята героична стрелба с два халосни патрона в гърдите на войника. Месеците на разпити, безсъние и пак разпити под ослепяващия лъч на лампата и идиотския рефрен „ти си един жалък предател“… Всичко отива по дяволите. Всичко става една история сама за себе си. Една история, която никой няма да научи. Една история без всякакъв смисъл.
Навлизам в предградията на Марсилия. Минувачи, пресичащи пътя, където им скимне, светофари, на които сякаш работят само червените светлини, товарни камиони, маневриращи с отчайваща бавност, за да се намъкнат в някой гараж или да излязат оттам. Най-после стигам до булеварда Ла Канебиер. Хотелът е на една от пресечките и ми е добре известен, защото сам съм нощувал в него при пристигането си преди три месеца.
Преди три месеца. Имам чувството, че оттогава са минали поне три години. Но в момента теорията за относителността на времето може да почака. Ето я пресечката. Свивам по нея, минавам край хотела, без да спра, отбелязвайки пътем отсъствието на черното пежо пред фасадата, после завивам в първата странична улица и спирам зад прикритието на някакъв камион. Девет и десет. Впрочем, сега часовете вече не играят роля.
Връщам се пеш до хотела и влизам в малкия хол. Служителят на гишето се занимава с някаква възрастна двойка туристи, която вероятно се готви да отпътува и прави възражения по сметката. Тъкмо се готвя да запитам за номера на мадмуазел Младеноф, когато слухът ми долавя странно познат шум на мотор. Поглеждам през витрината и виждам, че моят скъп изчезнал ягуар внезапно е изскочил от неизвестността и рязко спира пред хотела.
Единственото близко скривалище е телефонната кабина, чиято врата за жалост е снабдена с широко стъкло. Вмъквам се вътре, обръщам се гърбом към входа и като откачам слушалката, повеждам безмълвен разговор с несъществуващ събеседник.