Господин Никой
Шрифт:
— Мадмуазел Младеноф? — чувам зад себе си Кралев да произнася непроизнесения от мене въпрос.
— Стая триста и девет — отвръща служителят, прекъснал за миг разправията си с възрастната двойка.
Един бегъл поглед ме уверява, че Кралев се насочва към стълбата. Хотелът няма асансьор, а триста и девет значи, че стаята на Лида е на третия етаж. Следователно имам известен брой минути на разположение. Излизам бързо от кабината, подхвърлям на човека зад гишето, който едва сега ме забелязва, че съм забравил нещо в колата си, и изскачам навън.
Когато ти липсва достатъчно време да съобразяваш в момента, единственият изход е да си свършил предварително тая работа.
Минутите минават без видима промяна в положението. Което съвсем не значи, че никъде нищо не става. Може би тъкмо през тия минути в хотелската стая на третия етаж една жена е малтретирана или дори убита. „Остави я тази жена — казвам си. — Тебе те интересува не Лида, а Кралев. Ти имаш да мислиш за живота на хиляди хора, а не за някаква глупачка.“
Изтекъл е близо половин час, когато от хотела най-сетне излизат Кралев и Лида. Кралев държи младата жена подръка. Лида изглежда малко бледа, но спокойна. Значи, напразно съм се тревожил. Има жени, които лесно свикват на всякакви положения. Просто нужно им е най-напред малко да подраматизират нещата. Кралев настанява девойката, сяда до нея и потегля към Ла Канебиер.
Ситроенът ми следва отдалеч старата спортна кола. Този път ролите са разменени — един черен ситроен е нещо съвсем безлично и банално, при условие че се държиш на достатъчно разстояние, за да не се натрапва номерът на колата ти. Кралев е доста жалък като шофьор, но това не му пречи да кара лудо, разчитайки, че тия наоколо, за да запазят себе си, ще пазят и него. И на излизане от града ягуарът намалява скоростта пред кръстопътя, после поема по шосето към Лазурния бряг.
По всичко изглежда, чернокосият е решил преди опасната си мисия да вкуси един меден ден в някой от луксозните хотели по крайбрежието. Това не е в противоречие на собствените ми проекти, стига тихото кътче да не е някъде твърде далече. Подир десет часа, прекарани на кормилото, дългите пътешествия, дори когато са сватбени, губят много от очарованието си.
Ягуарът прекосява Тулон и го отминава, което е все още нормално — голям град, неприветливи улици, пристанищна суетня. Но когато таратайката оставя по същия начин зад себе си и Сен Тропе, това бижу на Лазурния бряг, аз пускам една ругатня по адрес на чернокосия. Ругатнята бива повторена по-късно след Сен Максим и потретена след Сен Рафаел. Този простак очевидно е решил да сервира на любимата си не друго, а Ница или Монте Карло.
Пътят се движи край самия бряг — хълмове в зеленина, червеникави скали, синьо море, изобщо — нищо и половина, особено ако умираш за сън и гониш един самоубиец, който взема завоите с деветдесет километра, безгрижен и самонадеян като всеки новак. Аз следя ягуара отдалече — най-малкото през два завоя, като убивам времето, убеждавайки се, че съм по-бодър от всякога.
Колата на Кралев влиза в Кан, поема по Ла Кроазет и постепенно
„Очаквам да ме потърсят от Париж. Моля да съобщите от мое име, че ще бъда в «Мартинец» едва подир два часа следобед, тъй като бях принуден да спра в Марсилия поради повреда на колата.“
От другата страна на жицата приемат вежливо съобщението ми и благодарят вероятно защото сезонът е още далеч и не са разгалени от премного клиенти.
Когато пак се озовавам на крайбрежната, виждам, че ягуарът е все още на мястото си. Настанявам се в колата и зачаквам. Малко по-късно Кралев излиза от кафенето с бутилка вителоаз и се отправя към таратайката.
Отново сме на път. Правим преглед на всички курортни кътчета между Кан и Ница, но чернокосият никъде не спира. Ница бива прекосена също транзит. Вече е ясно, че целта на сватбеното пътуване може да бъде само Монте Карло. Затова, когато в далечината се показват белите сгради на столицата на комара, накацали амфитеатрално по блесналите в обедно слънце скали, най-сетне си отдъхвам.
За моя изненада Кралев прекосява транзит и Монте Карло. Единственото заслужаващо внимание селище пред нас е Мантон. Но Мантон е до самата френско-италианска граница и аз не мога да поема риска да следвам покорно чернокосия дотам. Припомням си машинално обмислените предварително за дадения вариант действия. Собствените ми очи ме наблюдават в ретровизьора, зачервени и помътени. В главата ми шуми и черепът ми сякаш е стегнат в менгеме. При повече от хиляда километра път и четиринадесет часа непрекъснато каране това си е в реда на нещата.
Натискам почти докрай газта, решил, че е време да прекъсна тая малка игра на гоненица. Шосето е почти пусто в обедния час и доста удобно с наклоните и завоите си за известни тактически ходове. Тутакси забелязвам обаче, че ягуарът без никаква видима причина също усилва скоростта. Натискам газта съвсем докрай, но разстоянието между двете коли не намалява. Причината, значи, може да бъде само една-единствена: моят ситроен. Вероятно Кралев отдавна е забелязал как го следвам през два завоя, но се е задоволил с това да поддържа дистанцията. А сега, понеже се опитвам да я наруша, той почва да реагира.
Познавам достатъчно скритите качества на таратайката си и отлично разбирам, че шансовете да я настигна са почти несъществуващи. Блестящата ми идея за свръхмощен мотор под свръхизносена каросерия дава своите плодове, уви, не в моя полза. И все пак ситроенът има едно предимство пред ягуара, що се отнася до човека зад кормилото, независимо от помътнелнте му очи и адското му главоболие.
Продължавам да натискам докрай газта, като намалявам само на острите завои и изчаквам да дойде моят момент. Това ще бъде или някой особено остър завой, при който Кралев ще изгуби скорост, ако не излети в морето, или някоя серийка от завои, или…