Господин Никой

Райнов Богомил Николаев

Франсоаз размисля известно време. После запалва цигара, всмуква дълбоко дима, изпуска гъста струя в лицето ми и ме поглежда с малко неприятния си в подобни мигове пронизващ поглед.

— Добре. Ще отседнеш в Кан — хотел „Мартинец“. Ще чакаш да се обадя между дванадесет и един. Искам само да те предупредя: позволиш ли си да действуваш своеволно, подписваш си присъдата. И то присъда, която за разлика от досегашната ще бъде изпълнена.

— Остави тия ласкави обещания — избъбрям. — По-добре нареди на твоите хора да престанат да се мъкнат подире ми.

— Аз не съм шеф на службата по проследяването.

— Да, но в случая инициативата е твоя.

— Ще видя какво може да се направи — отвръща уклончиво чернокосата. — Имай предвид, че минава десет часът.

— Ти си способна да направиш всичко, което искаш.

— Ако беше така, тутакси бих те удушила. Заради твоите истории изтървах една среща, на която държах.

— Не ме карай да ревнувам. Човек лошо шофира с помътена от ревност глава.

Последните реплики се разменят вече на крак.

— Франсоаз — казвам, — телефонът ти е на две крачки. Нареди да ми върнат колата и ми заеми малко нари за бензин.

— Пак ли са ти откраднали колата? — вдига иронично вежди Франсоаз. — Дължа да те уверя, че това не е работа на нашите хора.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Що се отнася до втория пункт, наличните ми в момента средства възлизат на петдесет и пет франка. Вземай ги и разполагай с тях.

Тя вади от чантата си портмонето и изтърсва съдържанието му на масичката. Вземам банкнотата от петдесет франка, като великодушно оставям дребосъка.

Малко по-късно ние се сбогуваме в антрето. В момента, в който стиска ръката ми, Франсоаз ме поглежда замислено с големите си тъмни очи:

— Не вярвам на предчувствия, но изведнаж изпитах усещането, че за последен път се виждаме…

— Ти още от тая заран ми пееш реквиема. И така да бъде, в края на краищата загубата няма да е голяма. Нали казваш сама, че съм просто господин Никой.

— А, ти си го запомнил?… — вдигна вежди Франсоаз. — Е, хубаво. Сбогом, господин Никой!

* * *

Жените обикновено ни бият в инстинкта. Добре поне, че данните на инстинкта са доста смътни и трудни за дешифриране. Франсоаз правилно бе усетила, че се виждаме за последен път, но за щастие не бе отгатнала причината на разлъката.

В момента, в който напускам дома на Сент Оноре, аз съм зает с проблеми от съвсем друг характер — материално-финансови и транспортни. Отбивам се в едно кафене и проверявам по телефона кога има влак за Марсилия. Оказва се, че бързият влак потегля малко преди полунощ. Излизам и вземам първото такси, попаднало пред очите ми:

— Хотел „Насионал“!

Парите ми са твърде оскъдни за такъв скъп транспорт, но времето ми е още по-оскъдно. Освен туй, дори да изтърся всичките си джобове, не ще мога да събера сумата, необходима за един билет Париж — Марсилия, тъй че няколко франка повече или по-малко не изменят положението. Единствено възможно спасение от това положение ми се представя сега засега в образа на зряла хубавица с масивни форми и крехка чувствителност.

Додето таксито се носи към хотела, аз следя без излишни озъртания движението пред нас и зад нас и установявам, че наблюдението продължава, поето този път от един мощен сив ситроен и едно хилаво зелено рено. Това всъщност би следвало да се очаква, тъй като нарежданията за проследяване се изпълняват твърде бързо, но се отменят доста бавно. Ако изобщо дойде до отменяне.

Таксито спира пред масивната фасада на хотел „Насионал“. Освобождавам шофьора с една банкнота, проявявайки характерната за бедняка щедрост, влизам в оживения хол и се осведомявам за номера на стаята, заемана от артистката Мери Ламур.

Мери ме приема тръпнеща от нетърпение под розовия си пеньоар. Всъщност нетърпението е взаимно, само че аз по-умело го крия.

— Моите съболезнования, скъпа! — приветствувам хубавицата. — Младоженецът само преди три часа предаде богу дух.

При тая потресаваща новина Мери ме прегръща с пълните си ръце и почва да ме целува, просълзена от радост.

— Не се вълнувай, мила — мърморя аз, като опитвам да се освободя от поглъщащата ме като морски прилив прегръдка. — Няма повече място за вълнения.

— Ти ли го очисти? — пита артистката прозаично, като идва на себе си.

— А, не. Аз не съм способен на такива неща. Очистиха го Гарвана и Смока, но Кралев даде нареждането. Впрочем това са подробности. Скъпа Мери, ти си свободна и богата.

— Благодарение на тебе, момчето ми — прошепва артистката и прави повторен опит да ме отнесе в прегръдките си към дивана.

След малко, дошла отново на себе си, тя изведнаж ококорва очи:

— Ами Кралев? Умирам от страх пред тоя човек. Той няма да остави току-така тая работа…

— Коя работа?

— Наследството. Той няма да миряса, додето не ме ограби.

— Не е лъжа — признавам аз. — Още повече той е убеден, че вие двамата с Младенов сте се наговорили да убиете Димов. Той всъщност затова ликвидира Младенов, за да го накаже за убийството на Димов.

— Значи, ще иска да ликвидира и мене!…

— Не е изключено.

— Емиле, ти трябва да ме отървеш от този бандит. Ти направи вече толкова много за мене… Не бива да оставиш един такъв бандит да ме убие!…

— С удоволствие бих ти помогнал. Но за жалост не съм в състояние.

— Как така не си в състояние?

— Ами така: Кралев замина за Марсилия по някакви тъмни сделки. Това е добре дошло, защото в Марсилия имам хора, които биха му видели сметката. За проклетия обаче ми откраднаха колата и на всичко отгоре съм останал с няколко франка…

— Ами, ще вземеш ситроена на Димов, тоест моя.