Господин Никой
Шрифт:
— Трябва да ми помогнеш, Емиле. Попаднах в истински капан.
Озъртам се, но множеството пред нас е изцяло погълнато от надгробното слово, включително Гарвана и Смока, които следят оратора, зяпнали от учудване пред ловкостта му да говори много, без да каже нещо.
— Какъв капан? — питам също шепнешком.
— Твоят Младенов иска да му прехвърля цялото наследство. „Ако не, вика, ще те предам на полицията.“
— Не бой се. Докато получиш наследството, ще има поне два-три дни формалности.
— Два-три дни не са много.
— Достатъчни са. През това време аз ще укротя стареца.
— Сигурен ли си?
— Щом ти казвам.
— Умирам от страх. Ще ме предаде, без да му мигне окото.
— Не бой
— Така ще направя. И ела непременно. Само на тебе разчитам.
Мери Ламур ме поглежда по начин съвсем неуместен за кътчето, дето се намираме, но аз я приканвам с очи да се върне на мястото си и тя се подчинява.
В скръбната тишина бодро прозвучава призивът „вечна да бъде паметта ти!“, подир което следва ритуалът на спускане тялото и най-сетне познатият тропот на буците пръст върху капака, един, общо взето, глух тропот, но значителна по-съдържателен от всякакви слова.
Множеството се запътва към изхода. Аз скромно чакам отстрани да се източат величията. Кралев и Младенов вървят заедно и разговарят. Когато наближават до мене, Кралев хвърля едно око насам, но като че не ме вижда, и казва нещо на Младенов. Онзи поглежда часовника си и кима. Логично е да се предположи, че си дават среща. Неизвестно е само къде и кога.
Всъщност независимо дали ще има среща или не, и независимо къде и кога ще бъде тя, моят план е предварително установен. Той е твърде прост, защото е съставен по правилото „ще правиш това, което единствено е възможно да правиш при дадените обстоятелства“.
Явяването ми на погребалната церемония цели между другото известен практически ефект: да покажа на някои хора, че нямам никакъв интерес да се крия повече и че пет пари не давам, ако продължават да ме следят. Когато потеглям с ягуара си към площад Клиши, установявам, че опелът на двамата непознати емигранти е изчезнал. Няма го и пежото на Гарвана. Аз обаче не бързам да се радвам на свободата си и наблюдавам в ретровизьора пейзажа зад гърба си, както и таксито пред мене, в което се е настанил Младенов. Постепенно в хаотичното движение на улицата отдире почва да ми се натрапва в очите един често повтарящ се елемент. Това е банална сива камионетка ситроен, подвеждаща с добродушния си делничен вид. Понякога тя изчезва сред наплива от коли или пропада зад някой завой, но после отново изплува, често пъти едва видима в далечината.
Може да се касае до съвпадение, обаче при дадените обстоятелства туй е слабо вероятно. Проверката на хотелите около Етоал сигурно вече е приключила. Единствената надежда на Кралев да се добере до Лида е да ме следва по петите. Докато тая надежда го крепи, следенето ще продължава, но ще продължава и животът ми. Защото, ако Кралев не разчиташе все още да го насоча на Лида, той сигурно вече би ме пречукал.
Доколкото може да се съди по следваната от таксито посока, Младенов се прибира в къщи. В момента за мене това е възможно най-добрият обрат на нещата, стига да мога някак си да се освободя от сивата камионетка.
Таксито наистина свива към рю дьо Прованс. Без да му обръщам повече внимание, аз продължавам пътя си, излизам на Осман и се насочвам към Етоал. Камионетката е подире ми, макар и твърде назад. Толкова продължително съвпадение на пътищата не може да бъде случайно. Докато съобразявам как да се отърва от камионетката, забелязвам един втори, често повтарящ се елемент, този път в пейзажа пред мене. Това е тъмносиният спортен меркури, който бе ми се мярнал още на Клиши. Значи, блокиран съм от двете страни, като спътникът ми отпред притежава една достатъчно мощна кола, за да мога да се изплъзна с някоя евтина лудория.
Когато две коли те дебнат успешно от далечно
Междувременно загубвам всякакъв интерес към площад Етоал. Намерението ми да създам впечатление, че отивам да посетя в тоя квартал Лида, след което да изчезна безследно, отпада. Да се простя с колата си, това съвсем не значи да я зарежа на другия край на града. Свивам по рю Тронше. Когато стигам Мадлената, установявам, че тъмносиният меркури е отново пред мене. Продължавам пътя си, без да давам признаци на паника, и додето въртя с една ръка кормилото и чакам на светофарите, отключвам кутията за ръкавици и прибирам купените заранта съоръжения в джобовете си. Не забравям и опаковката, тъй като напечатаната върху нея фирма на радиомагазина може да прозвучи някому твърде интригуващо.
Сега колана е чиста. Остава само да я приютя някъде. Завивам зад Борсата и влизам в рю Вивиен. Тъмносиният меркури е изчезнал някъде встрани, но камионетката е на стотина метра зад мене. Гарирам внезапно в първото ми попаднало място, изскачам от колата и се вмъквам в пасажа Вивиен. Пасажът е дълъг, но счупен надве под прав ъгъл. Точно на ръба на тоя прав ъгъл има една стара антикварна книжарница, чиито витрини са добре задръстени с лавици прашни книги. Писано ми е било да почета паметта на Тони, като повторя номера му. Влизам в книжарницата с нехайния вид на човек, надникнал тук от любопитство, и почвам да преглеждам томовете на рафта в ъгъла, без да си давам труд да чета заглавията. Книжарят, един възрастен здравеняк с добродушно лице, не ми обръща никакво внимание. Той е потънал в разговор с един също тъй възрастен клиент относно фантастичната цена, на която било продадено първото издание на „Цветя на злото“ на еди-кой си търг. После разговорът се прехвърля върху самия Бодлер и неговото място във френската поезия, като единият от опонентите го смята за парнасист, а другият за символист. В момента обаче моят ум е зает не толкова с „Цветя на злото“, колкото с едно не по-малко зловещо цвете, носещо невинното име „Незабравка“. Това ми пречи да следя през процепа между две лавици движението по пасажа. Няколко минути по-късно един непознат човек минава край витрината с характерната походка на преследвач, който само от приличие не се впуска да тича. Малко по-сетне втори човек минава със същата походка, но в обратна посока.
Аз вече съм прехвърлил целия горен рафт и минавам към следващия. В подобни мигове не е полезно да се проявява нетърпение. В това отношение примерът с Тони е достатъчно назидателен. Едно по-бързо излизане — и започва поредицата от причини и следствия, която те изпраща на оня свят. Може би нещастието на Тони е, че бе се пъхнал в книжарница, а не в бистро. Ако беше влязъл в бистрото, имаше всички шансове да се запие, а в една книжарница какво може да направиш, освен да се завъртиш и да си излезеш.
— Търсите ли нещо? — запитва ме услужливо старикът, забелязал най-сетне присъствието ми.
— Търся първото издание на „Кандид“ — отвръщам, за да кажа нещо.
— Ха-ха-ха, аз също! Ако го намерите, съобщете ми.
Той ме поглежда, като че съм казал кой знае каква смешка, и добавя:
— И запомнете за сведение, че първото издание на „Кандид“ няма размерите, нито обема на теченията от „Илюстрасион“.
Благодаря за информацията и си тръгвам. За всеки случай излизам от другата страна на пасажа и след малко се озовавам в градината на Пале Роаял. Градината е заобиколена с дълги аркади, където нарядко се мяркат самотни пешеходци и където отдалече виждаш има ли някой пред тебе или подир тебе. Изминавам за справка цялата аркада, стигам до площадчето Пале Роял и вземам такси.