Господин Никой
Шрифт:
Тя отпива от скоча си и поглежда отново към Лида:
— Ще ви отведем, не се безпокойте. Колата ми е навън. Почакайте само да си поема дъх и да изпуша една цигара.
— Ти седни отзад — нарежда ми чернокосата, когато след малко излизаме и отиваме до новия й ситроен.
Подчинявам се и додето колата лети из нощните улици, гледам разсеяно разкошната висока фризура на Франсоаз и едва сдържам желанието си да хвана тая фризура и добре да я поиздърпам. Лида седи до чернокосата съвсем като мъртва.
Колата спира на рю дьо Прованс и аз слизам да съпроводя девойката, но тя прошепва дори без злоба, а някак съвсем апатично:
— Вървете си. Не искам да ви виждам.
Дочаквам я да се прибере и се връщам в ситроена.
— Франсоаз, ти си истинско чудовище! — казвам аз, докато чернокосата стремително потегля.
— Остави тия любовни признания — спира ме тя. — Аз просто си гледам работата. За разлика от тебе.
— Това няма нищо общо с работата.
— Напротив, това е част от работата. Иначе за какво ще го правя? Така, с един малък скандал, връзката ни изведнъж ще получи оная популярност, която в случая е за нас най-доброто прикритие.
Тя кара бързо и ловко, като гледа внимателно пред себе си. Което не й пречи да наблюдава и мене.
— Ама ти май наистина си опечален — забелязва чернокосата почти с изненада.
— А ти сега ли откриваш, че човек може да има и някакви човешки чувства?
— Не човек от нашата професия — възразява Франсоаз.
И после добавя сухо:
— Трябва още тая нощ да те запозная с инструкциите. От утре влизаш в действие.
ПЕТА ГЛАВА
Най-после слънце, и то не плуващо в мъгла, а ясно и топло. Крайно време беше, като се вземе под внимание, че вече сме май. Аз не съм чифличкия и за моята работа времето е без особено значение, но и най-мрачният занаят при малко слънце става като че ли по-поносим.
Слънцето обаче е само от къщи до Центъра. В самия Център можеш да се осведомяваш за времето единствено от вестниците — тук е винаги усойно и полутъмно като в зимен ден. Настолната лампа в моята стая е вечно запалена. Не си давам труд дори да дръпна тежките изпрашени кадифени пердета от прозореца — все едно, в стаята няма да стане много по-светло.
Върху бюрото ми са пръснати коректурите за предстоящия брой. Последните коректури — на страници. Подир три-четири дни списанието ще бъде пуснато за печат, а подир още няколко дни ще излезе. Тоя ден, в който ухаещата още на мастило книжка бъде поставена на бюрото на Димов, ще бъде и денят на освобождаването ми. По това сме се разбрали. Затова вече никой не се занимава с мене и даже Кралев не ми обръща внимание.
Преглеждам набързо коректурите, после ги отнасям в съседната стая на Милко. За моя изненада мълчаливецът разговаря оживено с Лида. В интерес на истината трябва да кажа, че в момента всъщност говори Лида, но Милко я слуша с явно участие. Пак за моя изненада установявам, че двамата са минали на „ти“, докато ние с Лида сме още на „вие“ и даже не на „вие“, а само на студени кимания.
Милко прекъсва разговора с Лида, за да чуе напътствията ми относно шрифта на заглавията, докато младата жена с безучастен вид се заглежда през прозореца, където няма нищо за гледане освен сиви стени. После мълчаливецът почва да прелиства коректурите, за да види дали ще има да се занимава с поправката на много грешки в печатницата, докато аз сядам на бюрото на Тони да прегледам корицата със съдържанието. Лида се дръпва от прозореца и отново се приближава до Милко. Но понеже той е потънал в коректурите, тя взима няколко страници и небрежно ги прелиства.
— Тоя бисер ти ли го съчини? — пита тя Милко, като сочи уводната статия.
Милко поглежда статията, поклаща отрицателно глава и отново се заема с коректурите.
— Тогава сигурно вие сте авторът? — запитва девойката, като ме поглежда неприязнено.
Това е първата реплика, която тя е благоволила да ми отправи след онази нещастна вечер.
— Няма автор — отвръщам. — Тук повечето материали не се подписват, пък и да са подписани, имената обикновено са измислени.
— Добре де, но все пак някой е съчинил този идиотизъм — настоява момичето.
— Защо да е идиотизъм?
— Защото е купчина от измислици. Излиза едва ли не, че в България хората мрат от глад и на всеки ъгъл милиционери с автомати дебнат мирните граждани.
— Ами че какво искате, това е пропаганда — измърморвам аз примирително.
— Това не е пропаганда, а най-гадни лъжи! — извиква Лида, съвсем раздразнена от хрисимия ми тон.
— Кажете го на баща си! — подхвърлям.
— И ще му го кажа! Не съм допускала, че вашият Център е гнездо на такива лъжци!
— Шшшт! — прошепва предупредително Милко.
— Няма какво да ми шъткаш! — озъбва му се Лида. — Пет пари не давам, че някой ще чуе!
— Героизмът ви е похвален — забелязвам кротко. — Само че в момента ние работим…
— Работите!… Плискате помия наоколо си… Това ви е работата!
Девойката грабва чантата си от масата, спуска се с бързи стъпки към вратата и с все сила я затръшва подире си. Милко гледа известно време към вратата, но телефонът неочаквано зазвънява и той вдига слушалката:
— Да, аз съм… Добре де, няма нужда да идваш, аз ще занеса коректурите… А, не, друг път ще се черпим… Сам съм, да… Че какво пък толкова важно… Ще бъдеш на Сен Мартен?… В седем часа? Е, хубаво, щом е толкова важно…
Той оставя слушалката, хвърля поглед към вратата, сякаш чака Лида отново да се покаже, после се обръща към мене:
— Защо дразниш момичето?
В тая момент аз мисля не толкова за момичето, колкото за неволно чутия разговор, затова машинално отвръщам:
— Че какво го дразня?