Господин Никой
Шрифт:
Прибирам се в студиото си, след като преброявам уморено своите деветдесет и две стъпала. Изкъпвам се под хладния душ, завивам се в хавлията и лягам. Иска ми се да се отпусна, да забравя, да заспя. Но не мога да се отпусна, защото има да мисля по някои неща, а умът ми не е свикнал да заспива, додето има да мисли по някои неща. Затова лежа и пресмятам ходовете, които ми предстоят, и контраходовете, които ме очакват, с неприятното чувство, че дори сега в мислите си съм наблюдаван и следен.
Дали съм следен чак в мислите си, това всъщност не мога да кажа. Не знам дали вече са изнамерили такъв вид апарати. Но че съм подслушван в собствената си квартира, това е повече от сигурно. На две крачки от леглото ми, зад тънкия дървен бордюр на паркета, се подава почти незабележима, тънка като косъм жичка, която успях да открия още при настаняването си. Уроците във вилата до Фонтенбло не бяха отишли напразно. Именно съобразно тия уроци аз не изтръгнах жичката, а само на ум отбелязах съществуването й. Значи, всеки мой разговор ще се подслушва. Нека подслушват. Ще бъда много изненадан, ако успеят да чуят нещо, защото единствените разговори, които ми се случва да водя, са със самия себе си.
Всичко това е малко неприятно, поне докато свикнеш с мисълта, че другояче не може и да бъде. Всяка животинска порода си има своите условия за живот. На шарана не е разрешено да се разхожда в градината, а трябва до края на дните си да кисне в блатото. На мене пък не ми е разрешено да живея като обикновен човек, и толкова. Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мене и подире ми и случайно ли върви, или нарочно. Докато маса хора първо говорят, а после съобразяват какво са казали, аз съм длъжен да обмислям предварително всяка своя дума. Докато всеки наоколо си въобразява, че разполага с личен живот, на мене ми е доверена горчивата истина, че нямам личен живот.
Най-смешното е, че макар ни за миг да не съм наистина сам, през цялото време изпитвам разяждащо чувство за самота. Вероятно подобно чувство изпитва човекът на трапеца в момента, когато се готви за смъртния скок над главите на две хиляди души.
Увлечен в мисли по тия и други подобни неща, вероятно съм позаспал, защото един остър звън изведнаж ме сепна и аз едва се сдържам да не запратя възглавницата към будилника. В случая обаче будилникът няма никаква вина. Звънът идва откъм входа. Ставам, загръщам се в още влажната хавлия и отивам да видя кой е.
— Мосю Бобев?
Човекът пред вратата има къса червеникава коса и луничаво лице. В гласа му се долавя един лек, неприятен акцент.
— Какво обичате?
— Мога ли да вляза?
— Зависи.
— Идвам от страна на полковник Дъглас.
Отдръпвам се неохотно и правя път на непознатия.
Той влиза в студиото с уверена стъпка, сякаш е у дома си, съблича черния си поплинен шлифер и небрежно го хвърля на стола, после сяда, без да чака покана.
— Вие ни излъгахте, мосю Бобев.
— Вас лично аз изобщо не ви познавам — измърморвам, и взимам кутия „житан“ от камината.
— Вие излъгахте полковник Дъглас.
— Ако трябва да караме поред, най-напред полковникът излъга мене — уточнявам аз и се оглеждам за кибрит.
Червенокосият вади от джеба си запалка и с отсечен жест я щраква под носа ми. Запушвам, без да му предложа цигара. Нека не мисли, че ще си бъбрем тук до вечерта.
— Казах на полковник Дъглас, че искам да замина за Париж. Той ми отговори, че и това щяло да стане. Обаче вместо да стане това или нещо от същия род, бях затворен в една вила и подготвен за връщане в страната. Извинете, но като всяко живо същество и аз имам инстинкт за самосъхранение.
— Вие ни излъгахте, мосю Бобев — повтаря непознатият с неприятния си американски акцент.
— Не. Аз само спасих живота си.
— Вие се опитахте да избягате от нас — продължава червенокосият, без да обръща внимание на думите ми. — Вие, изглежда, не разбирате, че от нас не може да се избяга. Ние имаме една могъща организация, мосю Бобев, и тя е в състояние да сложи ръка на вас, където и да се намирате.
— Добре де — казвам. — Не ме плашете. Сложихте ръка върху мене. После?
— „После“ това ще зависи от вас: ако се върнете към задълженията си, ще смятаме засега инцидента за приключен. Ако откажете, ще ни принудите да извършим нещо нежелателно, но необходимо.
— Само не ме плашете. За мене по-страшно от това да се върна оттатък няма. Така че, ако тъкмо подобно връщане имате предвид, като говорите за връщане към задълженията, трябва да ви кажа, че няма да се съглася. Всеки работник, дори и най-скромният, има право да постави известни условия…
— Вие нямате такова право, мосю Бобев. Условията ние ги поставяме.
— Поставяйте ги на друг. Аз съм свободен човек.
Непознатият се засмива късо с нещо подобно на ръмжене:
— Вие може да станете свободен човек едва на оня свят.
— Добре, и на това съм съгласен. Не ми остава, освен да пожелая и на вас да вървите по дяволите!
— Всеки ще отиде но реда си — отвръща спокойно червенокосият. — Страх ме е само, че вашият ред е съвсем предстоящ.
Не намирам за нужно да отговоря, но внимателно следя движенията на непознатия.
— Не бойте се — засмива се отново оня, като улавя погледа ми. — Аз не издавам паспортите за оня свят. Но у нас има хора за всичко.
Той бавно облича шлифера си, после си тръгва, обаче на вратата отново се обръща:
— Всъщност не знам разбрахте ли ме добре. Ние наистина ще ви премахнем, мосю Бобев. Ще ви премахнем не от лошо сърце, а по чисто технически причини: няма друг начин да забравите това, което сте научили при нас.
— Ясно — казвам. — Добре ви разбрах.
— В такъв случай запомнете и следния телефон. — Човекът бавно и членоразделно произнася три букви и четири цифри. — Днеска сме четвъртък, давам ви време до неделя да си помислите. Звънете вечер. Само вечер.
Той ми кима рязко и бегло, сякаш главата му просто е трепнала от нещо, и изчезва навън.
Вадя писалката от сакото си и за всеки случай записвам номера върху кутията „житан“, макар че вече съм го запомнил.
Днеска наистина сме четвъртък и привечер ме очаква една задача от съвсем частно естество — подобряване на отношенията с Лида. Тия отношения са горе-долу в същия батак, както и другите ми работи. Всичко се развива възможно най-зле, макар че в случая с Лида това не ме дразни прекомерно.
Срещата тоя път е определена за седем часа в едно най-порядъчно заведение и аз за всеки случай се явявам на уреченото място половин час по-рано. Това ще ми даде възможност да се поразведря от свежия бензинов въздух на Шанзелизе и да позабравя разговора с червенокосия. Сядам на терасата пред „Колизе“ и си поръчвам един рикар. Анасонената миризма на жълтеникавото питие пробужда у мене носталгията към Франсоаз. За момент изпитвам истинско съжаление, че срещата ми е с Лида, а не с Франсоаз. Просто ненавиждам тоя тип жени, дето си въобразяват, че целият свят им е длъжен, и търсят винаги някой да ги закриля. Нямам си друга работа, та ще я закрилям.