Господин Никой
Шрифт:
— Че нали и аз й казах същото. Вземи си, викам, някоя и друга рокличка от моноприто 1 , както правят скромните жени. А тя се повлече по акъла на Мери Ламур и накупи тия ужасии. И сега, хайде, давай пари за нови тоалети. Като че аз парите с лопата ги рина.
— Има някои, и с лопата ги ринат — подхвърлям. — Например Димов.
— Знам го колко получава Димов. И той не е цъфнал. Особено като има за ортак на джоба си такава разсипница като Мери.
Младенов замълча и ми хвърли бегъл поглед.
1
Монопри —
— Карай по-бавно. Няма за къде да бързаме. Искам да ти кажа нещо и по друг един въпрос…
Значи, идваме на темата. Всъщност аз съвсем не карам бързо, защото в тоя час движението по булевардите е такова, че и да искаш, не можеш да караш бързо. Само че разстоянието от Центъра до рю дьо Прованс е твърде късо за обстоен разговор.
— На два-три пъти вече става дума за тебе с ония двамата. Аз все се опитвам да протакам, но те все напират, искат да си вървиш. Няма да го закачаме повече, казват, нека си живее спокойно, но да ни се маха от очите. Не ни е нужен надзирател.
— Добре бе, бай Марине. Щом трябва, ще се махам.
Младенов ми хвърля бърз поглед, изненадан, че съм отстъпил така изведнаж. Аз се взирам пред себе си, като се старая да вмъкна ягуара между един стар ситроен и един огромен блестящ буик.
— Аз, разбира се, няма да те оставя. Каквото мога да направя за тебе, ще го направя. Вече съм подхвърлил тук-там и трябва да ти кажа, че се откриват доста възможности. Можеш да постъпиш и в „Свободна Европа“, и на други места, стига да имаш мерак. Нашите емигранти за жалост са главно простаци, а хората тук имат нужда от подготвени момчета като тебе.
— Не се безпокой за мене — казвам, за да поизстудя оживлението му. — Аз и сам някак ще се оправя.
Младенов отново ми хвърля бърз изпитателен поглед, но аз тъкмо в тоя момент се промъквам между двете коли и нямам време за разговор с погледи. Ситроенът леко се измества вляво, за да избегне сблъскването, което ми дава възможност да задмина буика и да го оставя подире си, покрит с позор и с облак син бензинов дим.
— Емиле, не бива да ми се сърдиш и ако се сърдиш, не си прав. Имай предвид, че най-остро съм реагирал, но тия неща не зависят само от мене.
Завивам рязко и влизам в рю дьо Прованс. Въпросът сега е да се намери едно местенце за гариране сред дългата плътна редица от коли до тротоара. Додето бавно пълзим край замрелите коли, на няколко метра пред нас едно рено се измъква от редицата и потегля. Мястото е съвсем оскъдно за моя ягуар, но след няколко сложни маневри успявам да го вместя и залепя за тротоара.
— Готово — казвам, обаче старецът продължава да седи на мястото си.
— Аз, разбира се, бих могъл с отлагания и шикалкавения да продължа още малко стоенето ти, но ти нищо няма да спечелиш от това, а аз само ще загубя. Ако ти минеш на друга работа, моята позиция в Центъра ще се укрепи.
— По-рано ти май говореше обратното…
— По-рано положението бе едно, а сега е друго. И затова вината не е моя.
— Знам, моя е — кимам примирено. — Затова няма да ти преча повече. Искам само да те предупредя, че с моето излизане позицията ти няма да се укрепи. Ония сега искат да се отърват от мене, а после ще решат да се отърват и от тебе. Освен ако склонят да те запазят като прост фигурант.
— Младенов не е фигурант! — възразява достойно старецът.
— Съгласен съм. Но ония искат да те превърнат във фигурант. Както и да е. Това не е моя работа. Щом смяташ, че така е по-добре, още от утре ще изчезна.
— Е, чакай де! Не става дума за утре. Свърши си работата по броя, нека книжката излезе от печат, пък тогава ще напуснеш. Достатъчно е да кажа на ония, че си се съгласил да си отидеш доброволно.
— Кажи им го.
— И разбери, че ако искам това от тебе, то не е за личното ми спокойствие, а за онова голямото, в името на което работим.
— Американците ли имаш предвид?
— Емиле, забранявам ти такива шеги. Знаеш какво имам предвид.
— А вярно: националните идеали. Само че ония двамата продават националните идеали на по-изгодна цена от тебе.
— Какви ги дрънкаш?
— Виж какво, бай Марине! — Аз се навеждам доверително към стареца, който се е приготвил да слиза, и го поглеждам в очите: — Аз ти казах, че ония искат да те превърнат във фигурант, но истината е, че ти си фигурант в тоя Център още от самото начало…
— Аз съм шеф на Центъра — прекъсва ме възмутено Младенов. — Поне колкото Димов е шеф.
— Лъжеш се. За това, кой е шеф и кой е фигурант, има само един показател — кому колко се плаща. Ти не получаваш и една десета от това, което получава Димов.
— А ти откъде знаеш кой колко получава? — запитва рязко Младенов.
— Направи една проверка в банката и ще се увериш — подхвърлям аз и поглеждам с усмивка стареца.
Той също ме поглежда и ми връща усмивката:
— Мислиш ли, че вече не съм го направил?
Спирам пред едно случайно кафене на рю Лафайет само защото тъкмо тук намирам място за гариране. Нахранвам се с един безвкусен жилав бифтек и с пържени картофи, изстинали и меки, способни за маса време да те отвратят от всякакво ядене. Като гарнитура към тоя жалък обед в главата ми се въртят и всички тия неприятни мисли, които мъкна със себе си от известно време насам.
Когато в началото поемах поставените ми от Льоконт задачи, аз се виждах наистина като някакъв господин Никой, неуловим и неуязвим, който тайно и ловко следи действията на другите. А сега се движа с чувството на човек, попаднал в обсега на вражеския прожектор, уловен и пленен от снопа студена ослепителна светлина, тъй ослепителна и разяждаща, че прониква до най-интимните ти мисли.
Всяко мое движение е предварително уловено, всяко мое начинание е в зародиш парирано, всеки мой удар пада върху мене самия. Приятелят, на когото разчитах, пръв се отказа от мене. Радушният прием, който очаквах, изобщо не се състоя. На мястото на първоначалното доверие ме посрещна първият капан. Службата ми при Льоконт завърши почти със започването си. И най-новият ми план също се осуетява, преди да съм пристъпил към изпълнението му.