Господин Никой
Шрифт:
Запалвам цигара и поглеждам към булеварда, като си мисля за терасата с оранжевия навес и за остротите, които си разменяхме с Франсоаз винаги все в тоя малко тъжен час на ранния здрач. Гледам към булеварда и ненадейно виждам Франсоаз. Тя идва право към мене, облечена в строг втален сив костюм с черна дантелена блуза. Каква жена! Всички цветове й приличат.
— Скъпо видение! — избъбрям аз.
— Не се лигави — отвръща Франсоаз, — а ми подай един стол. Тия обувки са ужасно неудобни.
— У
— Каква ти изненада, когато аз идвам за тебе — отвръща чернокосата. — Поръчай и на мене един рикар.
Изпълнявам нареждането и отново втренчвам очи във Франсоаз. Каква жена! И какви форми! Тя също няколко мига ме разглежда внимателно.
— Напълнял си малко. Нищо, пълнотата ти отива. По-рано бе прекалено изфинен. Финесът и ти… това, знаеш, много не се връзва.
— Знам, знам. Също както аз и възпитанието. Само не ме дръж в напрежение.
— Спокойствие — казва тихо Франсоаз, като сваля ръкавиците си. — Дай ми една цигара. Защо пушиш тоя боклук?
— Какви искаш? — питам аз, понеже ми се вижда много дълго да обяснявам защо пуша тоя боклук.
Извиквам момичето с цигарите и Франсоаз, както и следва да се очаква, взема едно пакетче „сини“. В това време пристига и поръчаният рикар. Чернокосата запалва цигара и пуска в чашата кубче лед. Прозрачната жълтеникава течност бавно се замъглява.
— Идвам от страна на нашия познат — казва тихо Франсоаз, като наблюдава търпеливо как пастисът в чашата побелява. — Предложението ти е прието. Ще поддържаш връзка с мене. Ще получаваш инструкции чрез мене. Никакви други контакти. Една сантиментална връзка, нищо повече.
— Сантиментална връзка с тебе! Не ме разсмивай.
Тя отпива от питието, което вече е съвсем побеляло, после смуква от цигарата си и ме поглежда, но нищо не казва.
— Ами ония не знаят ли, че ти си ми помогнала да избягам от Атина?
— Нищо не знаят. И ти също не се опитвай да знаеш повече от необходимото. Ще хванеш някоя мозъчна треска, та ще се чудя какво да те правя.
— Вярно — кимам. — Психическите заболявания при компания като твоята съвсем не са изключени. Кога ще получа инструкциите?
— Още днес.
— Слушай, Франсоаз. След пет минути тук ще дойде едно момиче. Имам среща.
— Тогава плащай и да тръгваме.
— Франсоаз, моля те: имам известни съображения да не провалям тая среща.
— Напълно известни — съгласява се Франсоаз. — Аз пък те мислех за по-сериозен.
— Не, наистина те моля: ако има някаква възможност, нека отложим за по-късно.
Франсоаз ме поглежда съжалително, после въздъхва лека досада:
— Ако ти бяха пратили някой друг вместо мене, не знам как щеше да капризничиш. Но както и да е. За един път ще отстъпя. Къде ще вървиш оттук?
— Ами ще вечеряме в „Жур е нюи“, после можем да идем на едно кино, после от единадесет часа ще бъдем в „Крайзи хорс салон“ и към три часа ще си бъда в къщи.
— Каква програма! Ти сам ли я измисли? Надявам че поне самичък ще се прибереш в къщи.
— Разбира се. Нещата съвсем не са, както ти си въобразяваш…
— Не ме интересува. Добре. Знам ти адреса. Изобщо, ще намеря начин да те открия.
Тя допива питието си, изгася цигарата и става. Тъкмо навреме, защото в далечината от съседния ъгъл се задава Лида. Но аз съм такъв пропаднал тип, че гледам не толкова към Лида, колкото към отдалечаващата се стройна фигура, стегната в изящния сив костюм.
— Отдавна ли чакате? — пита момичето и сяда на стола на Франсоаз.
— Доста отдавна, но не по ваша вина. Нарочно дойдох по-рано, за да подишам малко въздух.
— То пък тука е един въздух… — сбръчва нос Лида. — Откак съм дошла, непрекъснато ме боли глава от бензина.
— Ще свикнете — успокоявам я. — Искам да кажа, ще свикнете с главоболието. Какво ще вземете?
— Каквото пиете вие.
Поръчвам още два рикара.
— Намерихте ли си вече компания? — питам.
— Че къде да я намеря? Единствената ми компания е Мери Ламур.
— А Кралев?
— Не ми говорете за него.
— Да не сте се скарали вече?
— Не сме се карали. Просто не мога да го понасям. Има, знаете, хора, които просто не мога да понасям. И тоя е такъв. Като го видя, мравки ми полазват по гърба.
— Един съвет от мене: недейте му го казва. Кралев е опасен човек. Значи, само с Мери Ламур се разбирате?
— Там е лошото, че и с нея твърде не се разбирам.
— Защо? И тя ли сипе мравки наоколо си?
— Не е чак дотам неприятна. Просто прекалено цинична е за моя вкус.
— Какво, дрънка мръсотия или…
— Мръсотиите са най-дребното. Просто има цинично отношение към живота.
— Че кой пък има друго отношение? Всички имат еднакво отношение, само че едни го прикриват от приличие, а други са по-искрени.
— Това не е вярно! — възразява тя с една нотка на заядливост, която ми е вече позната.
Не отговарям, защото келнерът в тоя момент донася питиетата. Слагам лед в чашите и наливам на Лида малко вода.
— Също като мастика — казва момичето, като пийва. — Само че по-кофти.
— Въпрос на вкус.
— По-кофти е! — настоява Лида.
— Добре — промърморвам. — За вас е по-кофти, а за мене е по-хубаво. Въпрос на вкус.
— И цигарите им са кофти — казва момичето, като запалва от моите цигари.