Господин Никой
Шрифт:
— Тогава не ги пушете.
— Побеснявам просто, като гледам как тия наши българи се опитват да изглеждат като французи. Баща ми и той навлякъл един къс шлифер и едно бомбе, като че ли е двайсетгодишен хлапак.
— Вие също не изглеждахте много блестящо онзи ден — напомням аз. — Обаче сега видът ви е значително по-сносен.
Всъщност тя е в една съвсем евтина поплинена рокля, на сиви и бели черти, купена навярно още тоя следобед от монопри, но поне без претенции за ослепителност. И понеже
— Не съм си променяла вида зарад вас — подхвърля девойката предизвикателно.
— Не си въобразявам подобно нещо.
Тя, разбира се, лъже. А аз се правя, че й вярвам. Ружът по устните е съвсем лек, а синилата и чернилките около очите напълно са изчезнали. Изобщо, вслушала се е в указанията ми.
— Какво ще правим тази вечер? — пита Лида, като гледа през рамото ми към навалицата по булеварда.
Съобщавам й накъсо програмата с малки бележки относно заведенията, които ни предстои да посетим.
— Вие сте решили да се реванширате тая вечер…
— Не. Чисто и просто имам повече пари.
— Тук всички говорят само за пари. Просто ужасно.
— Че къде говорят за друго?
— Да, но все пак трябва да има някаква мярка.
— Такава ни е професията — забелязвам. — Ние сме търговци хора.
— Аз пък мислех, че се борите за някакви идеи.
— Идеи ли? Какви идеи?
— Това вие по-добре знаете. Нали работите в емигрантския Център.
— А вие били ли сте в Центъра?
— Ами че оня ден бях. Минах да взема татко.
— А фирмата на вратата не забелязахте ли?
— ИМПЕКС или нещо подобно.
— Точно така. Точно това ни е работата: експортираме диверсанти и импортираме поверителни сведения. Импорт-експорт. Търговия.
— Вие сте ужасен.
— Не повече от вашия баща. С тая разлика, че не говоря за национални идеали.
— Вие биете в цинизма и Мери Ламур.
— Драго ми е да го чуя от вас. Ще вземем ли още по едно?
— Мерси, не обичам мастика. Особено като тая… Всъщност няма ли да е по-добре да се прибирам?
Тя наистина изглежда малко отровена въпреки пищно начертаната програма.
— Чакайте — казвам. — Тепърва ни предстои една приятна вечер.
Приятната вечер е към края си. По-точно казано, ние сме в синьорозовия полумрак на „Крейзи хорс салон“ и програмата отдавна е минала и ние се въртим в ритъма на старо танго върху малкия дансинг.
— Излиза, че когато пожелаете, можете да бъдете и мил с хората… — забелязва Лида, като ме гледа с големите си кафяви очи.
— Не с всички хора.
— Аз и не държа да бъдете мил с всички хора — казва момичето многозначително.
Вечерята бе минала доста добре. Филмът, някаква
— Струва ми се, че бих свикнала някак с тукашния живот, ако имах до себе си един истински близък човек — подхваща Лида наново, като се оставя покорно да я водя в ритъма на тангото.
— Имате баща си.
— Казах истински близък човек.
— Разбирам. Това, което вие го искате, цял свят го търси и никой не го намира. Париж е един голям пазар. Щом свикнете веднаж с мисълта, че трябва да се продавате, ще видите, че животът ще ви се стори изведнъж по-лек и поносим.
— Престанете с вашите цинизми. Не ми разваляйте поне тая вечер.
— Добре, добре — казвам и плътно я обгръщам, като усещам тялото й под простата поплинена рокля, която за щастие много не се хвърля на очи в полумрака.
Танцът свършва я ние се връщаме на малката масичка до бара.
— Още едно уиски?
— Мерси. Предпочитам нещо разхладително.
— Два шуепса! — казвам на минаващия келнер.
— И един скоч! — чувам зад гърба си мек женски глас.
Обръщам се. До масата в коктейлна рокля от бледорозова дантела е застанала Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват. Но в момента това не ми прави никакво впечатление. По-точно казано, направо съм отровен.
— Какво, няма ли да ме поканиш да седна? — запитва Франсоаз. — Или си забравил, че тази вечер си ми определил среща?
— Утре вечер — поправям аз, като й хвърлям убийствен поглед.
— Тази вечер, а не утре вечер — настоява Франсоаз, като си взема един стол и се разполага до масата. — Многобройните връзки, скъпи ми Емил, водят до хаос в личния живот. Казвала съм ти го и друг път.
Тя поглежда към Лида, по-точно към жалката поплинена рокличка, с оня израз на презрително съжаление, на който са способни само жените, и добавя:
— Но щом си я объркал вече, поне запази хладнокръвие. Запознай ни де!
Запознавам ги, като забелязвам с уплаха, че Лида е готова да се разплаче.
— Вие май нещо се разстроихте — казва Франсоаз и отново я поглежда. — Не си заслужава. Правете като мене; не го вземайте много сериозно и всичко ще бъде наред.
Келнерът донася напитките и се отдалечава.
— Мисля, че ще е най-добре да си ходя — прошепва Лида, като едва сдържа сълзите си.
— Ще те отведа — казвам.
— Заедно ще я отведем — поправя Франсоаз. — Макар че тая вечер страшно ми се танцуваше.