Игра на богове
Шрифт:
— Добре.
Загледа я как изкачва стълбите с грациозността на графиня; грациозност, която не се придобива — човек се ражда с нея. Изпитваше дълбока, постоянно растяща тревога вече не само за Александър, но и за Мелина. Върна се в кабинета и си наля узо. Застана до прозореца, загледа се в спокойното величествено Егейско море и се замисли за току-що проведения разговор. Мелина обикновено се застъпваше за Александър, но бе не по-малко загрижена за сина им от него, ако не дори и повече. Киракис се усмихна. Привързаността й към Александър бе по-силна от неодобрението към неговия
Въпросът е, помисли си Киракис, докато загасваше лампите и се готвеше да поеме по стълбите, ще бъде ли в състояние той да прости на сина си, ако репутацията му по някакъв начин застраши бъдещето на „Киракис корпорейшън“.
Лос Анджелис, октомври 1979 година
— Винаги сменяш темата, когато те питам за детството ти. Защо? — поиска да разбере Ник.
Той и Мередит вървяха боси по пясъка на плажа на Санта Моника с навити почти до коленете панталони.
Мередит бе с широка памучна риза и без бижута, като се изключи семплият сребърен пръстен на дясната ръка. Дългата й коса се развяваше от лекия вятър и Ник намираше, че никога не е изглеждала по-съблазнителна. Мередит се засмя.
— Холидей, останах с впечатлението, че ме покани да видя как снимаш, а не да ме разпитваш — пошегува се тя, хвана го за ръката и я стисна гальовно.
— Защо избягваш да го обсъждаш? — не се предаваше Ник.
— Нищо не избягвам — настоя тя и отметна с ръка кичур от лицето си. — Просто няма какво да разказвам — това е всичко. Миналото ми е много скучно.
— Все трябва да има нещо за разказване — отбеляза той с нескрита доза недоверие.
Мередит поклати глава, развеселена от упоритостта му.
— Родена съм в малък град, забрави ли? — После явно промени решението си. — Добре, печелиш. — В гласа й се прокрадваха драматични нотки. — Най-добре да си призная всичко. Въобще не съм от малък град. Родена съм в Лондон. Баща ми беше посланик. Израснах на континента — частни училища в Швейцария, Сорбоната в Париж. Първата ми важна връзка беше на петнадесет години с вещ в светския живот син на френски винопроизводител. После се явиха състезател от ралито в Монте Карло, италиански актьор в Рим и арабски принц, който се опита да ме откупи от баща ми срещу дванадесет камили. Историята предизвика почти международен скандал.
— Говори сериозно — смъмри я Ник.
— Говоря съвсем сериозно — престори се тя на възмутена. — Нали искаше да чуеш всички мрачни подробности около миналото ми?
— Опитвам се да те опозная — възропта той, — но ти определено ме спираш.
— Извинявай. — Изведнъж стана сериозна. — Ако наистина искаш да се сближиш с мен, Ник, не ме притискай за миналото ми. Отдавна го загърбих и предпочитам нещата да останат такива.
Всъщност бих искала да го забравя, довърши тя наум.
Ню Йорк
Валеше като из ведро. Заради времето и късния час по улиците на Манхатън се виждаха сравнително малко хора. Обстоятелствата обаче видимо не влияеха върху
Денят се оказа дълъг и изключително труден. Излезе от офиса с пулсираща болка в тила, която вещаеше силно главоболие. Освободи шофьора — предпочете да повърви, за да се отпусне. Погледна часовника и си даде сметка, че е вървял повече от четири часа и половина. За щастие пулсирането в тила беше изчезнало. Проклетото главоболие го тормозеше редовно, откакто се помнеше. От майка си знаеше, че като дете е преживял сериозно премеждие — контузия на главата. Едва го спасили. По онова време лекарите в Атина се опасявали, да не би да е получил трайно увреждане на мозъка. Извадил късмет — нещата се оправили, останали само честите главоболия.
Разтърка тила си разсеяно. Вече завиваше по Петдесет и първа улица и видя застланото с червен килим фоайе на Олимпик тауър. Новият портиер го поздрави с усмивка и му отвори вратата на асансьора. Александър кимна на мъжа, но не го заговори. Докато вратата на асансьора се затваряше, мислеше за сделката, по която работеше през последните шест месеца. Най-накрая бе готов да я финализира.
Ако успее да убеди баща си.
Лос Анжелис
Веднага след емисията в единадесет вечерта Мередит се втурна в кабинета, за да събере вещите си. Бързаше да си тръгне. Отправи се към изхода, но я пресрещна един от операторите.
— Е, Мередит — провикна се той след нея, — къде е пожарът?
— Няма пожар, Ханк — отвърна тя засмяно. — Просто важна среща.
— Да питам ли с кого, сякаш не знам?
— С Ник и вече съм закъсняла.
Как няма да знае, помисли си тя, прекосявайки паркинга на път към колата си. Всички знаеха. Подкара, без да се съобразява с ограничението за скоростта, и си погледна часовника. Ник вероятно се пита какво ли се е случило. Трябваше да му телефонира, но се надяваше да я разбере.
Чак след полунощ стигна до Малибу, където живееше Ник. Чакаше я и тя установи, че се е постарал да подготви прекрасна вечер: в огромната каменна камина лумтеше огън, виното се изстудяваше в кофичката с лед върху бара, светлините бяха приглушени, звучеше музика.
— Превръщаш го в истинско представление, Холидей — отбеляза тя. — Надявам се да не останеш разочарован.
Той я взе в прегръдките си и я целуна.
— Няма — прошепна в ухото й. — Убеден съм.
Взе куфара й и го отнесе в спалнята си. Мередит го последва, мълчаливо преценявайки обстановката. Когато й бе казал, че живее в къща на плажа, тя си представи нещо съвсем различно. Това място бе великолепно, като палат край морето. Всичко издаваше мъжки подход.