Игра на богове

Бейшър Норма

— Времената са се променили — изкоментира тя.

— Поне за някои от нас — кимна той, натискайки звънеца.

Отвори им мексиканката икономка и ги въведе в кабинета, където ги чакаше Том Райън. Том сърдечно поздрави Ник.

— Отдавна не си идвал. Прекалено отдавна.

— Знаеш как е, Том — ухили се Ник. — А и ти не се отбиваш често в студиото.

Възрастният мъж свъси вежди.

— Няма какво да правя там напоследък.

— Не са ли ти предложили работа?

Том се засмя безрадостно.

— От

години не са ми предлагали. Знаеш го добре.

Мередит хвърли поглед към чашата върху бюрото му.

Бърбън, вероятно неразреден. Бутилката, полупразна, стоеше до нея.

— Какво те води насам? — попита Том. — Проблеми с новия филм или с Ед Гудман?

Ед Гудман беше новият шеф на „Сентуриън“.

— Нито едното, нито другото — отвърна Ник леко смутен. — Всъщност Мередит настоя да те види.

Том се извърна да я погледне. Забеляза, че е вперила поглед в бутилката, и бързо я прибра.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, като се стараеше да звучи безгрижно.

— Работя в новинарския екип…

— Знам. Често ви гледам в късните новини. Трудно ми е да спя нощем.

— Бих искала да обсъдим вероятността за интервю — започна тя. — За вас, за покойната ви съпруга…

— Не — сряза я той суховато, а настроението му видимо се промени. Обърна се към Ник. — Знаеше ли за намеренията й?

Ник кимна.

— Да. Наясно съм какво е отношението ти, Том, но според Мередит…

— Изключено — прекъсна го Том. — Лиз и Дейвид са мъртви от близо двадесет и седем години. Нека почиват в мир.

Мередит се изправи и се обърна към Том.

— Господин Райън, през годините са се появявали стотици статии и репортажи за вас и за семейството ви. Публикувани са десетки истории, все различни версии на случилото се. Предположенията са повече, отколкото за атентата срещу Кенеди! Ако не ме интересуваше истински, щях да ги поразровя и сама да стигна до някакво заключение.

— И какво ви спира?

В тона му се долавяше горчивина.

— Нямам намерение да вървя по пътя на другите. Моята цел е репортаж, който да трогне хората. Искам истината. Искам да предам събитията такива, каквито са били.

— И с какво ще помогне това сега? — попита Том Райън.

Мередит извади от куфарчето си дебел плик, пълен с фотокопия от вестникарски изрезки. Беше ги подбрала в градската библиотека и от документациите на различни печатни издания.

— Погледнете някои от тези. Това например… Пише, че след трагедията със сина ви съпругата ви починала в болница в Европа. Твърди се, че по онова време била бременна и загубила ума и дума. Опитала се да предизвика аборт с тел…

— Мередит!

Ник я докосна по рамото.

— Той има право да знае какво пишат за него, Ник — настоя тя и отново се обърна към Том. — Ето друга. Пише, че нито Елизабет, нито Дейвид са мъртви, а че тя се захванала

с жена и отказала да се върне в Щатите с вас. Някои хора са готови на всичко, за да предложат статия, която се продава, господин Райън. Ами тази? Пише, че след смъртта на детето жена ви получила нервен срив и продължава да живее в институт за душевно болни някъде…

— Стига! — изкрещя Том Райън. Лицето му се гърчеше от гняв.

Ник хвана Мередит за рамото.

— Най-добре да си вървим — предложи той тихо.

— Не, Ник. Не още.

Той не бе готов да отстъпи.

— Имахме споразумение. Забрави ли?

Тя го изгледа за миг. В погледа му прочете неодобрение.

— Е, добре… — Протегна ръка към Том и му подаде плика. Той не го пое и тя го остави върху бюрото. — Моля ви, господин Райън, прочетете ги. Помислете си и ако промените решението си, се обадете.

Двамата с Ник излязоха, но Том Райън не забеляза. Взираше се в една от изрезките, които тя остави.

— Добре, увлякох се, признавам — промърмори Мередит в колата. — Увлякох се и провалих всичко.

— Имахме споразумение — отбеляза Ник тихо.

— Така е — отвърна тя и се обърна към него. — Но, по дяволите, Ник…

— Отиде прекалено далеч, Мередит! Казах ти какво изпитва.

— Не го ли е грижа какво са писали за него, за семейството му? — попита тя. — Не се ли терзае от грешните предположения?

— Според мен вече не — отвърна Ник искрено. — От трагедията насам за него всичко върви наопаки. Вътрешно е мъртъв. Вече почти нищо няма значение за него.

— Дори паметта на Елизабет?

Ник я погледна.

— Мисля, че с това привлече вниманието му — отбеляза той.

— Дали ще го накара да промени решението си?

— Съмнявам се. Но и да не го стори — спомни си за споразумението ни.

Тя кимна.

— Добре. Ако не приеме, ще се откажа. Колкото и да ми е неприятно, ще се откажа — обеща тя. — А сега, хайде да прекратим тази тема.

Мередит почти бе спряла да се надява, че ще чуе гласа на Том Райън. Ала седмица по-късно той й звънна в службата и я покани да го посети. На път към Бел Еър тя се питаше дали е променил становището си. Когато пристигна, Том я чакаше в библиотеката и се държа доста по-приветливо в сравнение с предишния път.

— Премислих нещата, които ми каза — призна той.

— И промени ли решението си за репортажа? — попита тя, докато икономката й наливаше чаша леден чай.

Усмихна се и Мередит си даде сметка, че за пръв път го вижда в такова настроение. Дори на снимките изглеждаше винаги сериозен, тъжен.

— Да кажем, че в момента го обмислям. След посещението ви прегледах изрезките. — Посочи плика върху масичката в средата на стаята. — Спрях да чета каквото и да било в пресата за Лиз и себе си, когато се върнах в Щатите след…