Името на розата

Эко Умберто

Предния ден Бенций каза, че е готов да извърши и грях, стига да може да се добере до някоя рядка книга. Той не лъжеше, не се шегуваше. Разбира се, монахът би трябвало да почита книгите със смирение, да им желае доброто, а не да прославя собственото си любопитство; но стремежът към познанието е лъст за монасите, така както прелюбодеянието е изкушение за миряните, а ламтежът за богатство — за бялото духовенство.

Прелистих каталога и през очите ми заигра поредица от тайнствени заглавия: „Quinti Sereni de medicamentis“, „Phaenomena“, „Liber Aesopi de natura animalium“, „Liber Aethici peronymi de cosmographia“, „Libri tres quos Arculphus episcopus Adamnano escipiente de locis sanctis ultramarinis designavit conscribendos“, „Libellus Q. lulii Hilarionis de origine mundi“, „Solini Polyhistor de situ orbis terrarum et mirabilibus“, „Almagestus“… 149 . Не се учудих, че над библиотеката витае тайната на престъпленията. За тези, посветили се на писането люде библиотеката означаваше небесния Ерусалим и в същото време и един подземен свят, на границата между непознатата земя и царството на мъртвите. Те бяха подвластни на библиотеката, на това, което тя им обещаваше, и на това, което им забраняваше. Живееха с нея, за нея и може би против нея, с греховната надежда, че един ден ще съумеят да разкрият всичките

й тайни. Защо да не се изложат и на смъртна опасност, за да задоволят любознателния си ум, или пък да прибягнат до убийство, за да попречат някому да стигне до ревниво съхранявана от тях тайна?

149

„(Книга на) Квинт Серен за лекарствата“, „Явления“, „Книга на Езоп за природата на животните“, „Книга на Йероним Етик за космографията“, „Три книги, които епископ Аркулф с поддръжката на Адамнан посочил, че трябва да се напишат за Светите отвъдморски места“, „Книга на Квинт Юлий Хиларион за произхода на света“, „Книга на Солин Полихистор за положението на земното кълбо и за чудесата“, „Алмагест“…

Да, това бяха изкушения, надменни пориви на ума. Колко по-различен бе монахът преписван, такъв, какъвто си го е представял светецът, основал нашия орден, способен да преписва, без да разбира, изоставен на волята Божия, пишещ, защото е молещ се, и молещ се, защото е пишещ. Защо вече не беше така? Ох, та това не беше единственото, в което се бе изродил нашият орден! Беше станал прекомерно могъщ, абатите съперничеха на кралете, нима Абон не беше пример за монарх, който със самочувствието на монарх се стремеше да уреди споровете между монарси? Пък и знанието, което бе натрупано в манастирите, сега бе използвано като разменна стока, повод за надменност, хвалба и белег за престиж; нашите абати се хвалеха с изрисуваните си с миниатюри кодекси, така както рицарите се хвалеха със своите доспехи и знамена… Още повече че (какво безумие!) нашите манастири се бяха лишили и от първенството на знанието; сега в школите при катедрите, градските сдружения, университетите се преписваха книги — може би повече и по-добре от нас — и се съставяха нови, и навярно тук се криеше причината за бедите.

Манастирът, в който се намирах, бе може би единственият, който можеше да се похвали с превъзходното си производство и възпроизводство на знания. Но именно поради това тукашните монаси не се задоволяваха вече със святото занимание да преписват, а подтиквани от стремежа към нови неща, искаха да откриват нови допълнения към природата. В същия момент долових смътно (днес, когато съм побелял, на възраст и с опит, съзнавам това много добре), че постъпвайки така, те подронваха собственото си превъзходство. Защото, ако новите знания, които те искаха да произведат, излезеха свободно от тези стени, това свято място нямаше да се различава по нищо от школата при някоя катедра или от градските университети. А като оставаха скрити, те запазваха непокътнати своя престиж и сила, не биваха разяждани от диспути, от надменността на тези, които искат да прекарат през ситото на одобрението или отрицанието всяка тайна, всяко величие. Именно затова — рекох си аз — библиотеката е забулена в мълчание и мрак; тя е хранилище на знания, но тя може да запази тези знания непокътнати само ако не позволява те да стигат до когото и да било, включително и до самите монаси. Знанието не е като монетата, която остава физически непокътната дори и когато минава през най-долни сделки; то прилича по-скоро на прекрасно одеяние, което се похабява при употреба и показване. Нима не става така и с книгата, чиито страници се разкъсват, а мастилата и позлатата избледняват, щом до нея се докоснат повече ръце? Ето, недалеч от мен Пачифико от Тиволи прелистваше някакъв старинен том, чиито страници бяха залепнали една в друга от влагата. За да прелиства книгата, той навлажняваше с език палеца и показалеца си и при всеки допир със слюнката му листовете губеха якост; разтварянето им означаваше огъване, излагане на неумолимото въздействие на въздуха и праха: те щяха да разяждат тънките жилки, на които пергаментът се набраздяваше при сгъването, щяха да доведат до нови натрупвания на мухъл там, където слюнката смекчаваше, но и отслабваше крайчеца на листа. Този изблик на прекомерна обич, породена от желание за усвояване и от любознателност, щеше да предразположи книгата за болестта, на която бе съдено да я убие, така както прекомерната нежност размеква воина и го прави негоден.

Какво трябваше да се направи? Да престанем да четем и само да пазим? Бяха ли оправдани моите опасения? Какво би казал моят учител?

Недалеч видях миниатюриста Магнус от Йона, който току-що бе престанал да търка своя пергаментов лист с пемза и го омекотяваше с тебешир, за да може след това да го изглади. До него Рабано от Толедо бе закрепил пергаментовия лист на масата, а по двете му страни бе нанесъл едва забележими дупчици, между които чертаеше с тънко металическо стило едва забележими хоризонтални линии. След малко двата листа щяха да се изпълнят с багри и форми, страницата щеше да заприлича на мощехранителница, щеше да заблести от скъпоценни камъни, инкрустирани в старателно нанесеното след това писмо. Тези двама събратя, рекох си аз, изживяват райските си мигове тук, на земята. Те създаваха нови книги, подобни на тези, които щяха да бъдат унищожени от неумолимия ход на времето… Значи библиотеката не можеше да бъде застрашена от никаква земна сила, значи тя беше нещо живо… Но щом живее, защо да не рискува и се открие за познанието? Дали Бенций искаше именно това? Това ли бе желал и Венанций?

Обърках се и се изплаших от собствените си мисли. Може би те не подхождаха на послушник, длъжен да съблюдава старателно и смирено правилата през годините, които му бяха отредени за живот — нещо, което продължих да спазвам и по-късно, без да си задавам други въпроси, докато светът около мен затъваше все по-дълбоко в истински въртоп от кръв и безумство.

Дойде време за утринната закуска и аз отидох в кухнята; бях се сприятелил с готвачите и те ми дадоха от най-вкусните гозби.

Ден трети

ШЕСТИ ЧАС

Когато Салваторе се доверява на Адсон; разказът му не може да бъде предаден накратко, но поражда у Адсон много тревожни размисли

Докато се хранех, зърнах в един ъгъл Салваторе; очевидно той се беше сдобрил с готвача и ядеше с явно удоволствие печено овче месо. Ядеше така, сякаш цял живот не бе ял нищо, не изпускаше нито троха и като че ли непрекъснато благодареше на Бога за това изключително събитие.

Той ми намигна и ми поясни на чудноватия си език,

че бързал да се наяде за всичките години, през които бил гладувал. Поразпитах го. Последва разказ за мъчителното му детство в едно село с лош климат, с чести дъждове, където нивята гниели, а въздухът бил изпълнен с ужасна смрад. Както разбрах от думите му, сполетявали ги непрекъснати наводнения, нивята оставали без бразди, от крина засято зърно добивали само една шеста от него, а от това количество — нищо. И синьорите, и те били бледи като бедняците, въпреки че — рече Салваторе — умирали повече бедняци, отколкото господари, може би (ухили се той) защото бедняците са по-многобройни. Една шеста от крина струвала петнайсет солди, една крина — шейсет солди, проповедниците оповестявали, че настъпва краят на света, но родителите и дядовците на Салваторе помнели, че същото ставало и преди, та били стигнали до заключението, че на тоя свят все му идвал краят. А когато изяли всички измрели птици и всички животни, които успели да хванат, из селото се заговорило, че някои били почнали да изравят и мъртъвците. Салваторе обясняваше много изкусно, сякаш беше комедиант, как постъпвали тези гадни люде, дето ровели с ръце из гробищата още на следния ден след някое погребение. „Ам!“ — казваше той и отхапваше от овчето месо, но аз виждах на лицето му гримасата на обезумелия от глад човек, който изяжда трупа. При това, като не се задоволявали да се ровят из осветената земя, някои — те били по-лоши от другите — подобно на пладнешки разбойници се притайвали в гората и се нахвърляли върху пътниците. „Шат!“ — казваше Салваторе, заколвали ги с нож и „Ам!“ А най-лошите измежду най-лошите примамвали децата кога с яйце, кога с ябълка и ги изяждали, но — поясни сериозно Салваторе — преди това ги изпичали. Разказа за някакъв мъж, който дошъл в селото и започнал да продава евтино печено месо, хората просто не можели да се поберат от радост при този късмет, но после свещеникът им казал, че това било човешко месо, и мъжът бил разкъсан на парчета от ожесточилата се тълпа. Но още същата нощ един селянин отишъл на гробището, изровил трупа на убития и ял от месото на тоя човекоядец, а когато селяните го разкрили, и него осъдили на смърт.

Но разказът на Салваторе не приключи с тази случка. Малко несвързано, принуждавайки ме да си припомня малкото думи, които знаех от провансалски и от италианските диалекти, той ми разказа как избягал от родното си село и тръгнал да скита по света. Чрез историята му аз го отъждествих с мнозина, с които се бях запознал или срещнал по време на моето пътуване, с него отъждествявам сега и мнозина други, които срещнах по-късно; затова не съм сигурен дали след толкова време не му приписвам чужди приключения и престъпления, извършени преди и след него и които сега в изнурения ми ум се уеднаквяват и сливат в един-единствен образ именно под въздействието на въображението, което, като съчетава представата за златото с представата за планина, съумява да очертае представата за една планина от злато.

Често по време на нашето пътуване чувах Уилям да споменава за простите хорица, понятие, което някои негови събратя употребяваха, имайки предвид не само народа, но и неуките. Това понятие ми се струваше винаги доста общо, тъй като в италианските градове срещах търговци и занаятчии, които не бяха духовни лица, но не бяха неуки, въпреки че за да изразят своите познания, ползваха говоримия народен език. Ще добавя, че и някои от тираните, които по това време управляваха полуострова, нямаха познания по теология, медицина, логика или латински език, но не бяха нито прости, нито невежи. Затова си мисля, че дори и моят учител, когато споменаваше думата „прости“ хора, използваше едно опростителско понятие. Ала Салваторе несъмнено беше прост човек, беше със селски произход, от край, страдал векове наред от глад и от насилията на феодалите. Беше прост, но не беше глупак. Стремеше се към друг, различен свят, който — според това, което ми разказа — по времето, когато избягал от вкъщи — си представял като приказната страна Куканя 150 , където от дърветата капе мед, а по тях растат цели пити кашкавал и ароматни наденици.

150

Куканя — във фолклора на западноевропейските народи приказна страна на изобилието, където хората пият и ядат до насита.

Подтикван от тази надежда, почти отказвайки се да приеме този свят като залята от сълзи долина, в която (както са ме учили) и неправдата е предопределена от провидението, за да поддържа равновесието на нещата, та това намерение често ни убягва, Салваторе странствал из различни краища; от родното Монферато се запътил към Лигурия, а после по-нататък — от Прованс към земите на краля на Франция.

Салваторе бродел по света, просел, крадял, преструвал се на болен, от време на време постъпвал на служба при някой феодал, после отново хващал гората или тръгвал по пътищата. От неговия разказ разбрах, че се е присъединявал към онези банди от скитници, които по-късно ставаха все по-многобройни и странстваха из Европа: лъжемонаси, шарлатани, измамници, лъжци, дрипльовци и просяци, прокажени и сакати, скитници, певци разказвачи на истории, бездомни клирици, бродещи студенти, мошеници, жонгльори, осакатени наемници, скитници евреи, избягали от неверниците с разбита душа, луди, бегълци, преследвани от властта, злосторници с отрязани уши, содомити и заедно с тях амбулантни занаятчии, тъкачи, казанджии, столари, точилари, кошничари, зидари и с тях какви ли не други негодници — мошеници, хитреци, изнудвани, вероломници, негодяи, бродяги, хаймани, скитници, изроди, просяци, каноници и свещеници, занимаващи се със симония и измами, хора, които живееха за сметка на чуждото лековерие — фалшификатори на папски були и печати, продавачи на индулгенции, лъжепаралитици, които се просваха пред вратите на църквите, скитници, избягали от манастирите, продавачи на мощи, на прошки, гадатели и хироманти, магьосници, лечители, лъжепросещи, всякакви развратници, покваряващи монахини и девойки с измама и насилие, люде, преструващи се, че боледуват от хидропизия, епилепсия, хемороиди, подагра и язви, както и от тиха лудост. Имаше и такива, дето си мажеха телесата с разни мазила, та да личи, че уж страдат от неизлечими язви, други си пълнеха устата с кървавочервена смес, за да симулират белодробни кръвоизливи, разни измамници се преструваха на сакати, ходеха с тояги, без да имат нужда от тях, преструваха се, че са болни от епилепсия или че имат краста, отоци и какви ли не възпаления, като си слагаха превръзки, мажеха сее шафран, слагаха на ръцете си вериги, ходеха с превързани глави, промъкваха се с вонята си в църквите или изведнъж почваха да се гърчат по площадите с пяна на уста, или пък от ноздрите им рукваше кръв, направена от сок от къпини и киновар; правеха това, за да изпросят храна или пари от боязливите люде, които си припомняха подканите на светите отци за милостиня: раздели хляба си с гладния, заведи в дома си тоя, дето е без подслон, да навестим Христос, да приемем Христос, да облечем Христос, защото милостинята ни пречиства от греховете, така както водата пречиства огъня.