Името на розата
Шрифт:
— Значи Франциск е искал да подбуди отритнатите към бунт?
— Не, към това по-скоро се стремяха Долчино и неговите привърженици. Франциск искаше да призове готовите за бунт отритнати да се върнат към християнския свят. Трябвало е отритнатите да бъдат привлечени отново, за да бъде възстановено стадото. Франциск не успя — заявявам ти това с голяма горчивина. За да привлече отново отритнатите, той е трябвало да действа в рамките на църквата; за да действа в рамките на църквата, е трябвало да извоюва признание за своите правила, след което е било нужно да последва образуването на орден, а орденът — както и станало — възстановил представата за един кръг; и отритнатите останали извън него. Нали разбираш сега защо съществуват групите на просещите монаси и на йоахимитите, които отново събират около себе си отритнатите.
— Но ние не говорехме за Франциск, а за това, че ереста е рожба на отритнатите и на простолюдието.
— Прав си. Говорехме за отритнатите от овчето стадо. В продължение на векове, докато папите и императорите са се разкъсвали взаимно в борбата
— Но защо някои ги подкрепят?
— Защото ги използват за собствените си цели, които рядко имат нещо общо с вярата, а много по-често с борбата за власт.
— Затова ли римската църква обвинява в ерес всички свои противници?
— Затова. Затова признава за ортодоксална всяка ерес, която успява да постави под свой контрол или пък бива принудена да приеме, защото е станала твърде силна и няма да е добре да я има за противник. Няма точно установено правило. Зависи от хората, от обстоятелствата. Същото важи и за светските властелини. Преди петнайсетина години градската управа в Падуа издаде разпоредба, съгласно която всеки, който убие духовник, биваше осъждан да плати голяма глоба…
— Нищо работа!
— Точно така. Това бе начин за разпалване омразата срещу духовенството, защото градът водеше борба против епископа. Така ще разбереш защо преди време привържениците на императора в Кремона подкрепяха катарите; не ги подкрепяха по верски причини, а за да създават неприятности на римската църква. Понякога градските управи подкрепят еретиците, защото те превеждат Евангелието на простонароден език; а простонародният език е езикът, който се говори в градовете, докато латинският е езикът на Рим и на манастирите. Или пък подкрепят валденсите, защото те твърдят, че всички — мъже и жени, малки и големи — могат да учат и да проповядват, и работникът, който е ученик, след десет дни търси другиго, на когото да стане учител…
— И така заличават различията, които правят духовниците незаменими! Но защо се случва самите градски управи да се обръщат против еретиците и да помагат на църквата да ги праща на кладите?
— Защото си дават сметка, че разрастването на еретическите движения ще постави под заплаха и привилегиите на светските лица, говорещи на простонароден език. На Латеранския събор през 1179 г. (виждащ, че става дума за неща, станали преди близо двеста години) Уолтьр Мап 156 предупреждава какво може да стане, ако се повярва на безумните и неграмотни люде, както той нарича вадденсите. Ако не греша, той казвал, че те нямали постоянно местожителство, обикаляли боси, следвайки голи голия Христос; сега започвали така, защото били отритнати, но ако им се дадяла прекалено голяма свобода, щели да изгонят всички. Та именно затова по-късно градовете подкрепиха просяшките ордени и особено нас, францисканците — защото позволявахме да се установи хармонична връзка между необходимостта от покаяние и градския живот, между църквата и бюргерите, които се интересуват от своите си пазари…
156
Уолтър Мап(1140–1209) — английски писател сатирик. В сатиричните му творби се съдържат ценни сведения за тогавашния културен и религиозен живот; те са най-важният извор на зараждането на валденската ерес.
— Значи ли това, че е постигната хармония между любовта към Бога и любовта към търговията?
— Не. Движенията за духовно обновление бяха блокирани, те бяха впримчени в руслото на орден, признат от папата. Но това, което кипеше отдолу, не беше обуздано. Част от него преля към движенията на самобичуващите се, които не вредят никому, към различните въоръжени групи като тия на Долчино, към магьосническите обреди, като
— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.
— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.
Тогава, в порив на негодувание, викнах:
— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?
Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:
— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?
— Сечивото, само че малко увеличено.
— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.
— Но сечивото е едно и също!
— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината. И може би ще успеем да направим така, че животът в манастира да стане по-добър.
— Но това не е достатъчно!
— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…
— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.
— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“ 157 . Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.
157
„Защото това, което се надува от светска недодяланост, няма ефект_,__освен ако е случайно… Но известни разумни дела се подкрепват със закона и успешно се насочват към заслужен край.“_
Днес вече не е така; учени се появяват и извън манастирите, извън катедралите, дори извън университетите. Ето например най-големият философ на нашия век в тази страна не е монах, а аптекар. Имам предвид флорентинеца 158 , за чиято поема съм чувал, но която не съм чел, защото не разбирам неговия простонароден език; пък и доколкото знам, тя едва ли би ми допаднала кой знае колко, тъй като в нея той мечтае за неща, твърде далечни на нашия опит. Но мисля, че той е писал най-мъдрите думи, които можем да знаем за същността на елементите и на целия Космос, както и за управлението на държавата. Днес и аз, и моите приятели сме на мнение, че решенията по управлението на хорските дела трябва да се вземат не от църквата, а от събранията на народа; но смятаме също, че в бъдеще именно общността на учените трябва да изработи тази съвсем нова и човешка теология, която е природна философия и позитивна магия.
158
Флорентинеца — става дума за италианския поет Данте Алигиери (1265–1321), родом от Флоренция. Смята се за един от основоположниците на съвременния италиански език.