Името на розата
Шрифт:
— Значи не е сгрешил…
— И все пак сгреши… Ходеше с бяла туника и бяло наметало, с дълга коса, та простолюдието започна да го смята за светец. Продаде къщичката си и като получи парите, взе, че се качи на един камък, откъдето произнасяли речи старите кметове; държеше в ръка кесията с парите и не ги хвърли, не ги раздаде на бедните, ами повика някакви негодници, дето играеха наблизо на комар, и им хвърли парите с думите „Който иска, да взема“; тия негодници грабнаха парите и отидоха да ги изиграят на зарове, като псуваха Бога, а той, дето бе дал, слушаше и не се червеше.
— Но нали и Франциск, нали и той е раздал всичко; днес пък чух от Уилям, че отишъл да проповядва на гарваните и ястребите, а така също и сред прокажените, тоест сред измета, който народът, наричащ се добродетелен,
— Да, но Герардо все пак сгреши. Франциск никога не се е сблъсквал със Светата църква, пък и в Евангелието е казано да се дава на бедните, а не на безделниците. Герардо даде, а в замяна не получи нищо, защото бе дал на негодници; започна лошо и свърши лошо, защото папа Григорий X не одобри неговата секта.
— Може би — възразих — той не е бил толкова далновиден, колкото папата, който разрешил ордена на Франциск…
— Да, но Герардо сгреши, докато Франциск е знаел много добре какво върши. А освен това, момчето ми, всички тия свинари и кравари, след като станаха изведнъж апостоли, искаха да си живеят най-безсрамно и най-блажено, без да се трудят, от подаянията на тия, дето бяха възпитани от миноритите с такъв труд, с такива героични примери за бедност! Но не е там работата — добави веднага той, — работата е в това, че за да приличат на апостолите, които били юдеи, Герардо ги накара да се обрежат, а това противоречи на онова, което Павел казал на галатяните, а нали знаеш, дето мнозина свети люде говорят, че Антихристът ще дойде от народа на обрязаните… Но Герардо извърши много по-лоши дела, събираше около себе си простите хорица и им говореше: „Елате с мен в лозето“, и тия, дето не го познаваха, отиваха с него в чуждото лозе, като мислеха, че е негово, и ядяха чуждото грозде…
— Но и миноритите, и те не защитават чуждата собственост — възразих непредпазливо.
Убертино ме изгледа строго.
— Миноритите искат да бъдат бедни, но никога не са искали и другите да бъдат бедни. Не можеш да посягаш безнаказано върху собствеността на добрите християни, защото добрите християни ще те сочат с пръст като разбойник. Така стана и с Герардо. За него разправяха също (имай предвид, че не знам дали е било така, но вярвам на брат Салимбене, който познаваше тия хора), че за да постави на изпитание волята си и способността да се въздържа, той спал с няколко жени, без да се сношава с тях, но след като неговите ученици рекли да му подражават, последиците били съвсем други… Ех, но това са неща, които едно момче не бива да слуша, жената е ладия на демона… Герардо продължаваше да вика „покаятелствавуйте се“, но един негов ученик, някой си Гуидо Путаджо, се опита да застане начело на сектата, започна да обикаля важен-важен, с много коне, харчеше сума ти пари и уреждаше банкети, също като кардиналите от римската църква. После се хванаха за косите кой да оглави сектата и станаха страшни работи. Въпреки всичко мнозина се стичаха при Герардо, и то не само селяни, ами и граждани, записани в цеховете; Герардо ги караше да се събличат голи, за да следват голи голия Христос, и ги пращаше да проповядват; поръча да му ушият бяла дреха от дебело платно, без ръкави, и като я облече, приличаше повече на шут, отколкото на църковно лице! Живееха под открито небе, но от време на време се качваха на амвоните в църквите, пречеха на вярващите да слушат литургиите и прогонваха проповедниците; веднъж дори сложиха някакво дете на трона на епископа в църквата „Сант Орсо“ в Равена. А твърдяха, че били продължители на учението на Йоахим Флорски…
— Но и францисканците, и Герардо от Борго Сан Донино, и вие! — възкликнах аз.
— Спокойно, момчето ми. Йоахим Флорски бе велик пророк; той пръв разбра, че Франциск означава начало на обновлението на църквата. А лъжеапостолите използваха учението му, за да оправдават щуротиите си; Сегалели мъкнеше със себе си някаква апостолка, някоя си Трипия или Рипия, която твърдеше, че притежавала пророчески дар. Една жена, представяш ли си?
— Но, отче — опитах се да възразя, — нали сам вие онази вечер ни казахте какви светици били Киара от Монтефалко и Анджела от Фолиньо…
— Ама те наистина бяха светици! Живееха смирено, признаваха властта на църквата,
— Защо?
— Не знам или по-точно подозирам защо. Епископът бе от благородно коляно, та не обичаше градските търговци и занаятчии. Пък и може да е бил доволен, че проповядвайки да се живее в бедност, Герардо говореше против тях и призоваваше привържениците си да преминат от подаяния към грабежи. Най-сетне се намеси папата, епископът бе принуден да вземе строги мерки и Герардо свърши на кладата като заклет еретик. Това се случи в началото на века.
— Но какво общо има с това Долчино?
— Има, и това ни напомня, че ереста надживява изтреблението на еретиците. Този Долчино бил незаконен син на някакъв свещеник от епархията Новара, в този край на Италия, само че малко по на север. Някои разправяха, че бил роден другаде, в долината на Осола или в Романяно. Но няма значение. Бил младеж с жив ум, бил и образован, но обрал свещеника, който се грижел за него, и избягал на изток, в град Тренто. Там продължил проповедите на Герардо и станал още по-яростен еретик, защото твърдял, че бил единственият истински Божи апостол, че всичко в любовта трябвало да бъде общо, че човек можел да ляга с всички жени, поради което никой не бивало да бъде обвиняван в незаконно съжителство, дори да ляга и с жена си, и с дъщеря си…
— Наистина ли е проповядвал това, или пък са го обвинявали, че го е вършел? Защото съм чувал, че и спиритуалите, както и ония монаси от Монтефалко, и те били обвинявани в подобни престъпления…
— Достатъчно по този въпрос — прекъсна ме рязко Убертино. — Ония не бяха монаси. Бяха еретици. И то прелъстени от Долчино. Слушай внимателно: достатъчно е да чуеш какво започна да върши Долчино след това, за да разбереш, че е бил злосторник. Не знам как се е запознал с учението на лъжеапостолите. Може на младини да е минал през Парма и да е слушал Герардо. Известно е, че след гибелта на Сегалели той поддържаше връзка с еретиците в Болонската област. Знае се със сигурност, че започнал да проповядва в Тренто. Там прелъстил една красавица от благороден произход на име Маргерита, а може и тя да го е съблазнила, така както Елоиза е прелъстила Абелар, защото не бива да забравяш, че демонът прониква в сърцето на мъжа с помощта на жената! Точно тогава епископът на Тренто го изгонил от своята епархия; Долчино по това време събрал около хиляда последователи и тръгнал на дълъг поход, който го отвел в родния му край. По пътя към него се присъединявали други заблудени, прелъстени от словото му; възможно е към него да са се присъединили и други еретици — валденси, които обитавали планините, където минавал, възможно е сам той да е искал да се присъедини към валденсите от този северен край. Като стигнал в областта Новара, Долчино намерил обстановка, благоприятна за неговия бунт, защото васалите, които управлявали Гатинара от името на епископа на Верчели, били прогонени от населението, което посрещнало разбойниците на Долчино като свои съюзници.
— Какво били сторили васалите на епископа?
— Не знам, пък и не ми е работа да ги съдя. Но както виждаш, често ереста се съюзява с бунта срещу благородниците и властниците; еретикът започва да проповядва бедност, а после изпада в плен на всички изкушения на властта, на войната и на насилието. По същото време в град Верчели се бореха помежду си няколко богати семейства; лъжеапостолите се възползваха от това, а пък семействата използваха бъркотията, причинена от лъжеапостолите. Феодалите събираха наемници да грабят гражданите, а гражданите се обърнаха за закрила към епископа на Новара.