Името на розата

Эко Умберто

— Ама че бъркотия. На чия страна застана Долчино?

— Не знам; той си гледаше интереса, намеси се в тия спорове и ги използваше, за да проповядва борба против чуждата собственост в името на бедността. По това време Долчино бе вече събрал три хиляди сподвижници и вдигна стан на един връх край Новара, наричан Голата стена; там си направиха укрепления и хижи и Долчино оглавяваше всички тия мъже и жени, които живееха в най-безсрамно смешение. Той изпращаше оттам писма до верните си сподвижници, за да им разяснява еретичното си учение. Говореше и пишеше, че бедността била техният идеал, че те не били обвързани от никакви връзки на подчинение и че той, Долчино, бил пратен от Бога, за да смъкне печатите на пророчествата и да изтълкува Стария и Новия завет. Наричаше духовниците, проповедниците и миноритите министри на дявола и освобождаваше всички от задължението да им се подчиняват. Твърдеше, че в живота на християнския народ имало четири ери; първата била ерата на Стария завет, на патриарсите и пророците,

преди появата на Христа, когато бракът бил необходим, защото населението трябвало да се размножава; втората била ерата на Христос и апостолите — и това била ерата на светостта и непорочността. После настъпила третата ера, когато папите отначало трябвало да приемат земните богатства, за да могат да управляват народа, но когато хората започнали да се отдалечават от любовта към Бога, се появил Бенедикт, който се обявил против всякаква светска собственост. Но след като и монасите на Бенедикт започнали да трупат богатства, дошли монасите на свети Франциск и на свети Доминик 167 , които били още по-резки от Бенедикт в проповедта си против светското господство и богатство. Сега, когато начинът на живот на толкова много прелати отново изпаднал в противоречие с всички тези добри учения, настъпвал краят на третата ера и всички трябвало да се върнат към напътствията на апостолите.

167

Свети Доминик(1170–1221) — испански духовник, основател на Доминиканския орден (1216) като общество от проповедници и изповедници.

— Значи Долчино е проповядвал същото, което са проповядвали францисканците и най-вече спиритуалите, пък и сам вие, отче!

— Да, да, но той извличаше от всичко един коварен силогизъм! Твърдеше, че за да се сложи край на тази трета ера на поквара, всички свещеници и монаси трябвало да бъдат избити най-жестоко; твърдеше, че всички прелати, клирици, монахини, монаси и всички, които са от ордените на проповедниците и миноритите, отшелниците, пък и самият папа Бонифаций, трябвало да бъдат изтребени от избрания от него, от Долчино, император; този император трябвало да бъде Фридрих, кралят на Сицилия.

— Та нали именно Фридрих прие благосклонно в Сицилия изгонените от Умбрия спиритуали, нали именно миноритите настояват императорът — ако и да става дума за Лудвиг — да премахне светската власт на папите и кардиналите?

— На ереста или на безумието е присъщо да изопачава и най-правдивата мисъл и да я насочва към последици, противоречащи на Божиите и хорските закони. Миноритите никога не са искали императорът да избива други духовници.

Сега знам, че той се заблуждаваше. Защото, когато няколко месеца по-късно Лудвиг Баварски въведе свой ред в Рим, Марсилий и други минорити сториха с верните на папата духовници същото, за което настояваше и Долчино. С това не искам да кажа, че Долчино е бил прав, а по-скоро, че може би Марсилий не е бил прав. Но особено след следобедния ми разговор с Уилям започнах да се питам как така простите хорица са правели разлика между обещанията на спиритуалите и начина, по който Долчино ги е изпълнявал. Ами ако е бил виновен, че е прилагал на дело онова, което хора, смятани за ортодоксални, са проповядвали по чисто мистичен път? А може би разликата се състоеше именно в това, може би светостта се изразяваше в това да изчакваме Бог да ни дари обещаното от неговите светии и да не се стремим да го получим по земни пътища? Сега знам, че е така, знам къде беше сгрешил Долчино; подредбата на нещата не бива да се изменя, дори и да се надяваме пламенно, че тя трябва да бъде променена. Ала тогава бях изпаднал в плен на противоречиви мисли.

— Искам да ти кажа — продължи Убертино, — че ереста винаги се съпровожда от надменност. През 1303 година, във второто си писмо, Долчино се самообяви за върховен ръководител на конгрегацията на апостолските братя, издигна за свои помощници коварната Маргерита (една жена!), Лонджино от Бергамо, Федерико от Новара, Алберто Карентино и Валдерико от Бреша. И започна да бълнува за някаква поредица от бъдещи папи — двамина добри (първият и последният) и двамина лоши (вторият и третият). Първият бил Целестин, вторият — Бонифаций VIII, за когото пророците казвали: „Горделивото ти сърце те опозори, тебе, дето обитаваш дупките в скалите,“ Третият папа не е назован, но за него Йеремия бил казал „като лъв“. И — какво безобразие — Долчино твърдеше, че лъвът бил Фридрих, кралят на Сицилия. Долчино казваше, че все още не знаел кой ще е четвъртият папа, но това щял да бъде светият папа, ангелският папа, за когото говорел абат Йоахим. Той щял да бъде посочен от Бога и тогава Долчино и всички негови сподвижници (а по това време те наброяваха вече четири хиляди души) щели да бъдат осенени от Светия Дух и щели да обновят църквата чак до края на света. Но до появата на този папа оставали три години и дотогава трябвало да се сложи край на всички злини. Долчино се стремеше да прави именно това, като разпалваше навсякъде война. А четвъртият папа — тук вече можеш да видиш как демонът се подиграва с жертвите си — бе именно Климент V, който вдигна

кръстоносен поход против Долчино. И бе правилно, защото в ония краища Долчино проповядваше учения, които бяха несъвместими с правата вяра. Той твърдеше, че римската църква била блудница, че не трябвало да се слушат свещениците, че всяка духовна власт била вече преминала към сектата на апостолските братя, че единствено те представлявали новата църква, че апостолските братя можели да разтрогват брака, че никой нямало да се спаси, ако не влезе в сектата, че нито един папа не можел да опрощава греховете, че не бивало да се плаща десятък, че да се живее, без да се дава обет, означавало да се води по-съвършен живот, отколкото, ако се даде обет, че нямало разлика дали се молиш в осветена църква, или обор, че Христос можел да бъде почитан и в горите, и в църквите.

— Наистина ли е говорил такива работи?

— Да, разбира се, така е; писал ги е. Но той направи още по-лоши неща. Когато отиде на Голата стена, започна да плячкосва селата в долините, вършеше набези, за да се снабдява; с една дума, поведе истинска война против съседните селища.

— Всички ли са били против него?

— Не се знае. Възможно е някои да са го подкрепяли, нали ти казах, че той успя да се замеси в бъркотията от местни крамоли. Междувременно през зимата на 1305 година, една от най-суровите зими през последните десетилетия, настана голям глад. Долчино написа трето писмо до своите сподвижници, при него продължаваха да се стичат мнозина, но там, в планината, бе невъзможно да се живее; налегна ги такъв глад, че започнаха да ядат конско месо и месо от други животни, както и сготвено сено. Мнозина пукнаха от глад.

— Но против кого се е сражавал?

— Епископът на Верчели се обърна към Климент V и той обяви кръстоносен поход против еретиците. Оповестено бе, че ще бъдат опростени греховете на всички, които ще вземат участие в него, подканени бяха да се присъединят и Людовик Савойски, и ломбардските инквизитори, и архиепископът на Милано. Мнозина грабнаха кръстовете в подкрепа на жителите на Верчели и Новара; дойдоха от Савоя, от Прованс, от Франция, а верчелският епископ бе назначен за върховен ръководител. Челните отряди на двете страни имаха непрекъснати сблъсквания, но укрепленията на Долчино бяха непревзимаеми и тия разбойници все получаваха помощи.

— От кого?

— Вероятно от други злосторници, които се радееха на това огнище на безредици. Но към края на 1306 година ересиархът бе принуден да напусне Голата стена, като остави там болните и ранените; той отиде към Триверо и там се укрепи на един връх, който тогава се наричаше Дзубело, а после започнаха да го наричат Рубело или Ребело, на името на разбунтувалите се против църквата. Не мога да ти разкажа всичко, каквото се случи, но станаха страшни кланета. Накрая бунтовниците бяха принудени да се предадат. Долчино и хората му бяха заловени и както и заслужаваха, свършиха на кладата.

— А хубавицата Маргерита? И тя ли?

Убертино ме погледна.

— Аха, ти си спомни, че била хубавица, а? Разправяха, че била хубавица, че мнозина местни благородници се опитали да я вземат за съпруга, за да я спасят от кладата. Ала тя не пожела, умря дръзко със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон 168 и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.

— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…

168

Блудницата Вавилон — апокалиптичен образ от книга Откровение (гл. 17), донякъде напомнящ и на Рим; олицетворява антихристиянските сили.

— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…

— Какво искате да кажете?

— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.

— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.