Името на розата

Эко Умберто

По силата на някаква тайнствена мъдрост различни едно от друго явления могат да бъдат назовани с аналогични думи; това е същата мъдрост, съгласно която небесните неща могат да бъдат назовани със земни думи, и използвайки грешни символи, Бог може да бъде наречен лъв или леопард, смъртта — рана, радостта — пламък, пламъкът — смърт, смъртта — бездна, бездната — гибел, гибелта — изпадане в несвяст, а изпадането в несвяст — страст.

Защо аз като юноша наричах смъртния екстаз, който ме бе поразил у мъченика Микеле, със словата, с които светицата бе нарекла жизнения (Божествен) унес, а не можех със същите слова да не нарека екстаза (греховен и преходен) от земната наслада, който пък от своя страна веднага след това ми се стори като чувство за смърт и унищожение? Сега се опитвам да разсъждавам и за начина, по който изстрадах две случки — и двете възбуждащи и мъчителни, станали на няколко месеца една от друга, и за начина, по който онази нощ в манастира си припомних първата и само няколко часа по-късно изживях чувствено втората, и още за начина, по който ги изживявах едновременно сега, пишейки тези редове, за това как и в трите случая ги разказвам със словата, отнасящи се до съвсем различната случка с

една света душа, разтапяща се от видението на Божественото. Или може би съм богохулствувал (тогава ли, сега ли)? Какво сходно имаше в желанието на Микеле да умре, в унеса, в който изпаднах, гледайки как го обгарят пламъците, в изпитания с девойката порив на плътско съвкупление, в мистичния свян, с който го предавах иносказателно, и в ликуващия порив, тласкащ светицата да умре заради обичта си, за да живее по-дълго във вечността? Нима е възможно толкова разнородни неща да бъдат изказани по един и същи начин? И все пак като че ли такова е напътствието, завещано ни от най-изтъкнатите мъдреци: Omnis ergo figura tanto evidentius veritatem damonstrat quanto apertius per dissimilem similitudinem figuram se esse et non veritatem probat 185 . Но щом любовта на пламъка и любовта на бездната са образ на обичта Божия, могат ли те да бъдат образ и на любовта на смъртта, и на греховната любов? Да, така както лъвът и змията са едновременно образи и на Христа, и на демона. Там е работата, че правилното тълкуване може да бъде определено единствено от авторитета на отците, а в случая, който ме измъчва, няма авторитет, към който да се обърне покорната ми мисъл, затова се терзая от съмнения (и пак образът на огъня се намесва, за да очертае липсата на истина и наличието на грешката — на това, което ме съкрушава!). Господи, какво ли става в душата ми сега, след като се оставям да ме влече въртопът на спомените и едновременно с това сливам различни по време случки, сякаш се каня да разбъркам подредбата на небесните светила и реда на тяхното движение в небето? Сигурно прехвърлям границите на моя греховен и болен ум. Но хайде, нека се върна към онова, което бях набелязал най-смирено. Разказвах за случилото се тогава, за бездънната несвяст, в която изпаднах. И така, поясних какво си бях припомнил по този повод и нека безсилното ми перо на верен и достоверен летописец се ограничи с това.

185

„Прочее всеки образ толкова по-очевидно показва истината, колкото по-открито сочи чрез различно подобие, че е образ, а не самата истина.“

Лежах не знам колко време, момичето лежеше до мен. Само ръката й продължаваше да се плъзга леко по плувналото ми в пот тяло. Изпитвах някаква вътрешна наслада; не беше покой, а нещо като последните приглушени проблясъци на огън, който все още не загасва, след като пламъкът е стихнал. Не бих се поколебал да нарека блажен всекиго, комуто би се удало (шепнех като насън) да изживее, макар и рядко, подобно нещо през земния си живот (аз го изпитах един-единствен път — тогава), макар и за кратко време, за един-единствен миг. Сякаш човек престава да съществува, сякаш не усеща себе си, сякаш се е провалил, сякаш се е превърнал в нищо; и ако някой смъртен (казвах си аз) може да се наслади светкавично, за миг, на същото, от което бях изпитал наслада, щеше да погледне с лошо око този извратен свят, щеше да се смути от коварството на всекидневието, щеше да усети бремето на смъртното тяло… Нали така ме бяха учили? Тази подкана към духа ми да потъне в безпаметно блаженство беше всъщност (сега го разбирах) излъчването на вечното Слънце, а радостта, породена от духа, вдъхва на човек и сила, и мощ, той израства, ненаситната паст, която човек носи у себе си, вече не може да бъде затворена толкова лесно; такава е раната, която любовта нанася с пронизващия си меч, и тук, на Земята, няма нищо по-сладостно и страшно. Но такова е правото на слънцето, то жегва ранения със своите стрели и раните се разширяват, самият човек се разкрива и разширява, вените му — и те се отварят, а силите му престават да се подчиняват на разума и следват единствено поривите на желанието, духът се изпепелява, потъвайки в бездната на това, до което се докосва в момента, виждайки как и неговото желание, в неговата истина биват надхвърлени от онова, което е изживял и изживява в действителност Така човек става смаян свидетел на собствената си несвяст.

И се унесох в сън, потънал в подобни неизразими сладостни усещания.

След време отворих отново очи; луната, може би забулена от облак, хвърляше много по-слаба светлина. Протегнах ръка, но не усетих до себе си тялото на девойката. Извърнах глава — нямаше я. Отсъствието на тази, която бе възбудила моите желания и бе утолила жаждата ми, ме накара да усетя изведнъж и суетата на това желание, и порочността на тази жажда. Omne animal triste post coitum. 186 Осъзнах, че съм съгрешил. Сега, когато са изминали толкова години, докато оплаквам горчиво грешката си, не мога да забравя, че онази вечер бях изпитал голяма наслада и бих обидил Всевишния, сътворил всичко с добри и чисти намерения, ако не заявя, че и в случилото се тогава между двама грешници имаше нещо, което само по себе си, естествено, беше и хубаво, и чисто. Но може би именно загдето сега съм вече стар, разглеждам виновно като хубаво и чисто всичко, което е било присъщо на младостта ми. А би трябвало да мисля за наближаващата смърт. Тогава, когато бях млад, не помислих за смъртта, а плаках много и искрено заради сторения от мен грях.

186

„Всяко животно е тъжно след съвкупление.“

Надигнах се, треперейки, защото бях лежал дълго на ледените плочи в кухнята и тялото ми се беше вдървило. Облякох се, почти обзет от треска. Зърнах в един ъгъл вързопа, захвърлен

от момичето, докато бягаше. Наведох се и го огледах; беше нещо като пакет, загърнат в платно, което като че ли бях виждал в кухнята, разгърнах вързопа и било поради слабата светлина, било поради безформените очертания на съдържанието отначало не можах да разбера какво е. После видях: между съсирени от кръв и късчета белезникаво меко месо пред погледа ми се очерта голямо сърце, вече мъртво, но все още тръпнещо с тръпките на мъртвите вътрешности, прорязано със синкави нишки.

Черно було се спусна над очите ми, устата ми се изпълни с горчива слюнка. Извиках и се строполих, както пада мъртво тяло.

Ден трети

ПРЕЗ НОЩТА

Когато съкрушеният Адсон се изповядва пред Уилям и размишлява за ролята на жената за сътворението, но после открива трупа на мъж

Дойдох на себе си; някой ми мокреше лицето. Беше брат Уилям, носеше светилник, беше подложил нещо под главата ми.

— Какво се е случило, Адсон? — запита той. — Нима си тръгнал нощем да крадеш огризки в кухнята?

И така, Уилям се събудил, потърсил ме — за какво, вече не помня, и като не ме намерил, си рекъл, че може да съм отишъл на своя глава в библиотеката. Когато се доближил до Зданието откъм кухнята, зърнал някаква сянка, която се шмугнала от вратата накъм градината (било момичето, то бързало да се измъкне, може би е чуло, че някой се приближава). Опитал се да разбере кой е и да го проследи, но той (или по-точно това, което за него било сянка) тръгнал към стената и изчезнал. Тогава Уилям — след като поогледал наоколо — влязъл в кухнята и ме намерил в безсъзнание.

Когато, все още обзет от ужас, му споменах за вързопа със сърцето и изфъфлих, че е извършено още едно престъпление, той се разсмя:

— Адсон, може ли човек да има такова голямо сърце? Това е сърце на крава или на вол, нали тъкмо днес заклаха цяло говедо! Я по-добре ми обясни как е попаднало у теб?

А аз, разяждан от угризения, замаян от изживения ужас, изведнъж се разридах и го помолих да ми разреши да се изповядам пред него. Той се съгласи и аз му разказах всичко, без да премълча нищо.

Брат Уилям ме изслуша сериозно, но с отсянка на снизхождение. Когато млъкнах, той стана сериозен и ми рече:

— Адсон, ти несъмнено си съгрешил; престъпил си заповедта да не се съвкупяваш, нарушил си задълженията си като послушник. Оправдава те това, че си изпаднал в положение, на което не би устоял и някой от отците в пустинята. А за жената като източник на лъст е писано достатъчно в Светото писание. В Еклисиаста е казано, че приказките на жената са като пламтящ огън, а в Притчите 187 е казано, че жена прелюбодейка улавя многоценна душа и мнозина юнаци са убити от нея. А Еклисиастът продължава: и намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови. Други пък са казали, че тя е ладия на демона. Драги ми Адсон, след като изяснихме това, все пак не съм убеден, че Бог е пожелал да сътвори такова нечестиво същество, без да го дари с някаква добродетел. И не мога да не размишлявам за обстоятелството, че той е благоволил да я удостои с много привилегии и ценни качества, поне три от които са от големи по-големи. Той е сътворил мъжа на този долен свят от кал, а по-късно — жената, и то в рая, от благородна човешка плът. И не я е сътворил от краката или от вътрешностите на тялото Адамово, ами от реброто. Второ. Господ, който може всичко, би могъл да се въплъти направо по чудодеен начин в някой човек, а вместо това си е избрал като обител утробата на жена, което показва, че тя не е чак толкова нечестива. А когато се появил след възкресението, се е появил пред жена. И най-сетне, нито един мъж няма да царува в небесните селения; царица ще бъде жена, която никога не е съгрешила. И щом Господ е бил толкова внимателен към самата Ева и нейните дъщери, какво необичайно има в това, че и ние се чувстваме привлечени от изяществото и благородството на този пол? Едно ще ти кажа, Адсон: не го прави повече, но не е чак толкова страшно, че си се поддал на изкушението да го сториш. Пък и това, че един монах поне веднъж в живота си е задоволил плътската си страст, та един ден да прояви снизхождение и разбиране към грешниците, на които ще даде съвет и утеха… е добре, драги ми Адсон, това не е нещо, което да пожелаем да стане, преди да се е случило, но не бива и да прекаляваме с порицания, след като е станало. Затуй върви си с Бога и да не говорим повече. Да не прекаляваме с размисли над нещо, което е по-добре да забравиш, ако успееш. — И тук ми се стори, че гласът му попритихна сякаш от вътрешно вълнение. — Хайде да обсъдим смисъла на станалото тази нощ. Кое беше това момиче, с кого имаше среща?

187

Притчи Соломонови — книга от старозаветния дял на Библията; представлява сборник от житейски и религиозни мъдрости.

— Не знам, не видях и мъжа, който беше с нея — отвърнах.

— Но по редица сигурни улики можем да се досетим кой може да е бил. Бил е преди всичко грозен и стар; една девойка не отива драговолно при такъв мъж, особено ако, както твърдиш, е и красавица, макар, жребче мое, да мисля, че ти си готов да наречеш вкусна всяка храна.

— Защо пък грозен и стар?

— Защото девойката не се е срещнала с него от любов, а за вързоп карантия. Сигурно е момиче от селото, което може би не за пръв път се отдава от глад на някой сластолюбив монах, а в замяна получава нещо за хапване — за себе си и за семейството.

— Блудница значи! — възкликнах ужасен.

— Бедна селянка, Адсон. Може да има и братчета, които трябва да храни. Ако можеше, би се отдала от любов, а не за да спечели нещо. Както е сторила тази нощ. Нали ми каза, че те е нарекла млад и хубав, че ти е дала безплатно и от любов всичко, което би дала другиму срещу някое волско сърце и парче дроб. И е изпитала такова благородство и облекчение, задето ти се е отдала безплатно, че е избягала, без да вземе нищо в замяна. Ето защо мисля, че другият, с когото те е сравнявала, не е бил нито млад, нито хубавец!