Името на розата

Эко Умберто

На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата

вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей 173 и Антоний 174 .“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.

173

Вартоломей — апостол Вартоломей, проповядвал християнството в различни страни на Близкия изток и загинал мъченически.

174

Антоний(IV в.) — сирийски мъченик, убит заради построената от него църква.

На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много грубо, оковаха го във вериги и го отведоха в затвора, а той викаше на тълпата: „Ще умрем за Господа бога.“ Казаха ми, че щели да го качат на кладата едва на следния ден. Тогава отишли отново при него и го попитали дали иска да се изповяда и да приеме светото причастие. А той отказал да съгреши, като приеме тайнствата от грешници. Мисля, че не направи добре, защото доказа, че е покварен от ереста на патарените.

Настъпи денят на мъчението; дойде да го вземе един гонфалониер 175 , който ми се стори дружески настроен, защото го запита защо е такъв човек, защо проявява такъв инат, когато беше достатъчно да каже това, което поддържаше цялото население, и да се съгласи с мнението на Светата църква майка. Но Микеле продължи да упорства и рече: „Вярвам в Христа, разпънат на кръст като бедняк.“ Гонфалониерът разпери ръце и си отиде. Тогава дойдоха капитанът и войниците и отведоха Микеле в двора, където викарият на епископа му прочете отново признанията и присъдата; Микеле отново почна да оспорва неверните неща, които му се приписваха; ставаше дума за такива тънкости, че аз не си ги спомням, а тогава не можах да ги разбера. Но въз основа на тях бяха решили Микеле да бъде убит, решаваше се и въпросът с преследването на просещите монаси. Аз не можех да проумея защо духовниците и светските власти се нахвърляха с такава ярост срещу хора, които искаха да живеят в бедност и смятаха, че Христос не е притежавал земни блага. Защото, казвах си аз, те би трябвало по-скоро да се боят от хора, които искат да живеят богато и да измъкват пари от другите, да въвлекат църквата в грях и да практикуват симонията. Споделих това с един, който стоеше до мен, защото не можах да мълча повече. А той се ухили насмешливо и рече, че когато един монах започне да живее в бедност, започва да дава лош пример на народа, който след това не може да приема монасите, които не живеят в бедност. Добави, че проповедите за бедност предизвиквали лоши

мисли у населението, защото щяло да започне да се гордее със своята бедност, а гордостта може да доведе до много горделиви постъпки. Добави, че би трябвало да зная следното: и на него не му било ясно защо, но когато монасите проповядвали бедност, това означавало, че са на страната на императора, а тая работа не се харесвала на папата. Стори ми се, че става дума за разумни основания, макар и да бяха изречени от недотам учен човек. С изключение на това, че не можех да проумея защо брат Микеле искаше да умре от такава ужасна смърт — за да достави удоволствие на императора, или за да допринесе за уреждането на спор между религиозни ордени. Защото някои от присъстващите казваха: „Той не е светия, пратен е от Лудвиг, за да сее раздори между гражданите; просещите монаси са тосканци, но зад тях стоят пратеници на империята.“ Други твърдяха: „Ама той е луд, у него се е вселил сатаната, надул се е от гордост, мъчението му доставя удоволствие — плод на дяволска надменност, тия монаси четат твърде много жития на светии, по-добре ще бъде, ако се женят!“ Трети пък казваха: „Не, всички християни би трябвало да са такива, такива хора ни трябват, готови да доказват вярата си, както по времето на езичеството.“ Докато слушах тия гласове и не знаех какво повече да мисля, случи се така, че можах да зърна отново осъдения, когото тълпата пред мен понякога скриваше. Видях лицето на човек, обърнал взор към нещо, което не е от тая земя, също като изпадналите в захлас лица на статуите на светиите, каквито виждах понякога. Стана ми ясно, че този човек, независимо от това дали беше луд, или ясновидец, искаше съвсем съзнателно да умре, защото беше убеден, че като умре, ще разгроми своя враг, който и да е той. Разбрах, че неговият пример щеше да накара и други да отидат на смърт. Но тази твърдост ме смая, защото и днес все още не знам дали у тези хора взема връх гордостта и обичта към истината, в която вярват, или пък някакво горделиво желание да умрат, което ги тласка да дават свидетелства за своята истина, каквато и да е тя. И бях съкрушен от възхищение и страх.

175

Гонфалониер — началник на изпълнителната власт в средновековните италиански републики.

Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.

Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.

При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.

Като потеглиха към Портата на правосъдието, мнозина му казваха: „Отречи, отречи, недей да отиваш на смърт“, а той рече: „Христос умря за нас.“ А те: „Но ти не си Христос, не бива да умираш заради нас!“, а той: „Но аз искам да умра в негово име.“ На Поляната на правосъдието някой го запита защо не постъпи като някакъв монах, негов ръководител, който се бил отрекъл, но Микеле отвърна, че това не било вярно; видях, че мнозина от насъбралите се потвърдиха думите му и го подканяха да бъде твърд. Затова аз, както и други разбрахме, че това бяха негови хора, и побързахме да се отдалечим от тях.

Най-сетне излязохме през портата и пред нас се появи кладата, или колибката, както я наричаха там, защото дървата бяха подредени като колиба; колибката бе обградена от стражи, та хората да не се доближават много. Привързаха брат Микеле към стълба. Чух как някой му викна: „За какво искаш да умреш?“, а той отвърна: „За една истина, която живее у мен и която не може да бъде доказана иначе освен чрез смъртта.“ Запалиха кладата. Брат Микеле, който отначало запя „Credo“, сега подхвана „Te Deum“. Изпя около осем стиха, после изведнъж наклони глава, като да искаше да кихне, и се строполи на земята — въжетата бяха прегорели. Беше мъртъв, защото още преди тялото да изгори напълно, човек умира от голямата горещина, от която се пръска сърцето, и от дима, който прониква в гърдите.

После кладата изгоря напълно, като факел, изригна силен пламък и ако не беше овъгленият труп на клетия Микеле, който се мяркаше сред пламтящите главни, бих казал, че пред мен гори трънак. И за малко да имам видение, защото (както си спомних сега, докато се изкачвах към библиотеката) започнах да мълвя един откъс за изпадането в екстаз, който бях прочел в книгите на света Хилдегард 176 : „Пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря.“

176

Света Хилдегард(1098–1179) — монахиня от Бенедиктинския орден; била в непрекъснато екстатично състояние. Написала (по-точно продиктувала) множество писма и мистически писания в стил откровения.