Името на розата
Шрифт:
— Но нито едно от тези вещества не оставя следи по пръстите, нали?
— Предполагам. Освен това има вещества, които са опасни само ако са погълнати, а други действат върху кожата. Бялата чемерика може да предизвика повръщане у този, който се навежда, за да я изскубне из корен. Росенът, когато цъфти, замайва градинарите, които го докосват, сякаш са пили вино. Едно докосване до черната чемерика може да предизвика диария. Други растения предизвикват сърцебиене, трети — главоболие, някои отнемат гласа. А отрова от пепелянка, намазана по кожата, без да проникне в кръвта, предизвиква само леко възпаление… Веднъж ми показаха някакъв мехлем и ми
— Знаеш много за отровите — рече Уилям с глас, в който прозираше възхищение.
Северин го изгледа, без да трепне, и отвърна:
— Знам това, което трябва да знае всеки лекар, всеки билкар, всеки, който се занимава със здравето на човека!
Уилям се позамисли. После помоли Северин да отвори устата на мъртвеца и да му види езика. Северин взе някаква тънка лопатка — един от своите инструменти — и изпълни охотно поръчението. Възкликна Удивен:
— Езикът е почернял!
— Значи така — избъбри Уилям. — Взел е нещо с ръка и го е погълнал… Това изключва отровите, за които спомена преди малко, дето действат през кожата. Но не улеснява работата ни. Защото сега трябва да мислим, че и той, и Венанций са вършели нещо доброволно, неслучайно, не от разсеяност или от непредпазливост, нито пък насила. Взели са нещо и са го сложили в уста, съзнавайки какво правят…
— Дали е било храна, или напитка?
— Може би. А може би… отде да знам, някакъв музикален инструмент, наподобяващ флейта…
— Невъзможно — възрази Северин.
— Разбира се, че е така. Но не бива да изключваме нито една хипотеза, колкото и да изглежда абсурдна. А сега нека се опитаме да стигнем до отровата. Ако някой, познаващ отровите толкова добре, както ги познаваш ти, влезе тук и вземе някои от твоите билки, би ли могъл да направи смъртоносен мехлем, който да остави същите следи по пръстите и по езика? Мехлем, който да може да бъде поставен в ястие, напитка или намазан върху лъжица, върху нещо, което се слага в устата?
— Да — отвърна Северин. — Но кой? Да допуснем, че е станало така, но как е дал отровата на тия двама наши клети събратя?
Да си кажа правото, и аз не можех да си представя, че Венанций и Беренгарий са могли да се поддадат на увещанията на някого, който им е предлагал някакво тайнствено нещо, убеждавайки ги да го изядат или изпият. Но Уилям не се смути.
— За това ще помислим после — отвърна той. — А сега бих искал да си припомниш нещо, за което досега не си се досетил — дали някой те е разпитвал някога за твоите билки, дали някой има достъп до болницата…
— Почакай — рече Северин, — много отдавна, преди много години, на една от полиците съхранявах някакъв много силен мехлем, беше ми го оставил един брат, който беше посетил далечни страни. Не можа да ми обясни от какво е направен, беше уверен, че е от разни треви, но не всички му бяха известни. На вид изглеждаше лепкав и жълтеникав, но той ме посъветва да не го докосвам, защото можел да предизвика скоротечна смърт дори само ако по някакъв начин стигне до устните му. Този брат ми обясни, че дори да бъде погълнат в минимални дози, мехлемът отначало предизвиквал — и то след половин час — отпадналост, после — бавна парализа, и накрая — смърт. Не искаше да носи мехлема със себе си и ми го подари. Пазих го дълго време, защото исках да го изследвам. После един ден над платото налетя
— А да си виждал стъкленицата преди бурята?
— Да… Не, не. Бях я скрил зад едни съдове, не се виждаше, та не проверявах всеки ден…
— Значи някой е можел да я измъкне много преди бурята, без да забележиш, нали?
— Сега, като поразмислих, виждам, че е могло да стане и така.
— Значи твоят послушник може да я е откраднал, а после се е възползвал от бурята, оставил е нарочно вратата отворена, та бурята да стори това, което е сторила.
Северин се развълнува.
— Да, разбира се. Не само това. Сега, когато си спомням случилото се, аз се изненадах, че бурята е могла да причини такава бъркотия, ако и да беше силна. Бих могъл да кажа, че някой се бе възползвал от бурята, за да обърне с краката нагоре цялата стая и да нанесе по-големи вреди, отколкото е могъл да нанесе вятърът!
— Кой беше тоя послушник?
— Казваше се Агостино. Но той загина миналата година, падна от скелето, докато почистваше с други монаси и ратаи скулптурите по фасадата на църквата. Сега се сещам, той ми се кле, че не е оставял вратата отворена, преди да излезе бурята. Тогава се ядосах много, затова го обвиних. А може наистина да не е бил виновен.
— Тогава трябва да допуснем, че за твоята отрова е знаел още някой, при това по-вещ от послушника. Кой друг знаеше за отровата?
— Не помня, Знаеше абатът, защото му поисках разрешение да съхранявам тази толкова опасна отрова. Може да съм споменал и пред други, и то в библиотеката, защото търсех хербарии, които да ми помогнат.
— Нали ми каза, че държиш тук книгите, които са ти необходими за работата?
— Да, при това много — отвърна Северин и посочи няколко шкафа в един ъгъл на стаята, отрупани с десетки томове. — Но тогава търсех някои книги, които не можех да задържам при себе си; дори Малахий не искаше да ми ги даде, та се наложи да искам разрешение от абата. — После сниши глас, сякаш не искаше да го чуя. — Виж какво, някъде в библиотеката — къде точно не знам — се съхраняват и книги за магии, за черна магия, с рецепти за дяволски питиета. Можах да направя справки в някои от тях — нали съм длъжен да знам, — надявах се да намеря описание на тази отрова и за нейното действие, но напразно.
— Значи си споменал за нея и пред Малахий.
— Сигурно, а може би и пред Беренгарий, който му беше помощник. Но не стигай до прибързани изводи; не си спомням, но е възможно, когато е ставало дума за отровата, там да е имало и други монаси; понякога в скриптория има доста народ…
— Не подозирам никого. Опитвам се да разбера какво е станало. Все пак ти ми каза, че това се е случило преди няколко години; любопитно е, че някой може да е прибрал предварително отрова, за да я използва много по-късно. А това ни навежда на мисълта, че някой злосторник дълго време е скривал намерението си да убива.