Името на розата
Шрифт:
Страшната отрова, която пречиства.
Най-доброто оръжие, за да унищожим врага…
Общувай с бедните и грозни хора, извличай удоволствие от техния недъг… Не бива да умрат… Не по домовете на благородниците и властелините, а от селата на селяните, след изобилно ядене и пиене… Трътлести тела, уродливи лица.
Изнасилват девици и лягат с блудници, не злоумишлено, без страх.
Една различна истина, една друга представа за истината…
Почитаемите смокини.
Посраменият камък се търкаля из равнината… Пред очите.
Трябва
Тях щурците ще възпяват от земята.
Нищо друго. Според мен твърде малко, почти нищо. Приличаше на бълнуване на луд човек — така казах на Уилям.
— Възможно е. И от моя превод изглежда още по-безсмислен, отколкото е в действителност. Знам твърде слабо гръцки. И все пак, дори да допуснем, че Венанций е бил луд или че е бил луд авторът на книгата, то не може да ни обясни защо толкова много хора — а не всички са луди — положиха толкова усилия първо да скрият книгата, после да я върнат…
— Но всичко това, дето е написано тук, от тайнствената книга ли е взето?
— Написано е от Венанций. Сам виждаш, че пергаментовият лист не е стар. Сигурно Венанций е водил бележки, докато е чел книгата, иначе нямаше да ги пише на гръцки. Сигурно е преписвал със съкращения отделни фрази от книгата, измъкната от „Finis Africae“, Донесъл я в скриптория и започнал да я чете, като си е водил бележки за нещата, които е сметнал за нужни. После се е случило нещо. Или му е станало лошо, или е чул, че някой се качва. Тогава е сложил книгата под масата заедно с бележките, като по всяка вероятност е възнамерявал да я вземе отново следната вечер. Така или иначе, ние можем да си представим каква е тайнствената книга само ако изходим от този лист и само като разберем каква е тази книга, може да определим какъв човек е убиецът. Защото при всяко престъпление, извършено за присвояване на определена вещ, чрез естеството на тази вещ бихме могли да си създадем някаква, макар и бледа представа за това какъв може да е убиецът. Ако убийството е извършено за шепа злато, убиецът сигурно е алчен човек, ако пък е извършено заради някоя книга, убиецът сигурно се стреми да запази за себе си нейните тайни. Следователно трябва да разберем за какво разказва книгата, която не притежаваме.
— Можете ли от тези редове да разберете за каква книга става дума?
— Драги ми Адсон, по всичко личи, че редовете са извлечени от някаква свещена книга и не бива да бъдат тълкувани буквално. Когато ги четях тази сутрин, след като разговаряхме с ключаря, направи ми впечатление, че и в тях се намеква за простите хорица и селяните като носители на истина, различна от тази на учените. Ключарят ни намекна, че нещо тайнствено го свързва Малахий. Дали Малахий не е скрил някоя опасна еретична книга, дадена му от Ремиджо? В такъв случай е възможно Венанций да е прочел и да си е взел бележки за някакво тайнствено напътствие, отнасящо се до общност от неуки и прости хорица, вдигнали се на бунт против всички. Но…
— Но?
— Но това мое предположение се оборва от две обстоятелства. Първото е, че Венанций не е проявявал интерес към тези въпроси; той е превеждал гръцки текстове, не е проповядвал ереси… Второто е, че изрази като този за смокините, за камъка или за щурците не биха могли да се обяснят от първото предположение.
— Ами ако става дума за енигми с друго значение? — отвърнах аз. — А може би имате и друга хипотеза?
— Да, но още не се е избистрила. Като чета тази, все ми се струва, че съм чел някои от тези думи другаде, в паметта ми изплуват почти подобни изрази, които съм срещал. Нещо повече — струва ми се, че страницата напомня неща, за които стана дума тези дни… Но не си спомням какво. Трябва да поразмисля. Може би ще трябва да прочета други книги.
— Как така? Нима, за да разберете какво е казано в дадена книга, ще трябва да прочетете и други?
— Понякога и това е възможно. Често в книгите се говори за други книги. Често пъти една безвредна книга е като семе, което ще разцъфти в опасна книга, или обратно — тя е сладкият плод на горчив корен. Не би ли могъл, като четеш Алберт, да узнаеш какво би могъл да каже Тома? Или четейки Тома, да разбереш какво е казал Авероес?
— Така е — отвърнах възторжено. Дотогава си мислех, че всяка книга разказва за човешкото или Божиите дела, дето са извън
— Ако измерваш с векове, това е безполезно. Ако измерваш с години и дни — все води до нещо. Нали виждаш колко сме объркани.
— Следователно една библиотека не е средство заразпространение на истината, а за да забави излизането й наяве, така ли? — смаях се аз.
— Невинаги, това невинаги е наложително. Но в нашия случай е точно така.
Ден четвърти
ШЕСТИ ЧАС
Когато Адсон тръгва да търси трюфели и среща пристигащите минорити; те разговарят надълго и нашироко с Уилям и Убертино и от този разговор научаваме много зловещи неща за Йоан XXII
След този разговор моят учител реши да не предприема нищо. Вече споменах, че понякога изпадаше в пълно бездействие, сякаш безспирният ход на небесните светила секваше изведнъж, а с него и с тях спираше и той. Така постъпи онази сутрин. Изтегна се на сламеника, зарея поглед в пространството, скръсти ръце на гърди и току помръдваше устни, сякаш казваше молитва, но някак си на пресекулки, без особена преданост.
Рекох си, че мисли, та реших да уважа неговите размисли. Излязох отново на двора и видях, че слънцето грее по-слабо. Чудесната ведра утрин (сега, когато денят се канеше да прехвърли първата си половина) ставаше влажна и мъглива. От юг прииждаха големи облаци и се плъзгаха по платото, като го забулваха с прозрачни валма. Като да беше мъгла и може би мъгла се надигаше и от земята, но на такава височина човек трудно можеше да различава парите, които се надигаха от земята, от мъглата, която се спускаше отгоре. По-далечните сгради ставаха все по-трудно забележими.
Видях Северин, беше весел, викаше при себе си свинарите, но да вземели и някои от свинете. Каза ми, че щели да се спуснат по склоновете чак долу до равнината да търсят трюфели. Аз все още не познавах този деликатес, който растеше на полуострова, и като че ли беше типичен за земите, притежавани от бенедиктинците — било край Норча (черен) или из този край — по-бял и по-ароматен. Северин ми обясни какво представлява и колко е вкусен, когато бива приготвен по най-различен начин. Каза ми също, че било страшно трудно да се открие, защото растял под земята — бил по-тайнствен и от гъба, и единствени свинете с тяхното обоняние можели да го откриват. Само че, щом го откриели, тозчас искали да го изядат, та се налагало веднага да бъдат отстранени, а трюфелите — бързо изровени. По-късно научих, че мнозина благородници обичали да се занимават с този лов, следвали прасетата, сякаш следвали най-расови хрътки, а след тях вървели слугите с мотиките. Спомням си дори, че много по-късно някакъв благородник от моя край, дето знаеше, че познавам Италия, ме запита как е станало така, че съм видял там благородници да водят свинете на паша, а аз се изсмях, защото разбрах, че са ходили да търсят трюфели. Но тъй като му казах, че тези благородници са ходели да търсят под земята „трюфел“, за да го ядат, той разбра, че са търсели „дер Тойфел“, сиреч дявола, и се прекръсти най-набожно, гледайки ме смаяно. После изяснихме недоразумението и се смяхме много. Нали на човешките езици е присъщо често с еднакви звуци да обозначават различни неща.
Приготовленията на Северин възбудиха моето любопитство и реших да го последвам; пък и разбрах, че искаше да се заеме с това начинание, за да забрави зловещите събития, дето потискаха всички ни; рекох си, че ако му помогна да забрави налегналите го мисли, щях ако не да забравя, то поне да повъзпра моите. И тъй като съм решил да казвам винаги и само истината, не искам да крия, че тайно ме подтикваше и надеждата, като сляза в долината, да видя може би някого, ама кого — няма да кажа. А за да убедя себе си, изрекох, почти на глас, че тъй като този ден очаквахме да пристигнат двете делегации, може би щях да срещна поне една от тях.