Името на розата
Шрифт:
Пламнах изведнъж целият, пламна ми лицето, пялото ми тяло и го запитах с треперлив глас дали няма намерение да прекара през оградата момичето от предната нощ. Той се изсмя, почна да ми се подиграва и ми каза, че съм обзет от бясно желание (не, възразих аз, питам ей така, от любопитство); после добави, че в селото имало много жени, че щял да доведе тук друга, много по-красива от тази, която аз харесвам. Рекох си, че ме лъже, за да се отърве от мен. Но какво ли можех да сторя? Да го следя цяла нощ, след като Уилям ме чакаше за съвсем други начинания? Да видя отново тази (при положение, че ставаше дума именно за нея), към която ме тласкаше плътското ми желание, докато разумът ми ме караше да не мисля за нея, и която не биваше да виждам, въпреки че непрекъснато ми се искаше да я зърна отново. Не, разбира се. Затова убедих себе си, че Салваторе — що се отнася до жената — говореше истината. А може и да ме лъжеше, навярно магията, за която говореше, бе плод на наивния му и суеверен ум и той нямаше да стори нищо.
Ядосах
— Виж какво — рече ми той, — сега ще избягам, дори и ти не ще можеш да ме зърнеш, ако ще да се забавлявам на две крачки от теб с твоето момиче.
Той изрече други, много по-неприлични думи, но аз предавам смисъла на казаното от него. Тръгнах си възмутен, защото един благородник и послушник като мен не биваше да слиза на равнището на такова говедо.
Отидох при Уилям и постъпихме така, както трябваше. Сиреч отидохме на повечерие, но застанахме в дъното на кораба, та щом службата свърши, вече бяхме готови да предприемем нашето второ пътешествие (за мен трето) в недрата на лабиринта.
Ден четвърти
СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ
Когато посещават отново лабиринта, стигат до прага на „finis Ajricae“, но не могат да влязат, защото не знаят какво означават първият и седмият от четирите; накрая Адсон отново заболява от любов, но този път по твърде ерудиран начин
Посещението в библиотеката ни отне не много време и много труд. На думи проверката, която трябваше да извършим, изглеждаше лесна, но броденето със светилник в ръка, прочитането на надписите, нанасянето върху чертежа на проходите и слепите стени, отбелязването на инициалите, изминаването на различните маршрути, налагани от проходите и задънените стени, ни отне доста време. Отгоре на всичко беше и скучно.
Беше много студено. Нощта не беше ветровита, та не чувахме онова свирене, което ни направи впечатление първата нощ, но през бойниците проникваше влажен и студен въздух. За да можем да се докосваме до различните томове, без ръцете ни да се вкочанясват, си бяхме сложили вълнени ръкавици. Но ръкавиците бяха от тия, дето се използват зиме за писане, върхът на пръстите оставаше непокрит, та се налагаше от време на време да греем ръцете си на пламъка или да ги пъхаме под расото, или да пляскаме и подскачаме, изтръпнали от студ.
Затова не изпълнихме всичко, както бяхме набелязали. Спирахме се и оглеждахме шкафовете и след като Уилям — сложил новите лещи на носа си — можеше да оглежда по-подробно книгите, при всяко заглавие възклицаваше радостно, било защото познаваше това съчинение, било защото го търсеше отдавна, било защото никога не бе чувал за него и това го възбуждаше и правеше все по-любопитен. С една дума, за него всяка книга бе като приказно животно, което срещаше в непознат край. И докато прелистваше някой ръкопис, току Ме подтикваше да търся други.
— Я виж какво има в оня шкаф!
А аз, отмествайки томовете, сричах заглавията:
— „Historia anglorum“ от Беда… Пак от Беда: „De aedificatione templi“, „De taberaaculo“, „De temporibus et computo et chronica et circuli Dionysi“, „Ortographia“, „De ratione metrorum“, „Vita Sancti Cuthberti“, „Ars metrica“… 210
— Ясно, всички творби на Достопочтения… А я виж тези! „De rhetorica cognatione“, „Locoram rhetoricorum distincno“ 211 , и толкова граматици — Присциан, Хонорат, Донат, Максим, Викторин, Еутике, Фока, Аспер 212 … Чудно, мислех си, че тук има автори от Англия… Я да видим по-долу…
210
„История на ангелите“, „За построяването на храма“, „За скинията“(първичен еврейски храм), „За времената и изчисленията, и хрониката, и кръга на Дионисий“, „За правописа“, „За видовете мерки“, „Житието на свети Гутберт“, „Метричното изкуство“от Беда Достопочтени(637–735) — английски монах, църковен историк. Постъпил на осемгодишна възраст в манастир, където преживял девет десетилетия. Писал коментари върху библейски книги, проповеди, жития, епиграми, трудове по хронология и граматика. Съчинението му „История на ангелите“ е единственият извор за древната история на Англия до 731 г.
211
„За реторичното сходство“, „Различаване на реторичните въпроси“.
212
По-известни от тях са: Присциан(V-VI
— „Hesperica… famina“. Това пък какво е?
— Хибернийска поема. Чуй:
Hos spumans mundanas obvallat Pelagus oras terrestres amniosis fluctibus cudit margines. Saxeas imdosis molibus irruit avionias. Infima bomboso vertice miscet glareas asprifero spergit spumas sulco, sonoreis frequenter quatitur flabris… 213Не разбирах смисъла, но Уилям четеше така, че думите се търкаляха в устата му и аз сякаш чувах плясъка на вълните и на пенливите им гребени.
213
„Това пенещо се море обикаля космополитни брегове, блъска земните брегове с речни вълни, връхлита върху скалистите птичи гнезда с огромни водни маси, смесва с бичуващия водовъртеж от дълбините едрите пясъци и разпръсва пяната в неравни вълни и често бушува от силните напори на вятъра“(откъс от „Западни песни“.)
— Ами това? Това е от Алдхелм от Малмсбъри 214 , чуйте какво пише: „Prirnitus pantoram procerum poematorum pio potissimum paternoque presertim privilegio panegiricum poemataque passim prosatori sub polo promulgata“ 215 … Всички думи започват със същата буква!
— Хората от моите острови винаги са били малко щури — рече Уилям с гордост. — Я да видим в другия шкаф.
— Вергилий.
214
Алдхелм от Малсбъри(639–709) — бенедиктински монах, по-късно епископ. Бил известен с поезията си, писана на староанглийски и латински език.
215
„Поначало най-силен от всички поеми за знатни хора е панегирикът и с особена отеческа привилегия разпространява под небето поемите за Твореца…“
— Че защо тук? И какво от Вергилий? „Георгики“ ли?
— Не. „Епитоми“. Никога не съм чувал да ги споменават.
— Но това не е Марон! Това е Вергилий от Тулуза, ритор, шест века след Христа. Смятали са го за голям учен…
— Тук той твърди, че изкуствата са: поема, ретория, грама, лепория, диалекта, геометрия… Но на какъв език говори?
— На латински, но на латински, измислен от него, смятал го е за много по-хубав. Я погледни тук: той твърди, че астрономията изучава зодиакалните знаци, които са мон, ман, тонте, пирон, дамет, перфелеа, белгалик, маргалет, лутамирон, таминон и рафалут.
— И той ли е бил луд?
— Не знам. Не е от моите острови. Чуй, той твърди, че има дванайсет начина за обозначаване на огъня: „ignis, coquihabin (quia incocta coquendi habet dictionem), ardor, calax ex caloe, fragon ex fragorc flammae, rusin de rudoe, fumaton, ustrax de uro, vitius quia pene mortua membra suo vivificat, siluleus, quod de silice siliat, unde et silex non recte dicitur, nisi ex qua scintilla silit. Е aeneon, de Aenea deo, qui in eo habitat, sive а quo elementis flatus fertur“ 216 .
216
„ Ignis(огън), coquihabin(от coquo, варя), ardor(плам), calax(от calor, топлина), fragon(от fragor, пращене), rusin(от rubor, червенина), fumaton(от furno, димя), ustrax(от иго, изгарям), vitiusот vita, понеже съживява със своята топлина почти мъртви крайници), siluleus(от silex, понеже изскача от камъка и нямаше да е правилно да се казва silex, ако от камъка не изскачаше искра), aeneon(от бог Еней, който се вселява в него; както се смята, огънят е изпълнен с еманации на бог Еней)“.