Името на розата
Шрифт:
Колкото по-надолу слизахме, толкова по-светло ставаше; не че слънцето се появи отново — горе небето беше затлачено от облаци, но всичко се виждаше ясно, защото мъглата остана над нас. Дори като слязохме още по-надолу, аз се обърнах да видя върха, но не видях нищо: от средата на склона нагоре всичко — върхът, платото, Зданието, — всичко бе забулено в облаци.
Сутринта, когато пристигнахме тук и пътувахме вече из планината, от някои склонове все още можехме да виждаме морето на не повече от десет — а може би и по-малко — мили от нас. Пътуването ни предложи много изненади, защото изведнъж се озовахме на планинска тераса, която се издигаше отвесно над прекрасни заливи, малко след това пък се мушвахме в дълбоки ждрела, където между планините се извисяваха други планини и взаимно си препречваха изгледа към далечния бряг, а слънцето едва проникваше в долините. Никъде другаде, както в този край на Италия, не съм виждал такова
Тази сутрин всичко изглеждаше сиво, почти млечнобяло, а когато ждрелата се разширяваха към далечния бряг, не се виждаше никакъв хоризонт. Но, мой търпеливи читателю, аз взех да си спомням неща, които нямат нищо общо със събитията, които ни интересуват. Затова няма да разказвам за нашите приключения, докато търсехме „дертойфелите“. Предпочитам да разкажа за делегацията на миноритите; забелязах я пръв и хукнах веднага към манастира, за да предупредя Уилям.
Учителят ми съгласно обичая изчака миноритите да влязат в манастира и да бъдат приветствани от абата. После отиде при групата и те се запрегръщаха, приветствайки се братски.
Времето за обяд бе минало, но за гостите бе приготвена маса, а абатът прояви такт и ги остави да се хранят сами — а с тях и Уилям — и да разговарят, без да трябва да спазват правилата; нали в края на краищата — нека Бог ми прости неприятното сравнение — ставаше дума да се проведе нещо като военен съвет, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е пристигнала вражеската войска, тоест авиньонската делегация.
Излишно е да споменавам, че гостите се срещнаха веднага и с Убертино; всички го поздравиха с изненада, радост и почит, дължащи се и на продължителното му отсъствие, и на страховете, свързани с неговото изчезване, и на добродетелите на този смел воин, който от десетилетия водеше същата битка, която и те водеха.
По-късно, когато ще стане дума за съвещанието на следния ден, ще разкажа за монасите, които влизаха в състава на делегацията. Пък и аз разговарях много малко с тях, тъй като вниманието ми бе погълнато от разговорите между Уилям, Убертино и Микеле Чезена, които тозчас образуваха отделна група.
Микеле изглеждаше много особен човек; бе пламенен францисканец (понякога жестовете му, интонацията на гласа му напомняха Убертино, когато изпадаше в мистичен унес), много човечен и жизнерадостен като земен човек, родом от областта Романя, способен да цени вкусната храна и да покаже, че е щастлив, загдето се среща отново с приятели; хитър и уклончив, изведнъж ставаше внимателен и ловък като лисица, потаен като къртица, когато се отвореше дума за отношения между властниците; способен да се смее с пълно гърло, да говори пламенно, да мълчи красноречиво, умеещ ловко да отклони вниманието на своя събеседник, когато зададеният му от него въпрос налагаше отказ от отговор да бъде прикрит с разсеяност.
За него вече споменах и в предишните глави, но писах неща, които бях чувал, и то може би от хора, които го бяха научили от трети лица. А сега разбирах по-добре много от противоречивите му прояви и от внезапните поврати в политическата му линия, с които през последните години смайваше собствените си приятели и последователи. Генерален министър на ордена на монасите минорити, той по принцип бе наследник на свети Франциск, а фактически — наследник на неговите тълкуватели: трябваше да бъде на висотата на такъв свят и мъдър предшественик като Бонавентура от Баньореджо, трябваше да бди за устава и в същото време за богатството на ордена, станал толкова могъщ и голям, трябваше да бъде внимателен с дворовете и градските управи, откъдето, макар и под формата на милостиня, орденът получаваше дарения и наследства, източник на благоденствие и богатство; в същото време трябваше да внимава стремежът към покаяние да не повлече извън ордена най-запалените спиритуали, та това блестящо братство, което той оглавяваше, да не се разпадне на съзвездие от еретически банди. Трябваше да се харесва на папата, на императора, на монасите, привърженици на бедния живот, на свети Франциск, който сигурно го наблюдаваше от небето, на вярващите, които го наблюдаваха от земята. Когато Йоан бе осъдил всички спиритуали като еретици, Микеле не се бе поколебал да му предаде петима от най-твърдоглавите монаси от Прованс и остави папата да ги прати на кладата. Но след като си бе дал сметка (в това сигурно имаше пръст и Убертино), че мнозина от членовете на ордена подкрепиха привържениците на евангелската бедност, той бе направил така, че четири години по-късно капитулът в Перуджа да възприеме становищата на изгорените. Разбира се, постъпвайки така, той се стремеше да ограничи една потребност — която би могла да прерасне в ерес — в рамките и институциите на ордена, като искаше това, което сега
Що се отнася да останалото, вече писах. Йоан го викаше в Авиньон, той хем искаше, хем не искаше да отиде, та срещата, дето щеше да стане на следния ден, трябваше да даде отговор за формата и гаранциите на едно посещение, което не биваше да бъде тълкувано нито като акт на подчинение, нито като предизвикателство. Не мисля, че Микеле вече се бе срещал с Йоан, поне откакто той бе станал папа. Така или иначе, не го бе виждал отдавна, затова приятелите му се надпреварваха да представят този занимаващ се със симония човек в най-неблагоприятна светлина.
— Едно трябва да знаеш — казваше му Уилям. — Не вярвай на неговите обещания — спазва ги формално, а по същество ги нарушава.
— Всички знаят — обади се Убертино — какво стана по времето, когато бе избран…
— Не бих казал избран, а наложен — прекъсна го един от сътрапезниците, когото по-късно чух да наричат Хю от Нюкасъл и чието произношение приличаше на това на моя учител. — И без туй не е много ясно от какво умря Климент V. Кралят не можа да му прости, че той му бе обещал да съди посмъртно Бонифаций VIII, а след това направи какво ли не, за да не оклевети своя предшественик. Никой не знае истината за смъртта му в Карпентрас. Знае се само, че когато кардиналите се събират на конклава в Карпентрас, не избират папа… защото (много правилно) започва спор къде да бъде неговото седалище — в Рим или в Авиньон. Не ми е много ясно какво е ставало там, казват, че било истинско клане, племенникът на починалия папа заплашвал кардиналите, слугите им били избити, дворецът бил подпален, кардиналите се обърнали към краля, той им отвърнал, че и през ум не му е минавало да иска папата да напуска Рим, настоявал да имат търпение, да направят сполучлив избор… После и Филип Хубави умрял, един Бог знае как…
— А може би дяволът — рече Убертино и се прекръсти и примерът му бе последван от всички.
— А може би дяволът — съгласи се Хю и се ухили. — С една дума, на трона се възкачва нов крал, управлява само осемнайсет месеца, после умира, след няколко дни умира и новороденият му наследник, а на трона се възкачва брат му, който дотогава бил регент…
— Същият този Филип V още по времето, когато е бил граф Дьо Поатие, събрал кардиналите, които бягали от Карпентрас — рече Микеле.
— Да — продължи Хю, — вкарал ги на конклав в Лион в манастира на доминиканците, обещал им да ги пази, а не да ги държи като затворници. А щом те се съгласили, той не само наредил да ги държат под ключ (както е и редно), ами заповядал всеки ден да им дават все по-малко храна, докато не вземат решение. При това обещал подкрепа на всеки кардинал, който се стремял към папския престол. А когато станал крал, кардиналите, на които дотегнало да живеят затворени цели две години, при това при тая лоша храна, склонили на всичко, лакомниците му недни, и поставили върху престола на Петър това джудже, прехвърлило седемдесетте години…
— Че е джудже, джудже е — изхили се Убертино, — изглежда и хилавичък, ама е много по-здрав и хитър, отколкото би казал човек от пръв поглед.
— Син на обущар — изсумтя някой от пратениците.
— Христос е бил син на дърводелец — сряза го Убертино. — Не е там работата. Той е начетен, учил е право в Монпелие и медицина в Париж, винаги е съумявал да поддържа най-изгодни връзки, за да бъде утвърждаван за епископ, а после и за кардинал, когато това му се е струвало изгодно; по времето, когато е бил съветник на Робер Мъдри в Неапол, смаял мнозина с прозорливостта си. Като епископ на Авиньон е давал най-подходящи съвети (имам предвид най-подходящи за целите на онова зловещо начинание) на Филип Хубави, за да унищожи тамплиерите. А след като бил избран, съумял да се спаси от заговора на група кардинали, които искали да го убият… Но нямах предвид това, а друго — колко ловко и умело изменя на дадената дума, без да може да бъде обвиняван в клетвопрестъпничество. Когато бе избран — и за да бъде избран, — обеща на кардинал Орсини да върне папския престол в Рим и се закле върху осветеното причастие, че ако не удържи на обещанието си, никога няма да възседне кон или муле. А знаете ли какво направи тази лисица? След като уреди така, че да бъде коронясан в Лион (против волята на краля, който пък настояваше церемонията да се състои в Авиньон), той измина пътя от Лион до Авиньон с кораб!