Името на розата
Шрифт:
Опитах се да се поразсея и закрачих бързо по платото. Имах лек световъртеж. Удрях вкочанените си ръце. Потупвах с крака. Още ми се спеше, но въпреки това се чувствам бодър и жизнерадостен. Не можех да разбера какво става с мен.
Ден четвърти
ТРЕТИ ЧАС
Когато Адсон се измъчва от любовни терзания; после Уилям пристига с текста на Венанций, който си остава неразгадаем и след като е дешифриран
Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката, другите ужасни събития бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уилям, душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме, след като се събудих, и осъзнах греховната си слабост, и то дотолкова, та ми се струваше, че заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха. Та за какво друго служи благодатното пречистване на изповедта, ако не да ни разтовари от бремето на греха и свързаните с него угризения и да ги прехвърли в лоното на Господа бог наш, а от получената прошка душата ни да изпита ново, ефирно облекчение, така че да забрави изтерзаната от лъстивостта плът? Но не се бях отърсил от всичко. Сега, докато се разхождах под бледото студено слънце в тази зимна утрин, заобиколен от суетнята на хората и животните, започнах да си припомням изминалите събития по различен начин. Сякаш от всичко, дето се беше случило, в паметта ми надделяваха не разкаянието и утешителните слова на пречистващата изповед, а само образи на човешки тела и крайници. Във възбуденото ми съзнание изникваше издутият от водата призрак на Беренгарий и аз изтръпвах от отвращение и състрадание. После, за да прогони този лемур, умът ми се насочваше към други образи, все още свежи в паметта ми, и аз не можех да избегна пред очите ми (пред очите на душата, но сякаш се появяваше пред очите на плътта) отново да изникне образът на девойката, красива и страшна като стегната за бой войска.
Дал съм си дума (беловлас писар на ненаписан досега текст, но звучал в паметта ми в течение
Напразно. Мислех за девойката. Плътта ми бе забравила силната греховна и преходна наслада (нечестиво деяние), която ми бе доставило съвкуплението с нея; но душата ми не бе забравила нейния лик и все не успяваше да се отърси от този спомен като непристоен; напротив — тръпнеше, сякаш нейният лик отразяваше всички наслади на мирозданието.
Долавях смътно, като почти се опитвах да скрия от себе си, какво всъщност чувствам, че това нещастно, нечисто и безсрамно създание, което се продаваше (кой знае с какво сластолюбиво постоянство) на други грешници, тази евтина дъщеря, дето, слаба като всички свои посестрими, бе търгувала толкова много с плътта си, все пак беше нещо прекрасно и вълшебно. Умът ми знаеше, че тя е източник на грехове, докато чувственото ми желание я виждаше като извор на всякакви нежности. Трудно ми е да кажа какво изпитвах. Бих могъл да се опитам да напиша, че след като все още бях в плен на прегрешението, желаех греховно тя да се появи отново всеки миг и почти дебнех работещите ратаи, за да видя дали тази, която ме бе прелъстила, няма да се появи зад някоя колиба или от мрака на някой обор. Но това няма да отговаря на истината или пък би означавало опит да забуля истината, за да не е така ярка и очевидна. Защото истината е, че аз „виждах“ девойката, виждах я в голите клони на някое дърво, които затрептяваха, щом някое измръзнало врабче долиташе да търси приют сред тях, виждах я в очите на юниците, които излизаха от обора, чувах я в блеенето на агнетата, които срещах. Сякаш цялата природа ми говореше за нея; да, аз желаех да я видя отново, но бях готов да се примиря и с мисълта, че не ще я видя никога вече, че няма повече да се съвъкуплявам с нея, стига да можех да се радвам на насладата, обзела ме тази сутрин, и да я усещам винаги край себе си, макар и да останеше вечно далеч от мен. Сякаш — сега се опитвам да си го обясня — целият свят, който е почти книга, написана от пръста Господен, в която всяко нещо ни говори за безкрайната доброта на Твореца, в която всяко създание е почти писание и огледало на живота и смъртта, в която и най-скромната роза се превръща в пояснителен знак на нашия земен път, с една дума, сякаш всичко не ми говореше за друго, освен за лицето, което едва бях успял да съзра в миризливия мрак на кухнята. Поддавах се на тази игра на въображението, защото си казвах (или по-точно не си казвах, защото в този момент мислите ми не бяха такива, че да могат да се изразят с думи), че ако на целия свят е съдено да ми говори за могъществото, добротата и мъдростта на Твореца и че ако тази сутрин целият свят ми говореше за девойката, която (ако и да беше грешница) беше все пак глава от великата книга на мирозданието, стих от великия псалом на Вселената — казвах си (а и сега казвам), че щом това ставаше, то не можеше да не е част от великото Божие предначертание, на което се подчинява Вселената, подредена като цитра — истинско чудо на съзвучие и хармония. Почти опиянен, тогава се наслаждавах на нейното присъствие във всичко, което виждах, и като я пожелавах в тях, се наслаждавах на това, което виждах. И при все това сякаш ме пронизваше болка, защото макар и изпитвайки щастие от подобно призрачно присъствие, все пак страдах заради едно отсъствие. Трудно ми е да обясня това тайнство от противоречия, показващо, че човешката душа е твърде крехка и никога не следва строго пътеките на Божия разум, сътворил света като съвършен силогизъм, а долавя само отделни, често несвързани съждения от този силогизъм, поради което ние толкова лесно ставаме жертви на илюзиите, подхвърляни от нечестивия. Дали илюзията, която така ме вълнуваше онази сутрин, бе наистина илюзия, подхвърлена от нечестивия? Днес мисля, че беше така, защото бях послушник, но мисля, че човешкото чувство, което ме вълнуваше, само по себе си не беше лошо, беше лошо, като имам предвид моето положение. Защото именно чувството е, което тласка мъжа към жената, та той да се съедини с нея, както е казал свети Павел 193 , и да бъдат двамата една плът и заедно да създадат нови човешки същества, и да си помагат един на друг от младини до старост. Само че апостолът е говорил така на тези, които търсят лек за плътското желание, и на тия, дето не искат да се разпалват, припомняйки все пак, че непорочността, на която аз като монах се бях посветил, е много по за предпочитане. Следователно онази сутрин страдах от това, което беше лошо за мен, а за други може би бе благо, и то безкрайно нежно благо, поради което сега ми става ясно, че обзелият ме смут не се дължеше на порочността на моите мисли, сами по себе си достойни и чисти, а на порочната връзка между моите мисли и обета, който бях дал. Следователно не постъпвах Добре, изпитвайки наслада от нещо, което от една гледна точка бе хубаво, а от друга — лошо; грешах в това, че се опитвах да примиря помислите на рационалната душа с дадените от природата пориви. Сега знам, че се измъчвах от несъответствието между проявения Умствен стремеж, в който е трябвало да се изяви силата на волята и проявената чувствена жажда, плод на човешките страсти. Защото „actus appetitus sensitivi in guantum habent tramutationem corporalem annexam, passiones dicuntur, non autem actus voluntatis“ 194 . А моят чувствен порив бе съпътстван именно от тръпки, полазили по цялото ми тяло, от някакъв физически порив да викам и да се вълнувам. Тома Аквински казва, че страстите сами по себе си не са нещо лошо, само че трябва да бъдат укротявани от волята, ръководена от рационалната душа. Но тази сутрин рационалната ми душа бе изпаднала в унес вследствие на умората, която пък обуздаваше невъздържаните пориви, насочващи се към доброто и злото като цели за постигане, но не и порива на сладострастието, насочен към доброто и злото като вече опознати и изпитани. За да оправдая тогавашното си безотговорно лекомислие, днес искам да кажа — и то със словата на Тома Аквински, — че аз несъмнено бях обзет от любов, която е и страст, и всемирен закон, тъй като и взаимното привличане на телата е естествена любов. И естествено бях прелъстен от тази страст, защото при тази страст „appetitus tendit in appetibile realiter consequendum ut sit idi finis motus“ 195 . Поради което по естествен път „amor facit quod ipsas res quae amantur, amanti aliquo modo uniantur et amor est magic cognitivus quam cognitio“ 196 . Й наистина, сега виждах девойката много по-ясно, отколкото я бях видял предната вечер, и разбирах с цялото си същество защо в нея усещах себе си, а нея — в себе си. Питам се дали онова, което изпитвах тогава, бе само приятелска обич, при която ближният обича ближния си и му желае само доброто, или пък сластна обич, при която човек желае собственото си добро и иска само това, което може да допълни другото, дето му липсва. Мисля, че сластно бе любенето през нощта, когато исках от девойката нещо, което дотогава не бях имал, а сутринта не желаех да получа от нея нищо, желаех й само доброто, исках тя да се отърси от жестоката нужда, която я принуждаваше да се продава за къшей хляб, и да бъде щастлива, нито възнамерявах да искам нещо повече от нея, исках единствено да продължавам да мисля за нея и да я виждам в овцете, воловете, дърветата, във ведрата светлина, която заливаше оградата на манастира.
193
Както е казал свети Павел — има се предвид написаното за взаимоотношенията на жената и мъжа в Посланието на апостол Павел до църквата в Ефес.
194
„Актовете на чувствената страст, доколкото са придружени от телесна промяна, се наричат страдания, а не актове на наслаждение…“
195
„Страстта се насочва, за да се достигне до възможно реалното, и да има там край на чувствеността.“
196
„Любовта прави така, че самите неща, които се обичат, по някакъв начин се обединяват за обичащия и любовта е по-скоро познавателна, отколкото познание.“
Сега знам, че доброто е причина за любовта, а какво е добро, се определя от познанието и човек може да обича само това, което е схванал като добро, а аз бях опознал девойката като добро за чувствения порив, но като зло за порива на волята. Но тогава бях изпаднал в плен на безброй, при това толкова противоречиви душевни вълнения именно защото чувството, което изпитвах, приличаше на най-святата любов, такава, каквато я описват теолозите — тя ме докарваше в екстаз, при който любещият и любената искат едно и също (и осенен от тайнствено просветление, тогава знаех, че девойката, където и да се намираше, желаеше същото, което желаех и аз), и изпитвах към нея ревност, но не лошата ревност, осъдена от Павел в Първото послание до коринтяните, която е „principium contentionis“ 197 и не допуска „consortium in amato“, но онази, за която говори Дионисий в „Nomi Divini“ 198 ,
197
„Начало на борба (домогване)“.
198
„Общо притежание в любовта“, за която говори Дионисий в „Божествени песни“.
199
„Поради голямата любов, която Бог има към всичко съществуващо“.
Сега знам, както твърди Тома Аквински, че любовта, когато е чрезмерна, може да нарани този, който обича. А моята обич беше чрезмерна. Опитах се да обясня какво изпитвах тогава, не се опитвам ни най-малко да оправдая това, което изпитвах. Говоря за първите ми греховни младежки пориви. Те бяха непристойни, но истината ми повелява да кажа, че тогава ги сметнах за чрезмерно хубави. И нека това бъде поука за всеки, който подобно на мен попадне в мрежите на изкушението. Днес, когато съм вече стар, знам хиляди начини да се избавя от подобни изкушения (но се питам доколко трябва да се гордея с това, след като съм се освободил от изкушенията на плътта; но не съм се освободил от други, та се питам дали това, дето върша сега, не е греховно примирение със земната страст за припомняне на миналото, напразен опит да избегнем хода на времето, да избегнем смъртта).
Тогава успях да се спася благодарение на някакво почти чудодейно чувство. Виждах девойката в природата и в човешките дела край мен. Затова по щастливо хрумване на душата ми се опитах да се отдам на кротко съзерцание на тези дела. Наблюдавах работата на говедарите, които извеждаха воловете от оборите, на свинарите, които носеха храна на свинете, на пастирите, които подвикваха на кучетата да съберат овцете, на селяните, които караха жито и просо за смилане и излизаха с чували хубава храна. Потънах в съзерцание на природата, като се опитвах да забравя мислите си и да наблюдавам само тварите, така както те се явяват пред погледа ни, и като ги гледам, да бъда обзет от ведра забрава.
Колко прекрасна беше гледката на природата, все още недокосната от често пъти коварното човешко знание!
Зърнах агнето, наречено така сякаш като признание за неговата чистота и доброта. Защото името agnus произлиза от факта, че това животно, agnoscit, познава майка си, познава гласа й, когато тя е сред стадото, докато майката сред толкова еднакви и еднакво блеещи агнета разпознава винаги единствено своето чедо и го храни. Видях овцата, наричана ab ablatione ovis 200 , защото още в самото начало е била използвана при жертвоприношенията; овцата, която с приближаването на зимата търси жадно тревата и се тъпче с фураж, преди студът да изгори пасищата. А стадата бяха надзиравани от кучетата, чието име canis идва от canor 201 поради техния лай. Кучето — едно съвършено животно, открояващо се сред другите с по-високата си интелигентност — разпознава своя стопанин, може да бъде обучено да преследва зверовете в горите, да пази стадата от вълците, пази къщата и децата на своя стопанин, а понякога, бранейки ги, загива. Цар Гараманте 202 , пленен от своите врагове, бил върнат обратно в страната си от двеста кучета, пробили си път сред вражеските бойни редици; кучето на Язон 203 Лиций след смъртта на стопанина си отказвало да приема храна, докато най-сетне умряло от изтощение; а кучето на цар Лизимах 204 се хвърлило в кладата, на която изгарял стопанинът му, за да умре с него. Кучето притежава дарбата да лекува рани, ближейки ги с езика си, а езикът на малките кученца може да лекува чревни заболявания. По природа обикновено използва два пъти една и съща храна, след като я повърне. Умереност, която е символ на съвършенството на духа, така както целебното свойство на неговия език е символ на пречистването от греховете чрез изповедта и покаянието. Но това, че кучето се връща отново към храната, която е повърнало, е и признак, че след изповедта човек отново повтаря предишните си грехове; тази поука ми бе твърде полезна онази сутрин — тя бе като предупреждение за сърцето ми, докато се любувах на чудесата на природата.
200
„Овца“от „отнемане“.
201
„Куче“от „лай“.
202
Цар Гараманте — може би авторът е искал да каже „царят на гарамантите“, които са африканско племе, населявало областта Фазания (днес провинция Фезан, Югозападна Либия). За тях говори още Херодот, а през 19 г. н.е. римският пълководец Корнелий Балб завзел главния им град Гераму (днес Джерма).
203
Язон — предводител на аргонавтите, тръгнали на далечно плаване до Колхида (на източния бряг на Черно море) за Златното руно.
204
Цар Лизимах(361–281 г. пр.н.е.) — пълководец на Александър Велики, управлявал след неговата смърт провинция Тракия. По-късно се обявил за цар и завзел Мала Азия и Македония. Според исторически данни е загинал на бойното поле.
Междувременно се бях запътил към оборите, където държаха воловете; воловарите тъкмо ги извеждаха. Веднага ги видях такива, каквито бяха и каквито са — символ на дружбата и добротата, защото всеки вол, когато се труди, се обръща и търси другаря си по впряг в ралото да се увери, че е там, и се обръща към него с нежно мучене. Воловете се научават да се прибират послушно и сами в обора, когато вали, а когато намират подслон до яслата, непрекъснато надзъртат навън, за да видят дали времето се е оправило, защото желаят да продължат да работят. А заедно с воловете излизаха и теленцата; те — без разлика дали са мъжки или женски — са наречени така от думата viriditas, а така също и от virgo 205 , защото на тази възраст са още свежи, млади и непорочни, та затова си рекох, че не постъпих и не постъпвам добре, като виждах в изящните им движения образа на порочната девойка. Ето за какво си мислех, докато наблюдавах кипящия труд в този утринен час, сключил мир и със света, и със себе си. Не мислех повече за девойката или по-точно се напрегнах да превърна пламенното чувство по нея в усещане за духовна наслада и смирен покой.
205
„Свежест“и „девица“.
Рекох си, че светът е добър, достоен за възхищение. Че Божията доброта се проявява и чрез най-ужасните зверове, както пояснява Хонорий Августодунски. Вярно е, има змии, толкова големи, че изяждат елени и преплуват океана, съществува и звяр с тяло на магаре, с рога на алпийска коза, с гърди и паст на лъв, с конски крака, но двукопитни, като на вол, с прорез на устата, стигащ до ушите, с почти човешки глас, а вместо зъби — една-единствена дебела кост. Съществува и звярът мантихора, с лице на човек, с три реда зъби, с тяло на лъв, с опашка на скорпион, със синьо-зеленикави очи, с кървавочервен цвят, гласът му прилича на змийско съскане и обича човешко месо. Има и чудовища с по осем пръста на крак, с вълчи муцуни, с криви нокти, с овча козина, лаят като кучета и остарявайки, не побеляват, ами почерняват, и живеят много по-дълго от нас. Има и твари с очи на раменете и две дупки на гърдите вместо ноздри, защото нямат глава; други пък живеят край реката Ганг и се хранят само с уханието на някакъв тамошен плод, а когато се отдалечат от него — умират. Но и тези отвратителни зверове с цялото си разнообразие възхваляват Твореца и неговата мъдрост, така както правят и кучето, волът, овцата, агнето и рисът. Колко е величава — рекох си аз, повтаряйки словата на Винценций от Бове 206 — и най-скромната красота на този свят и колко приятно е за разума да се вглежда внимателно не само в начините, числото и подредбата на нещата, така съразмерно установени в цялата Вселена, но и в хода на времето, което непрестанно тече през замяна и тленност, белязани от смъртта на това, което се е родило. Аз, грешникът, с клетата си, все още пленница на плътта душа признавам, че тогава душата ми се изпълни с безкрайна нежност към Създателя и подредбата на този свят и се любувах с ликуваща почит на величието в непреходността на Вселената.
206
Винценций (Венсан) от Бове(XII в.) — учен доминиканец. Автор на най-голямата енциклопедична компилация от Средновековието.
В такова добро разположение на духа срещнах моя учител, когато, влачен от краката си, без да си давам сметка, след като обиколих почти целия манастир, се озовах там, където се бяхме разделили преди два часа. Уилям беше там и това, което чух от него, ме отклони от мислите ми и ме върна отново към мрачните тайни на манастира.
Уилям изглеждаше много доволен. Държеше в ръка пергамента на Венанций, най-сетне бе успял да го разчете. Отидохме в неговата килия, далеч от любопитните уши, и той ми преведе каквото беше разчел. Ето какво гласеше гръцкият текст след изречението, написано със зодиакалната азбука (secretum finis Africae manus supra idolum age primum et septimum de quatuor):