Името на розата
Шрифт:
— Кой беше този, за когото споменахте? — попита Уилям.
Той ни изгледа смаяно.
— Кой ли? Не помня… беше толкова отдавна. Но Господ наказва, Господ заличава, Господ замъглява и спомените. В библиотеката станаха много лоши неща. Особено откакто попадна в ръцете на чужденците. Бог продължава да наказва…
Не успяхме да изтръгнем друго от него и го оставихме потънал в кроткия си гневлив унес. Излезе, че този разговор бе заинтересувал твърде много Уилям.
— Трябва да се вслушваме в това, дето казва Алинардо; заговори ли, все казва нещо интересно.
— Че какво каза сега?
— Адсон — отвърна Уилям, — да разгадаеш тайна, не е като да правиш изводи от основни положения. И не е нужно да събираш много частни данни, за да ги обобщиш в някакъв всеобщ закон. Това по-скоро е все едно да се натъкнеш на един, два или три частни случая, нямащи привидно нищо общо, и да се опиташ да си представиш дали биха могли да бъдат отделни
— Но какво общо имат тук рогата? — запитах нетърпеливо. — Защо сте се захванали с рогатите животни?
— Никога не съм се залавял с тях; но с тях се е занимавал твърде много епископът на Линкълн, следвайки една мисъл на Аристотел. Честно казано, не знам дали неговите размишления са правилни, нито пък някога съм проверявал има ли камилата зъби и колко стомаха има; исках само да ти кажа, че търсенето на обяснителните закони за природните явления следва една лъкатушна линия. Изправиш ли се пред някои необясними факти, ти трябва да се опиташ да си представиш много общи закони, без все още да виждаш някаква връзка между тях и фактите, с които се занимаваше; и ето, че изведнъж при ненадейно откритата връзка между един резултат, един случай и един закон те осенява мисъл, която ти се струва по-убедителна от другите. Опитваш се да приложиш този извод за всички подобни случаи, да го използуват, за да стигнеш до някои предвиждания, и откриваш, че си отгатнал. Но до края никога не ще узнаеш кои предикати можеш да използуваш в хода на твоя размисъл и кои да отхвърлиш. По същия начин действувам сега и аз. Подреждам много несвързани помежду си елементи и правя хипотези. Но трябва да измисля много хипотези, а пък абсурдните са толкова много, че ще ме бъде срам да ти ги изброя. Виждаш ли, при случая с коня Брунело аз си изградих голям брой допълнителни и противоречащи си хипотези: можеше да става дума за избягал кон, можеше абатът да е слязъл по склона, възседнал именно този кон, можеше следите по снега да са били оставени от коня Брунело, а предния ден друг кон, да речем Фавело, да е закачил опашката и гривата си в храста, а клоните да са били изпочупени от хора. Но преди да зърна ключаря и ратаите, които търсеха коня, не знаех коя от всички мои хипотези е най-правилна. Едва тогава ми стана ясно, че единствено правилната хипотеза е тази за Брунело, и се опитах да намеря потвърждение, подпитвайки монасите, както впрочем и постъпих. Спечелих, но можех и да загубя. Другите ме помислиха за мъдрец, защото спечелих, но не знаеха колко пъти съм излизал глупак, защото съм губел, не знаеха дори, че само няколко мига, преди да спечеля, не бях уверен, че не съм загубил. А що се отнася до събитията в манастира, имам много хипотези, но не мога да посоча нито един очевиден факт, който да ми позволи да определя коя е най-правилната. Затова, за да не изляза после глупак, сега се отказвам да се проявя като проницателен. Остави ме да си помисля, поне до утре.
Сега разбрах как разсъждаваше моят учител; стори ми се, че разсъждаваше твърде различно от философа, който разсъждава, изхождайки от първозаконите, така че умът му почти се доближава до ума Господен. Стана ми ясно, че когато не намираше отговор, Уилям стигаше до много, различни един от друг отговори. Това ме смути.
— Щом е така — осмелих се аз, — вие сте далеч от решението…
— Напротив, съвсем близо съм — рече Уилям, — но не знам точно до кое.
— Значи не сте стигнали до един-единствен отговор на всички въпроси, така ли?
— Адсон, ако бях стигнал до подобен отговор, щях да преподавам богословие в Париж.
— В Париж винаги ли намират верните отговори?
—
— Нима вие — запитах аз с наивно нахалство — никога не правите грешки?
— Често — отвърна той. — Но вместо да направя една-единствена грешка, аз правя много, така не ставам роб никому.
Останах с впечатлението, че Уилям изобщо не бе заинтересован да открие истината, която не е друго освен приравняване между предмета и ума. А той се забавляваше да си въобразява колкото е възможно повече възможни неща.
В този момент, признавам, аз се отчаях от моя учител и за голяма моя изненада си рекох: „Добре поне, че пристигна инквизицията.“ Застанах на страната на жаждата за истина, която вдъхновяваше Бернар Ги.
С такива грешни помисли, смутен повече, отколкото е бил Юда в нощта на великия четвъртък, влязох с Уилям в трапезарията, за да вечеряме.
Ден четвърти
ПОВЕЧЕРИЕ
Когато Салваторе разказва за някаква чудодейна магия
На делегациите бе дадена чудесна вечеря. Абатът явно познаваше много добре и човешките слабости, и обичаите в папския двор (които, трябва да кажа, се понравиха и на миноритите на брат Микеле). Готвачът ни каза, че от току-що закланите свине трябвало да приготвят и поднесат кървавици а ла Монтекасино. Но поради злочестия край на Венанций се наложило да изхвърлят събраната от свинете кръв и трябвало да изчакат, докато заколят друга. Пък и мисля, че тия дни никому не се искаше да лишава от живот Божи твари. Така или иначе, поднесоха ни рагу от гълъби с местно вино, пълнен заек на шиш, хлебчета „Света Киара“, ориз с бадеми от тукашните планини или белия сладкиш, който се яде пред големи празници, препечени питки, пълнени маслини, панирано сирене, овче месо със сос от чушки, бяла бакла с чудесни сладкиши — сладкиши „Свети Бернар“, пасти „Свети Никола“, кръгли сладки, наричани „Очите на света Лучия“, и какви ли не вина и ликьори от билки, които развеселиха дори обикновено твърде сдържания Бернар Ги: ликьор от маточина, ликьор от орехи, вино против подагра и вино от тинтява. И ако всяка глътка или всеки залък не бяха съпровождани от благоговейни слова, човек би помислил, че присъства на среща на лакомници.
Накрая всички станаха в прекрасно настроение и някои, за да не слизат за повечерие, намекнаха, че не се чувствали добре. Но абатът не се обиди. Не всички имат привилегиите и задълженията, присъщи на тези, които са се посветили на нашия орден.
Докато монасите излизаха, аз се повъртях от любопитство из кухнята; подреждаха я, преди да я затворят за през нощта. Зърнах Салваторе, който се измъкваше крадешком към градината с вързоп в ръка. Последвах го и го викнах. Отначало направи опит да се измъкне, но после обясни, че носел във вързопа (който шаваше, сякаш вътре имаше живо същество) един базилиск.
— Пази се от базилиска! Той е цар на змиите, така е натъпкан с отрова, че тя избива и по кожата му! Какво ти, тая отрова вони така, че ще те убие! Ще те отрови… Има бели петна по гърба си, главата му е като на петел, върви наполовина изправен, наполовина пълзи като другите змии. Убива го невестулката…
— Невестулката ли?
— Да! Тя е малко животинче, по-дълго от мишка, но мишката много я мрази. Мразят я и змията, и жабите. А когато те я ухапят, невестулката тича, хапва си малко кисел трън или копър и нищо й няма. Разправят, че зачева през очите, но повечето твърдят, че не било вярно…
Попитах го за какво му е този базилиск, а той отвърна, че си било негова работа. Но тъй като изгарях от любопитство, рекох му, че сега, при всички тия мъртъвци, тайна не можеше да има и го заплаших, че ще уведомя Уилям. Тогава Салваторе започна да ме увещава да мълча, развърза вързопа и ми показа една черна котка. Дръпна ме към себе си, ухили се най-нахално и рече, че не можел да търпи повече ключаря и мене — единия, защото имал власт, а мене, защото съм бил млад и хубавец — да се любим с момичетата от селото, а той да не може, защото бил беден и грозен. Каза, че знаел някаква чудодейна магия, за да накара всяка жена да се влюби в него. Трябвало да убие черна котка и да й извади очите, после да постави очите в две яйца от черна кокошка — едното око в едното яйце, другото — в другото (и ми показа две яйца, които бил взел точно от такива кокошки, каквито трябвало). После трябвало да сложи яйцата да гният в купчина конски тор (бил приготвил такава купчина в градината, на място, където никой не минавал); от всяко яйце щяло да се измъти по черно дяволче, после тези дяволчета щели да почнат да му служат и да му доставят най-прелестните наслади на тоя свят. Но уви, рече той, за да стане магията, трябвало жената, с която иска да се люби, да плюе върху яйцата, преди те да бъдат заровени в тора, и това много го измъчвало, защото тая жена трябвало да бъде край него именно тази нощ и трябвало да я накара да свърши тая работа, без да знае за какво е нужно.