Името на розата
Шрифт:
И така, беше жена. Какво ти — девойка. Тъй като дотогава (а слава Богу, и оттогава насам) не съм имал много вземане-даване със същества от този пол, не мога да кажа на колко години беше. Знам, че беше млада, почти девойка, трябва да беше на шестнайсет или осемнайсет, най-много двайсет години; порази ме усещането за човешка плът, което се излъчваше от тази фигура. Не беше видение, във всеки случай ми се стори, че беше твърде хубава. Може би защото трепереше като птиче през зимата, плачеше и се боеше от мен.
Затова, бидейки убеден, че всеки добър християнин е длъжен да помага на ближния си, пристъпих внимателно към нея и й казах на чист латински език, че не бива да се бои от мен, защото съм приятел, във всеки случай не враг, не и врагът, от който тя се страхува.
Може би благодарение на кротостта, излъчвана от моя поглед, момичето се успокои и пристъпи към мен. Стана ми ясно, че тя не разбираше моя латински, затова инстинктивно й заговорих на моя простонароден немски език; но това я изплаши страшно — не знам дали поради резките звуци, необичайни за хората от този край, или пък защото тези звуци й напомняха
Знаех твърде слабо нейния простонароден език, във всеки случай той се различаваше от езика, който бях понаучил в Пиза; и все пак по интонацията долових, че тя ми говореше нежни слова, че ми казваше нещо от рода на: „Ти си млад, ти си красив…“ Рядко се случва на послушник, прекарал детството си в манастир, да чуе да му говорят за неговата красота; напротив, прието е да ни предупреждават, че плътската красота е преходна и не трябва да й обръщаме внимание; ала уловките на нечестивия са безбройни и признавам, че този намек за моята хубост, колкото и да беше лъжовен, ми прозвуча като безкрайно нежна милувка и ми причини неудържимо вълнение. Още повече че изричайки тези слова, момичето протегна ръка и прекара върха на пръстите си по моята буза, която по онова време не бе обрасла дори с мъх. Постъпката й ми причини дълбока наслада, но в момента не можах да доловя и сянка от грях в сърцето си. Ето на какво е способен сатаната, когато иска да ни подложи на изпитание и да заличи в душата ни и най-малката следа от милостта Божия.
Какво изпитах? Какво видях? Помня само, че така и не съумях да определя вълнението, което ме обзе първоначално, тъй като моят език и моят ум не бяха научени да изразяват със слова подобни чувства. Докато от подсъзнанието ми не изплуваха други слова, чути по друго време и другаде, сигурно изречени с други намерения, но които ми се сториха в чудно съзвучие с обзелото ме ликуване, сякаш бяха се появили нарочно, за да го изразят. Слова, скупчили се в глъбините на паметта ми, стигнаха до моите (онемели) устни, а аз забравих, че са били използвани в светите писания или житията на светиите, за да изразят много по-сияйни неща. Но дали наистина имаше разлика между блаженството, за което споменават светиите, и насладата, която развълнуваната ми душа изпитваше в този миг? В този миг у мен изчезна бдящият усет към отликата. А именно това според мен е белег за унес в бездната на самопознанието.
Изведнъж девойката ми заприлича на черната, но прекрасна девица, за която се споменава в Песен на песните 180 . Облечена бе в олизана дреха от грубо платно, разтворена доста непристойно на гърдите, а на шията си носеше гердан от разноцветни — и мисля — съвсем евтини камъни. Но главата й се издигаше гордо на шия, бяла като кула от слонова кост, очите й бяха прозрачни като езерата на Есевон 181 , носът й приличаше на ливанска кула, къдрите й — на пурпурна мантия. Да, косите й ми напомниха стадо кози, а зъбите й — стадо току-що изкъпали се овце, пристъпващи две по две, така че никоя не изпреварва другата. И „колко си хубава, моя любима, колко си хубава“ ми се дощя да замълвя, „косата ти е като стадо овце, които слизат от планините на Галаад, устните ти са като пурпурна лента, бузата ти — като нар, а шията ти — като кулата на Давид, на която са окачени хиляда щита“. И се питах със страх и унес коя беше тази, дето засияваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска.
180
Песен на песните — поетична книга от старозаветния дял на Библията. Сравненията и цитатите по-надолу са от тази книга.
181
Есевон — столица на аморейския цар Сихон, завладяна от евреите. Развалините и днес личат северно от Мъртво море; съхранили са се и някои от прочутите й езера.
Това създание се приближи още към мен, захвърли в ъгъла тъмния вързоп, който притискаше до гърдите си, отново протегна ръка, за да ме погали по лицето, и повтори словата, които бях чул. И докато не знаех дали да се отдръпна, или да се доближа още повече, докато главата ми се тресеше така, сякаш тръбите на Иисус щяха всеки миг да сринат стените на Йерихон 182 , и в същото време хем изгарях от желание, хем се боях да я докосна, на лицето й грейна радостна усмивка, тя измуча тихо като разнежена коза, развърза ширита, който придържаше дрехата на гърдите й, смъкна я като туника и застана пред мен така, както трябва да се е появила Ева пред Адама в градината на Едема. „Pulchra sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice“, прошепнах аз, повтаряйки думите, които бях чул от Убертино, защото гърдите й ми заприличаха на сърни, на газели близначки, излезли на паша сред лилии, пъпът й заприлича на кръгла чаша, винаги пълна с омайно вино, а коремът й — на купчина жито сред венец от полски цветя.
182
Йерихон — богат и силно укрепен ханаански град, според Библията превзет от евреите с помощта на чудо; стените на града се сринали от тръбния звук на
— О sidus clarum puellaram — възкликнах аз, — о porta clausa fons hortorum, cella custos unguentorum, cella pigmentaria! 183 — и — без да разбера как — се озовах прилепен до тялото й, усещайки и топлината му, и острото ухание на непознати мазила. Спомних си: „Чада мои, дойде ли безумната любов, човек нищо не може да стори!“ И разбрах: вече не можех да сторя нищо, за да се възпротивя на порива, който ме подтикваше — бил той уловка на нечестивия или небесен дар; викнах „Oh, langueo, causa languoris video nec caveo!“ 184 ; пък и от устните й ухаеше на рози, хубави бяха обутите й в сандали стъпала, краката й приличаха на колони, като колони бяха и извивките на бедрата, творение на ръката на художник. Ах, любов, чадо на насладата, в примката ти попадна крал, шепнех си аз; озовах се в нейните обятия и се проснахме заедно на голия под на кухнята, и не знам дали по моя воля, или с нейна намеса се оказах без моето расо на послушник, не почувствахме срам от голите си тела и всичко беше чудесно.
183
„О, светло съзвездие на девици, о, затворена врата, вода за градините, съсъд, съхраняващ благовония, кутийка за мазила“(из хвалебни песни за света Богородица).
184
„О, премалявам, виждам причина за премала и не се боя!“
Устните й ме обсипаха с целувки, ласките й бяха по-омайни от вино, омайно бе уханието и на нейните благовония, прекрасна беше шията й сред бисерите, прекрасни — бузите сред обиците, „колко си хубава, любов моя, колко си хубава — мълвях аз, — очите ти са гълъби; дай да погледна лицето ти, искам да чуя гласа ти, защото гласът ти е нежен, лицето ти — чаровно, ти ме подлуди от любов, сестрице моя, подлуди ме с един-единствен поглед, с едно украшение на шията си, устните ти са като килийка от пчелна пита, езикът ти е мед и мляко, дъхът ти ухае на ябълка, гърдите ти ухаят на грозде, те са като чепки грозде, езикът ти е като омайно вино, което се стича в моята любов и се разлива по устните и зъбите ми.“ Градински фонтан, нард и шафран, канела и кинамон, мира и алое, аз ядях от моята пчелна пита и от моя мед, коя беше, коя беше тази, дето засилваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска?
О, Боже, изпадне ли душата в унес, единствената добродетел е да обичаш това, което виждаш (нали така?), върховното щастие — да притежаваш това, което имаш; тук пиеш направо от извора на блажения живот (нали така е казано?), тук се наслаждаваш на истинския живот, който след този смъртен живот ни е отреден да живеем във вечността, до ангелите… Ето какво си мислех и ми се струваше, че пророчествата най-сетне се сбъдват, докато девойката ме даряваше с неописуеми ласки и се чувствам така, сякаш цялото ми тяло — и отпред, и отзад — се бе превърнало в око и виждаше всичко, което ме заобикаляше. И усещах, че от това — а то е любовта — се пораждат едновременно и единството, и нежността, и доброто, и целувката, и съвкуплението, така, както бях чувал да говорят, мислейки, че става дума за друго. И само за миг, докато радостта ми стигаше своя апогей, си рекох, че може би изпитвах, и то нощем, какво значи да си обладан от демона, осъден най-сетне да се разкрие пред душата такъв, какъвто е, а тя, изпаднала в екстаз, да пита „Кой си ти?“ — него, който знае как да примами душата и да залъже плътта. Ала веднага се убедих, че ако имаше нещо дяволско, това бяха моите колебания, защото нищо не можеше да бъде по-правилно, по-хубаво, по-свято от това, което изпитвах и чиято наслада растеше с всеки изминал миг. Както капчица вода, паднала във виното, се разтваря и приема цвета и дъха на виното, както нажеженото до червено желязо заприличва на огъня, загубвайки първоначалната си форма, както въздухът, залят от слънчевата светлина, придобива нейния блясък и нейната яснота, тъй че престава да бъде осветен и заприличва на самата светлина, така и аз усещах, че умирам, стопявайки се от нежност, и ми останаха сили само за да промълвя словата от псалома: „Ето, гърдите ми са като младо вино, което разкъсва нови мехове.“ И тозчас бях заслепен от сияйна светлина и сред нея видях някаква форма с цвят на сапфир, обгърната от пламъците на ослепителен и нежен огън, и тази сияйна светлина се разпространи из целия ослепителен огън, а ослепителният огън — из бляскавата форма, а сияйната светлина и ослепителният огън — по цялата форма.
Докато се просвах почти в несвяст над тялото, с което се бях съвкупил, разбрах с последния полъх на жизненост, че пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря. После усетих бездната и другите бездни, към които тя водеше.
Сега, когато пиша тези редове с трепереща ръка (и не знам дали тя трепери от ужас заради греха, за който разказвам, или от греховна носталгия по случката, която припомням), си давам сметка, че за да опиша недостойния екстаз, обзел ме тогава, си послужих със същите слова, до които прибягнах няколко страници по-горе, за да опиша огъня, който изгаряше мъченическото тяло на просещия монах Микеле. И неслучайно ръката ми, покорна изпълнителка на повелите на душата, прибягна до един и същ израз за две толкова различни една от друга случки; предполагам, че и тогава, когато ги изживях, и преди малко, когато се опитвах да опиша и двете на пергаментовия лист, съм ги изстрадал по един и същи начин.