Изкушена
Шрифт:
— Тя определено крие разни неща от теб.
Неща като червени новаци? Както ти вече ми каза?
Афродита не отговори и стомахът ми се сви.
— Е? — подканих я аз. — Какво?
Имам чувството, че със Стиви Рей става нещо повече, отколкото само да крие червени новаци от теб. ’
Не исках да й повярвам, но инстинктът и трезвият разум ми нашепнаха, че тя казва истината. Обвързването на Афродита със Стиви Рей й предоставяше връзка с най-добрата ми приятелка, каквато никой друг нямаше. Вероятно Афродита знаеше нещо за нея. Освен това, колкото и да не ми се искаше да не е
— Не можеш ли да ми кажеш нещо по-определено?
Афродита поклати глава.
— Не. Тя се е затворила в себе си.
— Затворила се е в себе си? Какво означава това?
— Знаеш каква е обикновено най-добрата ти приятелка — прозрачен хитър провинциален вариант на посланик на добра воля. „Хей, всички! Вижте колко съм мила и добра!“
Афродита много успешно имитира ужасния провинциален акцент на Стиви Рей, макар и пресилено, и аз се намръщих строго.
— Да, знам. Обикновено тя е открита и откровена, ако това искаш да кажеш. ’
— Е, Стиви Рей вече не е така открита и откровена. Бих искала богинята да ми отнеме проклетото Обвързване с нея… Стиви Рей крие нещо голямо, много по-важно от неколцина новаци.
— По дяволите.
— Да, но в момента не можеш да направиш нищо, затова поспи. Нашият свят ще се нуждае от спасение утре.
Страхотно.
— А, като каза това… как е гаджето ти?
Кое? — начумерено попитах аз.
— Господин Досадник стрелецът с лък.
Повдигнах рамене.
— Мисля, че е по-добре.
— Не му позволи да пие от теб, нали?
Въздъхнах.
— Не.
— Дарий беше прав. Колкото и обезпокоително да е за някои от нас и въпреки че не отговаряш на изискванията, в момента ти си Висшата жрица.
— Това ме кара да се чувствам още по-добре.
— Хей, няма проблем. Искам да кажа, че трябва да си сто процента здрава, а не пресъхнала като супер сухото Мартини на закуските в клуба на майка ми.
— Майка ти наистина ли пие мартини на закуска?
— Разбира се. — Афродита поклати глава. Изглеждаше крайно отвратена. — Опитай се да не бъдеш толкова наивна. И внимавай да не направиш някоя глупост, защото се чувстваш като във филм на всички времена и си влюбена в Старк.
Успокой се! Няма да направя никаква глупост! — Наведох се и духнах голямата свещ, поставена на масата между леглата ни.
Мракът в стаята ми подейства успокояващо. Никоя от нас не каза нищо и когато след малко започнах да се унасям, гласът на Афродита ме изтръгна от царството на съня.
— Утре ще се върнем ли в Дома на нощта?
— Мисля, че трябва — бавно отговорих аз. Каквото и да е, Домът на нощта е нашият дом и новаците и вампирите са нашият народ. Трябва да се върнем при тях.
— Е, тогава по-добре се наспи. Утре ще попаднеш насред огромна купчина лайна, както би се изразил някой от бившите военни съветници на майка ми — отбеляза Афродита с най-хубавия си щастлив и ироничен тон.
Както винаги, тя беше права, колкото и да беше досадна.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи
Мислех, че няма да мога да заспя след мрачната и вероятно точна прогноза на Афродита, но умората надделя. Затворих очи и след малко изпаднах в блажен покой. За жалост блаженството явно не се задържаше задълго в моя живот.
* * *
Островът в съня ми беше толкова лазурен и красив, че ме заслепи. Огледах се и видях, че стоя на… покрива на замък! Истински замък, изграден от грубо издялани каменни блокове. Покривът беше страхотен. Отстрани се извисяваха нещо като каменни кули, които приличаха на гигантски зъби. Навсякъде имаше растения. Забелязах дори лимонови и портокалови дръвчета с клони, натежали от приятно ухаещи плодове. В средата имаше фонтан с формата на красива гола жена, от който бликаше кристално чиста вода. Нещо в каменната жена ми се стори познато, но погледът ми беше привлечен от градината на покрива към още по-прелестната гледка, простираща се около замъка.
Затаих дъх, приближих се до края на покрива и погледнах надолу към ослепително синьото море. Водата беше красива, с цвета на мечти, смях и ясно лятно небе. Островът беше образуван от назъбени планини, обрасли в необикновени иглолистни дървета, които ми напомняха на гигантски чадъри. Замъкът се намираше на върха на най-високата планина и когато се взрях в далечината, забелязах изящни къщи и хубаво градче.
Всичко беше обляно в синевата на морето и това придаваше вълшебен вид на мястото. Вдъхнах ветреца, който ухаеше на сол и портокали. Денят беше слънчев… и нямаше облаци. В съня ми светлината изобщо не дразнеше очите ми. Харесваше ми! Беше малко хладно и ветровито, но ми беше все едно. Освежителният бриз върху кожата ми беше приятен. В онзи миг островът имаше цвета на аквамарин, но си представих как би изглеждал с наближаването на здрача, когато слънцето вече не властва на небето. Синьото щеше да стане по-тъмно и да се промени в сапфирено.
Усмихнах се. Сапфир… Островът щеше да придобие цвета на татуировките ми. Отметнах назад глава, разперих широко ръце и обхванах красивото място, създадено от спящото ми въображение.
— Изглежда, не мога да избягам от теб дори когато отбягвам присъствието ти — каза Калона.
Той беше зад мен. Гласът му запълзя по гърба и раменете ми и се уви около тялото ми. Бавно отпуснах ръце. Не се обърнах.
— Ти се промъкваш в сънищата на хората, а не аз. — Зарадвах се, че гласът ми е спокоен и овладян.
— Все още ли не си готова да признаеш, че те привличам? — Гласът му беше плътен и прелъстителен.
Виж, аз не се опитвах да те намеря. Щом затворих очи, единственото ми желание беше да спя. — Говорех машинално, отбягнах въпроса му и се помъчих да не се сещам за последния си спомен за гласа и прегръдката му.
— Очевидно спиш сама. Ако беше с някой друг, щеше да ми бъде много по-трудно да те докосна.
Потиснах смущението и копнежа, които гласът му ме караше да чувствам, но запаметих информацията, че ако спя с някой друг, за Калона ще бъде по-трудно да стигне до мен, както ми беше казал Старк предишната вечер.