Изкушена
Шрифт:
Старк сложи топлата си успокояваща ръка на рамото ми.
— Не забравяй, че Калона и Неферет ги няма. Остава да се справиш с новаците и вампирите. Би трябвало да е лесно, като се има предвид какво преживя — каза той.
Хийт застана от другата ми страна.
— Той е прав. Дори справянето с ранени новаци и вампири не е толкова лошо, колкото борбата с Неферет и Калона.
Това е нашият дом, каквото и да се случи — добави Дарий.
Да, дом. Крайно време беше да си го върнем — обади се и Афродита.
Да видим каква бъркотия е оставила Неферет рязко казах аз и поведох всички към пътеката, която заобикаляше красивия
— Боже! — възкликна Афродита.
Краката ми спряха сами. Сцената беше толкова ужасяваща, че не можах да се насиля да продължа да вървя. Погребалната клада представляваше огромна купчина дърва, наредени под и около дървена пейка за пикник. Разбрах, че е маса за пикник, защото макар че гореше, масата беше напълно позната, както и тялото върху нея. Професор Анастасия, красивата съпруга на преподавателя ни по фехтовка Ланкорд Дракона, беше облечена в нещо дълго и развято и покрита с бял ленен покров. За ужас на всички тялото й се виждаше през него. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите. Дългите й коси падаха до земята и се повдигаха и пукаха на огъня. Смразяващ кръвта звук, досущ сърцераздирателен писък на дете, раздра нощта и погледът ми, който беше прикован в кладата, се премести встрани от пейката, където беше коленичил Дракона. Главата му беше наведена и дългата му коса бе увиснала пред лицето, макар да не го скриваше, че плаче. До него стоеше огромен котарак, който познах, че е неговият Сенкогрив. Беше се облегнал на него и го гледаше в очите. В ръцете си Ланкорд Дракона държеше изящна бяла котка, която мяукаше, мъчейки се да се отскубне, и очевидно искаше да се хвърли в огъня при стопанката си.
— Гуинивиър, котката на Анастасия — промълвих аз и притиснах ръка до устата си, за да сподавя риданията си.
Шоуни бързо се отдели от групата, приближи се до кладата и застана съвсем близо до огъня. В същото време Ерин отиде при Дракона. Шоуни вдигна ръце и силно извика:
— Огън! Ела при мен!
С по-тих глас Ерин призова водата. Кладата и трупът изведнъж бяха погълнати от камуфлажни пламъци, а Дракона бе обвит в хладна мъгла, която приличаше на сълзи.
Деймиън се приближи до Ерин.
— Вятър, ела при мен — каза той и насочи лек бриз да отвее противната смрад на горяща плът.
Стиви Рей се присъедини към него.
— Земя, ела при мен.
Ветрецът, който беше отнесъл мириса на смърт, мигновено се изпълни с нежното благоухание на ливада и донесе образи на пролет, растения и зелените ливади на нашата богиня.
Знаех, че е дошъл моят ред. Изпълнена с тъга, аз се приближих до Дракона и леко сложих ръка на рамото му, което се тресеше от риданията му. Вдигнах другата си ръка и заповядах:
— Дух, ела при мен. — Усетих приятния повей, с който моята природна стихия реагира, и продължих: — Докосни Дракона, дух. Успокой него, Гуинивиър и Сенкогрив. Направи скръбта им поносима. — Съсредоточих се да насоча духа от себе си към Дракона и двете съкрушени котки.
Гуинивиър престана да мяука. Тялото на Дракона трепна. Той бавно вдигна глава и ме погледна в очите. Лицето му беше страшно издраскано и над лявата му вежда имаше дълбока рана. Спомних си, че когато го видях последния път, той се биеше с три гарвана-демони. — Бъди благословен, Дракон.
— Как може скръбта да бъде поносима, Жрице? — с дрезгав и напълно сломен глас попита той.
Изпитах моментна паника.
Аз бях само на седемнайсет. Как можех да му помогна? И после, в идеален кръг, духът се разви спирално от Дракона, мина през мен и пак влезе в преподавателя по фехтовка. Аз почерпих сили от моята природна стихия и му казах уверено:
— Ти ще я видиш отново. Сега тя е при Никс. Или те чака в ливадите на богинята, или ще се прероди и душата й пак ще те намери в този живот. Ще понесеш мъката, защото знаеш, че духът… ние, никога няма да изчезнем.
Очите му се вгледаха изпитателно в моите. Издържах на погледа му, без да трепна.
— Победи ли ги? Махнаха ли се съществата?
— Калона, Неферет и гарваните-демони избягаха — уверих го аз.
— Добре, добре… — Дракона поклати глава и тихо се замоли на Никс да се грижи за любимата му, докато се срещнат пак.
Стиснах рамото му веднъж, а после отстъпих встрани и го оставих да скърби в уединение.
— Бъди благословена, Жрице — промълви той, без да вдига глава.
Вероятно трябваше да кажа нещо зряло и мъдро в отговор, но в момента бях толкова развълнувана, че не можех да говоря. Изведнъж Стиви Рей се озова до мен, а до нея застана Деймиън. Ерин също дойде при мен и Шоуни се приближи до нея. Стояхме почтително там, без да говорим. Не бяхме образували кръг, но присъствахме, докато огънят, който Шоуни засили по магия, изгори и последните остатъци от физическата черупка на Анастасия.
Тишината около нас беше нарушавана само от звуците на пламъците и тихите молитви на Дракона. И тогава ми хрумна друга мисъл. Огледах пространството около кладата. Дракона я беше сложил в средата на асфалтираната пътека около храма на Никс и главната училищна сграда. Изборът беше добър, защото имаше много място за огъня и другите преподаватели и новаци, които би трябвало да бъдат там, да стоят до Дракона, без да му се натрапват в скръбта, и да се молят на Никс за Анастасия и съпруга й. Да бъдат безмълвни свидетели, които го обичат и поддържат.
— При него няма никого — прошепнах аз, защото не исках Дракона да чуе възмущението в гласа ми. — Къде са всички, по дяволите?
— Той не трябва да бъде тук сам — съгласи се Стиви Рей и избърса сълзите от лицето си. Не е редно.
— Аз бях с него, но чух, че конете се приближават — каза Ленобия, която се присъедини към нас.
— Ами другите? — попитах аз.
Тя поклати глава. И на нейното лице се изписа възмущение.
— Новаците са в спалните помещения. Преподавателите са в стаите си. Всички останали са в лечебницата… Имам предвид онези, които се осмелиха да застанат на негова страна.
— В това няма логика. — Не можех да го проумея. Как така учениците и преподавателите не са се осмелили да застанат на негова страна?
— Калона и Неферет може и да ги няма, но отровата им остава — загадъчно отвърна Ленобия.
— Трябва да отидеш в лечебницата — обади се Афродита. Забелязах, че тя не поглежда към кладата и Дракона.
— Върви — рече Ленобия. — Аз ще остана тук с него.
— И аз ще остана заяви Джони Бий. Той е любимият ми преподавател.
Знаех. Джони Бий имаше предвид преди да умре и после да стане нежив.