Изкушена
Шрифт:
— Ленобия ни трябва — заявих аз и погледнах към преподавателката по езда, — но не знам как да я откъсна от кладата.
— Кажи му — предложи Деймиън.
Погледнах го учудено, защото не знаех кого има предвид.
— Дракона знае колко опасни са Калона и Неферет и ще разбере, че Ленобия ни е необходима. — Деймиън погледна все още коленичилия вампир. — Той ще стои там и ще скърби, докато реши кога е дошъл подходящият момент да си тръгне. Не можем да променим това, нито да го накараме да побърза, затова
— Знаеш ли, много си умен похвалих го аз.
— Определено — усмихна се той.
— Е, добре — въздъхнах аз продължително и уморено. Стиви Рей… обясни на Крамиша какво трябва да направи, а вие, останалите, отидете в моята стая. Ще дойда веднага щом говоря с Ленобия.
— Зи, аз ще отида да кажа на Джак да помогне на Крамиша — рече Деймиън.
Повдигнах учудено вежди.
— Стаята ти не е толкова голяма. Ще му разкажа всичко по-късно. В момента трябва да разсъждаваме трезво.
Кимнах и тръгнах към Ленобия и Дракона. Дарий и Стиви Рей дръпнаха хлапетата настрана и тихо им заговориха. Деймиън милваше Херпогинята по главата, докато говореше с гаджето си.
Старк беше неотлъчно до мен. Не беше необходимо да го търся. Усещах присъствието му. Знаех, че ако се спъна, той ще се погрижи да не падна. Освен това Старк разбираше по-добре от всеки друг колко много ми е отнело използването на природните стихии в лечебницата.
Той сякаш прочете мислите ми и прошепна:
— Скоро ще имаш възможност да поседнеш. И ще ти намеря нещо за ядене и пиене.
— Благодаря — промълвих аз.
Старк хвана ръката ми и двамата отидохме при Ленобия и Дракона. Котките се бяха умълчали, макар че се притискаха до Дракона. Израненото му, съсипано от мъка лице беше мокро от сълзи, но той беше престанал да плаче.
— Драконе, Ленобия ми трябва за малко. Не искам да те оставя тук сам, но се налага да говоря с нея.
Той вдигна глава и ме погледна. Не бях виждала по-тъ-жен човек от него.
— Няма да бъда сам. Сенкогрив и Гуинивиър ще бъдат с мен. Както и нашата богиня отвърна Дракона и отново насочи поглед към погребалната клада. — Още не съм готов да оставя Анастасия.
Ленобия стисна рамото му:
— Ще се върна скоро, приятелю мой.
— Ще бъда тук — отвърна Дракона.
— Аз ще чакам с Дракона. Крамиша не се нуждае от мен. Тя вече има достатъчно новаци, които да командва — заяви Джак, който заедно с Деймиън се беше присъединил към нас. Херцогинята спря на няколко крачки, легна на земята и зарови нос в лапите си. Котките не й обърнаха внимание. — Искам да стоя при вас, ако нямате нищо против — смутено каза той на Дракона.
— Благодаря, Джак — изрече преподавателят по фехтовка.
Джак кимна, избърса очи и без да добави нищо повече,
седна до него и започна нежно да гали Сенкогрив.
— Браво на теб — прошепнах аз на Джак,
Гордея се с теб рече Деймиън и го целуна по бузата. Джак се усмихна през сълзи.
— Е, добре казах аз. — Да отидем в стаята ми.
— Ленобия, Зоуи трябва да мине през кухнята — рязко се обади Старк. — После ще се срещнем в общежитието. Ще дойде колкото е възможно по-бързо.
Ленобия кимна разсеяно, докато вървеше към общежитията с Деймиън, Ерин и Афродита.
— Защо… — започнах аз, но Старк ме прекъсна.
— Довери ми се. Нуждаеш се от това.
Той ме хвана за лакътя и ме насочи към центъра на училището, откъдето се влизаше за столовата.
— Влез вътре. Аз ще взема нещо и ще дойда веднага.
Бях твърде уморена, за да го попитам къде отива, и влязох в училището. Изпитах странно чувство, че е празно. Фоайето беше осветено само от половината газени лампи, които обикновено светеха по това време на нощта.
Погледнах часовника. Минаваше полунощ. Училището трябваше да продължи да съществува. Навсякъде трябваше да има новаци, вампири и преподаватели. Искаше ми се да върна времето назад и изминалите два месеца да изчезнат, и единствените ми тревоги да бъдат, че Афродита е гадна кучка, а Ерик е недосегаем готин сладур.
Изпитах желание да върна времето назад, когато не знаех нищо за Калона и Ая, смъртта и разрухата. Да имам нормален живот. Желаех го толкова силно, че ми прилоша.
Бавно влязох в столовата, която беше абсолютно празна и по-тъмна от коридора. Не ухаеше на вкусни ястия и нямаше групи хлапета, които да клюкарстват за други хлапета, нито преподаватели, които неодобрително да поглеждат ученици, тайно отмъкващи чипс.
Запрепъвах се към сепарето с пейка за пикник, където обикновено сядах е приятелите си, прегънах колене и се отпуснах на лакираното дърво. Защо Старк ми каза да дойда тук? Дали щеше да се опита да ми сготви нещо? Представих си го с престилка на кръста и ми стана смешно. И после осъзнах защо ме беше накарал да дойда тук. Единият хладилник в огромната училищна кухня беше пълен с пликчета с кръв. В момента той вероятно вземаше пликчета кръв и щеше да ми ги донесе, за да ги изпия като гъст червен сок.
Знам, че е отвратително, но устата ми се напълни със слюнка.
Старк беше прав. Трябваше да се заредя с енергия и пликче кръв (или две) щеше да бъде добър начин да го направя,
— Зи! Ето къде си била! Старк каза, че си тук.
Примигах от изненада, обърнах се и видях, че в столовата влиза Хийт… сам.
Изведнъж разбрах, че съм била права само донякъде. Старк наистина беше отишъл да ми намери кръв, но вместо да дойде от кухненските хладилници от неръждаема стомана, кръвта идваше от симпатичния футболист Хийт.